Преди няколко дни светът отбеляза 250-годишнината от американската революция, в резултат на която се ражда съвременната най-могъща държава в света. Към тази годишнина народите ще имат най-различно отношение: за едни Съединените американски щати са страната на неограничените възможности, а за други тя от 150 години е световен агресор.
Прави са и едните, и другите. Безспорно е, че великата държава все още е и най-силна. Но вече е безспорно и друго. Скоро тя вече няма да бъде такава. Тя ще бъде една от водещите в света, но вече не единствена.
На тази знаменателна годишнина начело на Съединените щати стои човек, който е сякаш неразгадаем. За едни той е авантюрист, а други – и то в самата му родина, се съмняват в психическата му уравновесеност.
За да е ясно каква е истината за всичко, около САЩ и нейния президент, е необходим по-подробен клиополитически анализ.
***
Край! Вече няма никакво съмнение, че четирийсет и седмият американски президент Доналд Тръмп е някакво удивително явление в политическия живот на света през последните сто години. Чудо невиждано!
Чудо, което поставя за пореден път пред света проблема за ролята на личността в историята.
Доналд Тръмп официално стана за втори път американски президент. От 20 януари 2025 г. той вече е стопанин на Белия дом. Встъпването му в реална длъжност стана типично по американски – помпозно и наивно т. е. доста безвкусно.
Встъпването в длъжност освен това бе съпроводено с естествената шумотевица на световните средства за масова информация. Но тя в никакъв случай не може да се сравни с онази медийна истерия отпреди два месеца, когато Доналд Тръмп убедително спечели изборите за президент.
Преди самите избори, по времето на провеждането им и след тях, цялата новинарска гилдия от негови противници се занимаваше с личния му живот, особено с периода на греховната му младост. И може да се каже, че на въпроса кой е Доналд Тръмп, бе даден изчерпателен отговор, верен или неверен.
При всички случаи обаче по-важен ще се окаже въпросът: що е то Доналд Тръмп като световно историческо явление.
Световната му значимост произтича не само от това, че той стана президент на все още най-могъщата държава в света, но и от това, че световната конюнктура му „възлага“ задачата да сложи край на един от етапите от развитието на капитализма като обществено-историческа формация.
Световната политологична мисъл произведе изобилие от всякакви анализи както на самия нов - стар президент на САЩ, така и на съществуващия в момента световен обществен ред. Разбира се, в центъра на вниманието освен Доналд Тръмп стои и неговата родина САЩ.
***
Интересно е, че сред гражданите на великата държава САЩ рядко се използва изразът „моята родина“. И това при положение, че всеки учебен ден в училищата на тази държава започва с националния химн и издигане знамето на САЩ.
В това няма нищо странно. Съединените американски щати са една от държавите в света с фактически неограничен народностен състав. Обаче за разлика от всички останали подобни държави, в нея някъде се къса връзката между патриотизма и емоционалния израз „ моята родина“.
Не че САЩ няма своите патриоти, хора предани на своята държава, която им е осигурила дом, прехрана, а често пъти и защита. Те са загивали за интересите на тази държава от самото й създаване, във водените от нея войни. Произходът на тези американски патриоти е безкрайно разнообразен. Но служенето на държавата много често се отличава от служенето на родината и за разлика от американците, европейците ясно разбират това.
Може би е естествено, че нещата стоят по този начин – САЩ възникват точно преди двеста и петдесет години. Но днес великата мултиетническа държава се оказва във всестранна криза.
***
Днес, когато следим поведението на САЩ неминуемо възниква един въпрос: в какъв свят живеем?
В себе си той има рационално съдържание и стремеж към познание на действителността. Но този израз може и да не бъде насочен към познание на тази действителност. Той може да има и емоционално съдържание, да изразява удивлението от това, какъв объркан, несправедлив и опасен свят е съвременният. Дори най-често зад израза „в какъв свят живеем“ трябва да бъде сложена не въпросителна, а удивителна! Тогава въпросът се превръща във вопъл.
И двете съдържания на този израз: както рационалното така и емоционалното, са свързани с поведението на Съединените американски щати и разбира се, със странното поведение на техния президент.
В съвременния свят действат и други центрове, подхранващи хаоса, който властва в него.
Такъв фактор е опасната безизходица, до която бе доведена Русия – правоприемникът на СССР.
Важен фактор е и изумителният възход на Китай като най-бурно развиваща се съвременна държава.
Не бива да забравяме и онова странно и все по-неразбираемо образувание – Европа.
Своят принос в крайното напрежение, в което живее съвременният свят, има и държавата Израел. Тя сякаш е незначителна, заради пренебрежително малката територия, която заема и също така не голямо население. Но в своята история съвременната държава на евреите е оставила по целия свят значимо, влиятелно наследство.
И все пак кризисните процеси в съвременния свят се дължат преди всичко на Съединените американски щати.
Обясненията за това са: борба за световно господство, основателно безпокойство от появата на новия, смъртно опасен икономически конкурент – Китай, битката за овладяване на световните материални и енергийни ресурси и т. н.
Всички тези фактори имат своето значение, но най-важният е процесът на окончателно формиране на единна американска нация, сред невъобразимото множество от най-различни народности и раси. Метафорично това може да бъде изразено като раждане с гигантско историческо значение.
Така може да се каже, че като такова явление, формирането на американска нация има своите исторически причини, но самото то е причина за нестабилността на съвременния свят.
Като процес със световно историческо значение създава погрешна познавателна представа за положителните и най-вече за отрицателните последствия от него.
Кои са тези положителни и отрицателни фактори за зараждането на американската нация, може да се определи не само по актуално действащите геополитически фактори в и извън могъщата индустриална държава, а и от дълбинно действащите исторически причини за това.
Съвременната политология обяснява всяко съвременно обществено явление с действието на актуални материални или нематериални фактори. Странно е пренебрежителното отношение, с което съвременните политолози се отнасят към действието на много ефективни в миналото фактори, но загубили сякаш своето влияние върху настоящето.
Това е груба грешка. Историята не е механичен сбор от обособени обществени събития, а система, при това от изключително много взаимни отношения. Тяхното протичане прави историята процес, а не безкрайно повтарящи се движения „на място“.
Това дава много основания да се смята, че съвременните процеси и в САЩ, и предизвикани от тях в света, са свързани повече с миналото, отколкото с актуално действащи геополитически фактори. И ако приемем, че действащите от дълбините на историята фактори, скрито или открито влияят върху формирането на нашата съвременност, изучаването им ще има друга специфика. А с тяхното действие се занимава една особена част от политологията, която можем да наречем клиополитика.
***
Просто, ясно и кратко казано, за същността на съвременно действащите обществени процеси трябва да се разкрият историческите предпоставки за тяхното съществуване. Значи към познаването на актуално действащите материални фактори трябва да се извърши исторически преглед на миналото. С актуално действащите, преобладаващо материални фактори се занимават с геополитиката.
С действащите нематериални фактори работи историческото познание. В което най-важна роля играе времето, чиято изключително важна характеристика е неговата периодизация.
И така, ако потърсим смисъла и същността на съвременния свят т. е. света, в който протича животът на милиарди хора, трябва да разгледаме какво става в света след Втората световна война. От тогава до днес са изминали не много, имайки предвид мащабите на световната история – само осемдесет години.
Самият този период се разделя на два етапа, които символично можем да отбележим: от Ялта 1945 година до Малта декември 1989 година.
Следващият етап бележи времето от Малта до Аляска – август 2025 година.
***
Ялтенската конференция на ръководителите на антихитлеристката коалиция се провежда преди самата капитулация на нацистка Германия на 9 май 1945 година.
Четирийсет дни след нея в Потсдам край Берлин се провежда мирната конференция, която завършва юридическата форма на победата над нацизма.
Резултатите от тази конференция са забележителни. Особено важен е фактът, че на нея отсъстват двама от тримата велики ръководители на антихитлеристката коалиция: Ф. Д. Рузвелт и У. Чърчил.
Президентът Ф. Д. Рузвелт умира на 12 април 1945 г., а У. Чърчил напуска премиерския си пост вследствие на загубени парламентарни избори.
Тези обстоятелства определят както различията между великите сили от антихитлеристката коалиция в оценяването на резултатите от световния пожар, така и облика на бъдещия световен ред.
По това време СССР е определен като безапелационен главен фактор за победата над Третия райх. Съветската държава опазва и развива същността си на особена - руска цивилизация. Великата държава успешно защитава обществения ред, върху който е изграден социализмът, с което тя става привлекателен пример за народите в света. Но всичко това е заплатено с огромни човешки жертви и невиждана до тогава материална разруха.
Другият победител в световната война са Съединените американски щати. При това сякаш са абсолютният победител.
В края на войната се оказва, че великата държава притежава 46 % от банкираните златни запаси на света. Това прави САЩ световен заемодател. Съединените щати са абсолютен печеливш – доларът се превръща в световна валута без конкуренция.
САЩ стават седалище не само на нововъзникналите две световни банки, но и на световната регулираща следвоенния ред Организация на обединените нации (ООН). Английският език окончателно измества френския от статута му на всеобщо средство за дипломатическа комуникация и във всички останали сфери на обществения живот в световен мащаб.
И може би най-важното - от икономически колос и военно джудже САЩ се превръщат в най-могъщата военна държава на планетата без конкуренция. Мнение, което и до днес е най-разпространено в света.
Този статут, придобит от САЩ след Втората световна война, е давал основание на Ф. Д. Рузвелт да смята, че държавата, на която той е президент, всъщност няма врагове. Включително и СССР – държавата, която не смята нито за идеологически, нито за свой геополитически враг. На него не му е бил нужен никакъв англосаксонски проект за световно господство.
И може би това е една от скритите причини за ранната му и … удобна смърт в самото навечерие на победата над нацистка Германия…
***
От трите държави основни победителки във войната най-сложно е положението на Великобритания. Тя сякаш по чудо оцелява, когато от 1 септември 1939 до 22 юни 1941 година е заставена сама да устоява на страховития въоръжен натиск на нацистка Германия.
Това Великобритания дължи на много фактори, но един е от особена важност – неин министър-председател по това време е Уинстън Чърчил. Днес мнозинството от историците на колективния Запад не пропускат факта, че когато на 1 септември 1939 година нацистка Германия напада Полша и завзема половината от нея, на 17 септември Червената армия навлиза в Полша и завзема другата й половина.
За споменатите западни историци Полша „пада жертва на двама диктатори – А. Хитлер и Й. В. Сталин“. Гарантите на Полша – Лондон и Париж на 3 септември обявяват война на единия от двамата агресори, с което и започва Втората световна война. Но под натиска на У. Чърчил ръководените от тях страни – гаранти на Полша не обявяват война на СССР нито тогава, нито след това… Защо?
Днес нещата изглеждат много прости, защото гениалната интуиция на британския премиер му е подсказала, че нападателите на Полша рано или късно ще се вчепкат помежду си. Всъщност съюзниците на Полша не смятат СССР за агресор!
На 22 юни 1941 година нацистка Германия напада СССР, У. Чърчил прочита в английския парламент една от своите знаменити речи, в която се обявява за военен съюзник на ненавижданата от него Съветска Русия…
Ето това е резултатът от неопределянето на Червената армия като агресор, когато тя на 17 септември навлиза в Полша.
Съвсем скоро след нахлуването на Вермахта в СССР – през август 1941 година, по настояване на британския премиер, той и Ф. Д. Рузвелт се срещат в Нюфаундленд. Там те подписват т. нар. „Атлантическа харта“, т. е. споразумение за военно сътрудничество.
С това споразумение У. Чърчил разпалва почти „загасналия“ в Съединените щати англосаксонски проект за световен ред.
Споразумението за военновременно сътрудничество се превръща в съюзен договор на 7 декември 1941 година, когато японската авиация напада американската база в Пърл Харбър. Така вече пълномащабният съюзник на Великобритания – САЩ изобилно снабдяват Лондон с всичко необходимо за воденето на войната.
Това дава възможност Великобритания да бъде равноправен участник, член на съюза на двата геополитически колоса – САЩ и СССР.
През цялото време на бойните действия, най-вече в Европа, но и в Азия и в Северна Африка, У. Чърчил непрекъснато влива нова и нова енергия в англосаксонския проект. И вече отново проект за световно господство!
Усилията на У. Чърчил се увенчават с успех – с активизирането на англосаксонския проект е прекъснат трендът на изолационизма на Съединените щати и след Пърл Харбър в общественото мнение на САЩ изолационистките настроения са преодолени. А така са преодолени и действията на обективните обстоятелства, спомагащи възникването на самобитно национално съзнание сред огромния демографски масив на населението на Съедините американски щати.
Това дава основание на Хари Труман – станал президент на САЩ след Ф. Д. Рузвелт, да каже: “И тази война не превърна населението на САЩ в нация“.
***
Става ясно, че след победоносното за антихитлеристката коалиция приключване на Втората световна война англосаксонската идея набира нови сили за живот в една нова обстановка в световния обществен ред.
Това подсилва желанието на световното англосаксонско задкулисие, битуващо в Лондон, да премахне от историческата сцена вековния враг Русия. Не бива да забравяме, на каква могъща световна сила става лидер Съветска Русия: на цялото международно комунистическо движение.
Централните ръководства на англосаксонския проект сякаш се установяват във Вашингтон, защото единствено САЩ могат да се противопоставят на революционизиращия се свят. Уж невидимите, но реални нишки на контрола водят от другата страна на Атлантика. Отново към Лондон и по-точно към Лондонското Сити…
Именно то стои зад пробойната, която Югославия открива в световното комунистическо движение. Не бива да се забравя, че контролът върху комунистическата антифашистка съпротива в Югославия се осъществява от Лондон.
Докато е премиер на Великобритания, У. Чърчил категорично не е приемал Франция като страна-победителка във войната. Но при учредяването на ООН, великият англичанин не е министър-председател. Така Франция заема това изключително място сред водещите световни държави, с помощта на СССР и по изричното настояване на Й. В. Сталин.
Но упоритият, железен британски политик не се отказва от своето намерение да продължи битката срещу Съветска Русия до окончателното й унищожение. Само след пет месеца в САЩ, в малкия университетски град Фултън, У. Чърчил произнася своята знаменита реч, в отговор на присъдената му почетна степен доктор хонорис кауза. Това той прави като частно лице, тъй като вече не е премиер на Великобритания. С тази реч той слага началото на новата, непозната до тогава война – студената.
Така тя е наречена от Джордж Оруел в негова статия, публикувана на 19 октомври 1945 г., няколко месеца преди речта на У. Чърчил.
В речта си У. Чърчил отбелязва, че следвоенният период трябва да превърне англосаксонството в господстваща идея, основана върху единството на англоезичните държави.
Между тях У. Чърчил отдава най-голямо значение на Индия, но само две години след това, гигантският индийски субконтинент отпада от Британската империя.
Борбата срещу настъплението на световния комунизъм е мисия на англоезичните държави изобщо, но най-главна роля в нея ще играят САЩ, които излизат от тази война като най-могъща военна и икономическа сила. Но и този път умело е прикрит истинския център на англосаксонството – Лондон и по-точно – Лондонското сити.
***
За началото на следвоенния период с обобщаващото наименование Студена война условно може да бъде приета именно речта на У. Чърчил във Фултън.
Втора дата за вече материалното протичане на Студената война е 1949 година, когато е създаден Северноатлантически военен блок (НАТО), СССР се сдобива със собствено ядрено оръжие, в Източна Европа, с изключение на Финландия и Австрия, е прекратен народно-демократичния характер на държавите в региона и установена своеобразна форма на „диктатура на пролетариата“ т. е. монопол на комунистическите партии върху обществения живот в източноевропейските страни. А във Франция, Италия и Гърция с помощта на САЩ е прекратен опитът на комунистическите партии в тези държави да овладеят политическата власт, като капиталистическият строй в тези страни е подпомогнат с огромни финансови средства от САЩ чрез т. нар. план „Маршал“.
Така формираният международен ред води материалното си съществуване от края на четирийсетте години до разпадането на СССР в самото начало на деветдесетте години на ХХ век. Но договореното условие за това е споразумението между СССР и САЩ в началото на декември 1989 година в Малта.
***
В периода на Студената война следвоенните външни граници остават непокътнати. Там няма промени. Нещо повече – до края на петдесетте години междудържавните граници на Европа са херметически затворени.
Затяга се обръчът по границата на СССР от Финландия до Турция.
Именно това създава обстановката, при която става бърза промяна на общественото устройство на източноевропейските страни, намиращи се в непосредствено съседство със СССР. Така пропада планът на Й. В. Сталин на западните граници на Съветския съюз да се установи верига от народно-демократични държави вместо социализъм от съветски тип.
В случая става онова, което У. Чърчил обявява в своята реч във Фултън: между Източна и Западна Европа се спуска „Желязна завеса“. Настъпва непреодолима изолация между Запада и Източна Европа.
Западна Европа е високо индустриализирана и икономически много по-силна от Източна Европа. Обратно, Източна Европа, с изключение на Чехия, е не индустриализирана, икономически слаба. И още нещо – бойните действия през Втората световна война в Европа се разиграват почти изцяло в Източна Европа.
И накрая, държавите на западна граница на СССР са зависими периферни области на четирите империи: Руската, Германската, Австроунгарската и Османската…
По тези причини, оформилият се източноевропейски блок, превърнал се в сфера на влияние на СССР, вече не представлява никаква опасност за разпространение на социализма в Западна Европа. Но точно обратното У. Чърчил успява да внуши на политическата върхушка на САЩ.
Тогава американският президент Хари Труман се намира в пълна зависимост от У. Чърчил.
Това влияние се засилва още повече след завръщането му като министър-председател на Великобритания през октомври 1951 година. В следствие на това за десет години след края на Втората световна война, Съединените щати създават почти осемстотин военни бази извън собствената си територия, пръснати по целия свят.
Ловко насажданият страх от комунистическата опасност открива в САЩ епохата на т. нар. маккартизъм - една истинска антикомунистическа истерия.
Едва в 1956 година се слага край на стигащото до абсурди напрежение между Изтока и Запада. Тогава президент на Съединените щати вече е техният военен лидер през Втората световна война Дуайт Айзенхауер.
На мястото на У. Чърчил като министър-председател застава Антъни Идън. Макар и докрай верен последовател на своя предшественик, той никога не достига неговото политическо ниво.
През октомври-ноември 1956 година избухват две подготвени от У. Чърчил кризи. В Унгария е организиран мощен въоръжен метеж с цел извеждането й от току-що създадения военен съюз на източноевропейските социалистически страни.
По същото време Великобритания и Франция подтикват Израел към война срещу независимата политика на Египет. По сценария към антиегипетската коалиция е трябвало да се включат и Съединените щати.
Но това САЩ не правят! Д. Айзенхауер като главнокомандващ на съюзническата англо-американска армия в Европа забелязва, че английското офицерство е почти изцяло привърженик на англосаксонската идея за световно господство.
Това е било учудващо за американския висш офицер. Но с годините той разбира горчивата истина, че англосаксонската идея, която действа като проект за световно господство, ловко се възползва от огромната икономическа и военна мощ на Съединените щати. Именно затова американският президент, учудвайки света, отказва да се включи в авантюрата на лондонското задкулисие в Унгария и Египет в края на 1956 година.
От тогава до разпадането на СССР в антисъветската политика между САЩ и Великобритания винаги има някаква разлика. Изключение прави краткият период на крепка дружба между министър-председателя М. Тачър и президента на САЩ Р. Рейгън. През останалото време има една широка амплитуда в отношенията между СССР и САЩ, между „охлаждане“ и „затопляне“.
От създаването на Централно разузнавателно управление (ЦРУ) през 1947 година до края на Студената война, едно след друго в САЩ възникват шестнайсет специализирани разузнавателни ведомства. И всички те има в чужбина своя агентура.
От своя страна британското разузнаване не прекратява нито за миг своята ожесточеност срещу Източна Европа, срещу „комунизма“ и най-вече срещу вековния си враг – Русия.
***
При такива обстоятелства завърши периодът на Студената война. През този период във видимата част на световния обществен ред се сблъскваха капитализмът и социализмът, с техните две водещи държави САЩ и СССР.
В периода 1949 – 1989 година, когато траеше противостоенето между двете световни сили, се случиха много събития, заплашващи световния мир. Но нито САЩ, нито СССР желаеха нов световен военен пожар. Съединените щати и т. нар. целокупен Запад превъзхождаха СССР и неговите съюзници в икономическата област. Въпреки това страните от Съвета за икономическа взаимопомощ в края на своето съществуване притежаваха 23% от световното производство.
И все пак между САЩ и СССР съществуваше геостратегически паритет. Съветският съюз притежаваше военна мощ, превъзхождаща Съединените щати, с което се компенсираше догонващата позиция на СССР в икономическата област.
Военното превъзходство на СССР над Съединените щати просъществува до разрушителния период на т. нар. „перестройка“, когато М. Горбачов се съгласи на унищожаването на супермодерния ракетен потенциал на СССР.
Загубите, които понесоха СССР и неговите съюзници, бяха отпадането на Югославия от социалистическата общност, фактическото отричане на всичко положително, постигнато в съветската държава чрез истеричната отрицателна оценка за ролята на Сталин и глупавата излишна конфронтация с Китайската народна република.
Въпреки че през 1964 година главният виновник за налудничавия волунтаризъм на СССР през този период Н. С. Хрушчов бе свален, последствията не бяха преодолени докрай. Трябваше да измине още едно десетилетие, когато правителствата на САЩ и СССР възприеха идеята ръководените от тях икономически и военни съюзи да сложат край на Студената война. Възприета бе линията на мирното съвместно съществуване между двете световни системи.
В началото на декември 1945 година ръководителите на 36 държави подписаха генерално споразумение за трайно снемане на напрежението между двете обществени системи на европейския континент.
Тогава държавите и народите в Европа заживяха с оптимизма, свързан с разведряването. Сякаш беше сложен край на изпълнената с напрежение Студена война.
СССР и неговите съюзници сметнаха, че споразуменията в Хелзинки ще намалят техните огромни военни бюджети. САЩ и техните съюзници вече виждаха държавите от социалистическата общност като един огромен, гладен пазар за западното промишлено производство. Така Съединените щати, вече без каквито и да е опасения, започнаха пренасянето на огромни части от своето промишлено производство в Китай.
В световното развитие сякаш настъпи преломният момент към един нов, спокоен и проспериращ свят.
За съжаление това се оказа една голяма илюзия!
