Когато една епоха престане да вярва в себе си
Историята рядко съобщава предварително, че започва нова епоха. Големите цивилизационни преходи не настъпват в един ден, не се отбелязват с подписването на един договор и не могат да бъдат сведени до датата на една война или една революция. Обикновено хората осъзнават, че старият свят е останал зад тях едва когато започнат да усещат, че познатите обяснения вече не работят. Думите са същите, институциите формално продължават да съществуват, законите не са отменени, но реалността започва да се движи по различна логика. Това е моментът, в който историкът и философът са длъжни да зададат въпроса дали кризата е временна или пред очите ни завършва цяла цивилизационна епоха.
През последните три столетия западната политическа мисъл развива една необикновено силна идея. Тя приема, че човешката история има посока, че обществата постепенно се освобождават от наследените ограничения и че разумът е способен да изгради по-справедлив политически ред. От тази интелектуална традиция постепенно се раждат модерната държава, представителното управление, гражданските права, свободният пазар, научно-техническият прогрес и убеждението, че съществуват универсални принципи, валидни за всички хора независимо от тяхната култура, религия или исторически опит.
Тази представа не остава затворена в европейските университети. С развитието на индустриалната революция, с икономическата мощ на западните държави и с глобалното им политическо влияние тя постепенно се превръща в световен модел. Модернизацията започва все по-често да се разбира като приближаване към западните институции, а развитието – като движение по вече начертан исторически път. Различните общества могат да се движат с различна скорост, но посоката изглежда една и съща.
След края на Студената война това усещане достига своя връх. Разпадането на Съветския съюз е възприето от мнозина не просто като геополитическа победа на Съединените щати, а като окончателно потвърждение, че либералната демокрация няма реална алтернатива. Пазарната икономика се разпространява почти навсякъде. Международната търговия се разширява с невиждани темпове. Интернет създава впечатление, че границите постепенно губят значение. Международните институции придобиват все по-голяма тежест. На много места се заражда убеждението, че човечеството е навлязло в последната фаза от собственото си политическо развитие.
Тази увереност заслужава внимателен анализ. Всяка цивилизация достига момент, в който започва да възприема собствените си исторически решения като естествен закон за всички останали. Рим е вярвал, че неговият правов ред е универсален. Средновековна Европа е виждала в християнската общност естествения политически хоризонт на човечеството. Британската империя е смятала свободната търговия за общочовешки интерес. След края на XX век подобна роля започва да изпълнява либералният универсализъм. Разликата е, че този път претенцията вече не се основава толкова на религия или имперска традиция, а на убеждението, че модерността сама по себе си има само една възможна форма.
Тази представа оказва огромно влияние върху международната политика. Постепенно се оформя схващането, че светът неизбежно ще се организира около единна система от правила, общи икономически механизми и близки политически институции. Националните различия започват да изглеждат временни остатъци от миналото, които с развитието на глобализацията постепенно ще отслабват. Все повече автори говорят за „глобално общество“, „глобално управление“ и дори за възможността традиционната национална държава постепенно да загуби своята централна роля.
Днес, три десетилетия по-късно, подобна увереност вече не изглежда толкова безспорна, защото самата представа, че всички общества ще се развиват по една и съща историческа траектория, среща все по-сериозни препятствия. Светът започва да показва далеч по-голямо разнообразие от политически модели, икономически стратегии и цивилизационни идентичности, отколкото мнозина очакваха в началото на XXI век.
Появата на Китай като глобална икономическа сила без възприемане на западната политическа система, възстановяването на Русия като самостоятелен геополитически фактор, издигането на Индия, активизирането на регионални организации извън евроатлантическото пространство и стремежът на множество държави към по-голям стратегически суверенитет показват, че процесите се развиват в посока, различна от очакванията на предишната епоха. Това не означава, че универсалните идеи изчезват, а че тяхната претенция за безалтернативност вече се оспорва.
Променя се и самият характер на международната конкуренция. През голяма част от XX век противопоставянето е организирано преди всичко около икономически системи и политически идеологии. Днес все по-често се сблъскват различни представи за цивилизационно развитие. Въпросите вече не се свеждат единствено до размера на брутния вътрешен продукт, военния потенциал или технологичното превъзходство. Все по-важно става как различните общества разбират ролята на държавата, мястото на религията, отношенията между индивида и общността, смисъла на суверенитета и границите на политическата власт.
Вероятно точно тук се намира най-дълбоката промяна. В продължение на повече от три века светът постепенно свиква да мисли историята като движение към един все по-универсален модел. Днес все по-убедително се очертава друга възможност – че човечеството навлиза в период, в който няма да съществува единствен признат център на историческо развитие. Вместо това ще се оформят няколко големи цивилизационни пространства, всяко със своя историческа памет, политическа традиция и представа за бъдещето.
Ако тази промяна действително се оказва началото на нова епоха, тогава въпросът вече не е дали светът се променя. Истинският въпрос е какъв свят се ражда на мястото на онзи, който дълго време вярваше, че е универсален.
Когато Западът повярва, че историята има само една посока
Едва ли има друго време в историята, когато една цивилизация да е била толкова убедена в собствената си историческа правота, както Западът през последните десетилетия на XX век. След разпадането на социалистическата система се създаде усещането, че продължилото столетия развитие е достигнало своя естествен завършек. Не ставаше дума само за военно или икономическо превъзходство. Много по-дълбоко беше убеждението, че вече е открит универсалният модел, към който всички общества неизбежно ще се стремят.
Тази увереност не се ражда през 1991 година. Тя има дълга интелектуална биография. Още от XVIII век европейската политическа мисъл постепенно изгражда представата, че историята представлява непрекъснато движение към по-високи степени на свобода, рационалност и обществено устройство. Всяко следващо поколение трябва да бъде по-свободно от предишното, всяка нова институция – по-съвършена, а всяка следваща политическа система – по-близо до един универсален идеал. Така прогресът престава да бъде само надежда и се превръща в почти безспорен закон на историческото развитие.
Тъкмо поради това краят на Студената война беше възприет като доказателство, че светът окончателно е избрал своята посока. Либералната демокрация започна да се разглежда не просто като една възможност сред много други, а като естествената крайна точка на политическата еволюция. Пазарната икономика се представяше като единствения ефективен модел за развитие. Международните организации трябваше постепенно да изградят обща система за регулиране на отношенията между държавите. Националните различия изглеждаха все по-маловажни на фона на очакваното формиране на глобално общество.
Този възглед оказва огромно влияние върху начина, по който Западът започва да възприема останалата част от света. Вместо да се търси разбиране за историческите особености на различните цивилизации, все по-често се приема, че всички ще извървят един и същ път, макар и с различна скорост. Различните политически системи започват да се оценяват според степента, в която се приближават до западния модел. Историята на отделните народи постепенно се превръща в своеобразна скала, по която се измерва доколко дадено общество е „напреднало“ по пътя към предварително определена цел.
Подобен начин на мислене съдържа една дълбока философска предпоставка. Ако съществува само една правилна форма на обществено развитие, тогава културното разнообразие постепенно губи политическото си значение. Различните цивилизации престават да бъдат носители на собствени исторически решения и започват да се разглеждат като общества, които рано или късно ще възприемат една и съща институционална рамка. Универсализмът постепенно се превръща в нова форма на историческа увереност.
Глобализацията създава впечатлението, че тази представа се потвърждава от самата действителност. Производствените вериги обхващат почти всички континенти. Капиталите се движат със скорост, непозната за предишните поколения. Интернет изгражда безпрецедентно информационно пространство. Международните финансови институции придобиват влияние, което често надхвърля възможностите на отделните държави. Големите транснационални корпорации започват да участват във формирането на икономическите и технологичните правила в световен мащаб. За мнозина това изглежда като началото на свят, в който традиционните политически граници постепенно ще изгубят своята решаваща роля.
Но всяка историческа система поражда и собствените си противоречия. Колкото по-силно се разширява глобалната икономическа взаимозависимост, толкова по-осезаемо става, че икономическата интеграция не води автоматично до културно и политическо единство. Различните общества продължават да възприемат по различен начин ролята на държавата, мястото на религията, отношенията между личността и общността, както и смисъла на националния суверенитет. Под повърхността на глобалния пазар остават живи исторически памети, цивилизационни традиции и различни представи за легитимността на властта.
Тази особеност дълго време остава подценявана. Вниманието е насочено към икономическите показатели, технологичния напредък и нарастващата свързаност между обществата. По-малко се забелязва, че паралелно с тези процеси протича и друго развитие – възраждането на историческите идентичности. Много народи започват да търсят опора не в обещанието за универсално бъдеще, а в собственото си минало. Старите цивилизационни разкази постепенно възвръщат политическата си сила.
От тази гледна точка глобализацията поражда парадокс. Докато икономиката все повече се интернационализира, политиката започва да се национализира, а културната идентичност придобива ново значение. Процесите, които трябваше да доведат до постепенно размиване на цивилизационните различия, често постигат обратния резултат. Вместо да отслабнат, много от тези различия се превръщат в източник на ново самочувствие и нови политически стратегии.
Тук започва да се очертава една от най-важните особености на началото на XXI век. Светът не отхвърля модерността. Не се отказва от технологиите, науката или глобалната икономика. Оспорва се друго – представата, че модерността може да има само едно лице. Все повече държави започват да изграждат собствени модели на развитие, съчетавайки икономическа модернизация с различни политически и културни традиции. Тази промяна изглеждаше маловажна в началото на века. Днес тя постепенно се превръща в една от определящите характеристики на международната система.
Историята многократно е показвала, че цивилизациите рядко изчезват тихо. По-често те променят своята форма, приспособяват се към новите условия и намират различни начини да защитят собствената си историческа приемственост. Вероятно точно това наблюдаваме и днес. Зад привидно еднообразния свят на глобалните пазари започват да се открояват контурите на различни цивилизационни пространства, които постепенно възстановяват способността си да определят собствените си политически, икономически и културни хоризонти.
Този процес поставя началото на въпрос, който ще бъде решаващ за следващите десетилетия. Ако светът вече не се движи към единен модел на развитие, около какъв принцип ще се организира новият международен ред? Отговорът на този въпрос може да се окаже далеч по-различен от всичко, което политическата философия на последните три века е очаквала.
Когато цивилизациите отново започнаха да говорят със собствен глас
В продължение на десетилетия светът беше разглеждан през призмата на една сравнително проста представа. Смяташе се, че икономическото развитие неизбежно ще доведе до политическо и културно сближаване. Глобалните пазари, технологичната революция и свободното движение на капитали трябваше постепенно да изградят общо пространство, в което историческите различия ще изгубят своето значение. Днес тази логика изглежда все по-малко убедителна. Реалността не отрича взаимната зависимост между държавите, но показва, че икономическата интеграция не унищожава цивилизационната самобитност.
Най-яркото доказателство за тази промяна е възходът на Китай. През последните четири десетилетия страната се превърна в една от най-големите икономики в света, без да изостави собствената си политическа и културна традиция. Вместо да възприеме изцяло западния модел, Пекин избра различен път – съчета икономическата модернизация със силна държавна роля, дългосрочно стратегическо планиране и опора върху историческата приемственост. За китайското ръководство модерността не означава отказ от цивилизационната идентичност, а нейното приспособяване към новите условия.
Русия също пое в различна посока. След краткия период на опити за интегриране в западния политически и икономически модел, Москва постепенно започна да изгражда собствен разказ за държавността, суверенитета и мястото си в света. Независимо от оценките към тази политика, трудно може да се отрече, че руското ръководство все по-често използва езика на цивилизационната самостоятелност. Русия се представя не просто като национална държава, а като носител на историческа традиция, която не желае да бъде сведена до периферия на една универсална система.
Подобни процеси се наблюдават и в Индия. Дълго време страната беше разглеждана основно като огромен пазар и като една от най-бързо развиващите се икономики. Постепенно обаче започна да се откроява друга тенденция. Индия все по-уверено поставя в центъра на своята външна и вътрешна политика собствената си цивилизационна памет. Древната културна традиция, религиозното наследство и специфичното разбиране за обществен ред се превръщат в елементи на съвременната държавна стратегия. Така модернизацията и историческата идентичност престават да се възприемат като взаимно изключващи се понятия.
В различна степен подобно развитие може да бъде открито и в други части на света. Много държави в Близкия изток все по-настойчиво изграждат политики, които съчетават технологично развитие с културна и религиозна традиция. В Африка постепенно се засилва стремежът към по-самостоятелно участие в световната икономика и международната политика. Латинска Америка периодично възражда идеята за по-голяма стратегическа автономия. Общото между тези процеси не е еднаквата политическа система, а желанието решенията да произтичат от собствените исторически и обществени особености, а не да бъдат копие на външен модел.
Тази промяна принуждава политическата теория да се върне към въпрос, който дълго време изглеждаше решен. Какво всъщност представлява една цивилизация? Дали тя е само културно наследство, или е общност, способна да формира свои политически институции, икономически приоритети и стратегически цели? Ако приемем второто, тогава международната система започва да изглежда по съвсем различен начин. Вместо множество държави, които постепенно се приближават към една и съща крайна форма, виждаме няколко големи исторически пространства, всяко със собствена представа за легитимност, обществен ред и развитие.
Подобна гледна точка не е нова. Арнолд Тойнби разглежда историята като развитие на отделни цивилизации, които възникват, достигат своя връх и постепенно се преобразяват. Освалд Шпенглер поставя ударение върху уникалния жизнен цикъл на всяка висока култура. Фернан Бродел обръща внимание на дългите исторически структури, които често се оказват по-устойчиви от политическите режими. Самюъл Хънтингтън предизвиква широк дебат с предположението, че след идеологическите конфликти на XX век основните линии на напрежение ще преминават между различни цивилизационни общности. Независимо дали всички техни изводи могат да бъдат приети, едно наблюдение остава актуално – историята не се развива само чрез държави и икономики. Тя се движи и чрез дълбоки културни традиции, които определят начина, по който обществата възприемат себе си и света.
Това не означава, че цивилизациите са затворени и непроменящи се. Напротив, всяка от тях непрекъснато обменя идеи, технологии и икономически практики с останалите. Историята представлява сложна мрежа от взаимни влияния. Разликата е, че този обмен не унищожава различията. Често ги прави още по-видими, защото всяко общество адаптира новите технологии и икономически модели според собствените си традиции и ценности.
Тъкмо тук започва да отслабва представата за единствения възможен модел на модерност. Все повече държави показват, че е възможно да бъдат високо технологични, икономически конкурентоспособни и едновременно с това да съхраняват различни политически и културни системи. Този процес не означава край на модерността, а край на убеждението, че модерността задължително трябва да изглежда по един и същи начин навсякъде.
Променя се и разбирането за суверенитета. Дълго време той беше разглеждан основно като юридическо понятие – право на държавата сама да взема решения в рамките на своята територия. Днес към това се прибавя още едно измерение. Суверенитетът започва да означава способност едно общество да съхрани собствената си цивилизационна логика в условията на глобална конкуренция. Това обяснява защо толкова много държави влагат огромни ресурси не само във въоръжените сили и икономиката, но и в образованието, културата, научните изследвания, дигиталната инфраструктура и информационното пространство. Борбата вече не е само за територии и пазари. Тя е и за запазване на собствената историческа идентичност.
Тази промяна постепенно измества центъра на световната политика. Противопоставянето между отделни държави не изчезва, но все по-често се вписва в по-широки цивилизационни рамки. Зад икономическите спорове, технологичната конкуренция и дипломатическите конфликти започват да се открояват различни представи за бъдещето на човека, обществото и държавата. Така международните отношения придобиват дълбочина, която трудно може да бъде обяснена само с традиционните категории на геополитиката.
Ако този процес продължи, XXI век ще се различава съществено от предходния. Големите исторически действащи лица вече няма да бъдат само националните държави. Все по-голямо значение ще придобиват широките цивилизационни пространства, способни да съчетават икономическа мощ, технологично развитие, културно влияние и политическа самостоятелност. Тогава естествено възниква следващият въпрос – дали не се връща една много по-стара логика на организация на света, позната на историята далеч преди появата на модерната национална държава. Този въпрос ни отвежда към темата за завръщането на империите.
Завръщането на империите: новата архитектура на XXI век
Ако първите десетилетия на XXI век могат да бъдат определени с една обща характеристика, тя не е появата на нова идеология, нито възходът на една-единствена държава. Много по-дълбокият процес е постепенното пренареждане на самата конструкция на международната система. Светът започва да се организира около все по-големи политически, икономически и технологични пространства, които трудно могат да бъдат обяснени единствено чрез класическата представа за националната държава.
През последните три века националната държава беше основният политически субект на модерната епоха. Тя концентрираше законодателната власт, събираше данъците, организираше армията, определяше външната политика и изграждаше националната идентичност. В продължение на дълъг период този модел се оказа изключително успешен. Благодарение на него възникнаха съвременните институции, индустриалната икономика и голяма част от политическите системи, които познаваме днес.
С настъпването на глобализацията обаче започнаха да се появяват процеси, които постепенно излязоха извън възможностите на отделната държава. Финансовите пазари придобиха глобален характер. Производствените вериги обхванаха няколко континента. Енергийните доставки се превърнаха в част от сложни международни системи. Дигиталните технологии създадоха инфраструктура, която не признава държавни граници. Изкуственият интелект, космическите програми, квантовите технологии и биоинженерството изискват ресурси, научен потенциал и инвестиции, които все по-трудно могат да бъдат осигурени от средно големи държави, действащи самостоятелно.
Това постепенно променя мащаба на политиката. Големите решения започват да се вземат в рамките на пространства, значително по-широки от националните граници. Не става дума за премахване на държавите. Те остават основните носители на суверенитета. Променя се обаче средата, в която този суверенитет се упражнява. Все повече държави осъзнават, че тяхната икономическа сигурност, технологично развитие и стратегическа устойчивост зависят от принадлежността към по-големи политически и икономически системи.
Поради тази причина през последните години наблюдаваме ускорено изграждане на различни регионални и междурегионални формати. Част от тях възникват като икономически съюзи, други като системи за сигурност, трети като платформи за технологично сътрудничество. Общото между тях е стремежът да създадат достатъчно голямо пространство, способно да устои на глобалната конкуренция.
Тук се появява понятието „империя“, което заслужава да бъде освободено от традиционните исторически асоциации. В общественото съзнание думата обикновено се свързва с териториални завоевания, колониално господство и военно подчинение. Историята на XXI век постепенно придава на това понятие различно съдържание. Новите имперски пространства се изграждат преди всичко чрез икономически зависимости, технологични стандарти, финансови системи, транспортни коридори, дигитални платформи и културно влияние. Контролът върху информационните мрежи, енергийните потоци, критичните суровини и научните разработки се превръща в не по-малко важен фактор от традиционната военна мощ.
Показателен пример за тази промяна е конкуренцията в областта на високите технологии. Държавите вече не се съревновават само за природни ресурси или промишлено производство. Все по-решаващо значение придобива способността да се създават собствени процесори, операционни системи, комуникационни мрежи, облачни инфраструктури, платформи за изкуствен интелект и космически технологии. Който определя технологичните стандарти, до голяма степен определя и правилата, по които ще функционира световната икономика през следващите десетилетия.
Подобна трансформация се наблюдава и във финансовата сфера. Международната роля на отделните валути, платежните системи, инвестиционните банки и механизмите за кредитиране постепенно се превръщат в инструменти на стратегическо влияние. Финансовата архитектура вече не е само икономически въпрос. Тя се превръща в елемент от геополитическата конкуренция. Опитите за изграждане на алтернативни механизми за разплащане и разширяване на използването на национални валути в международната търговия показват, че светът навлиза в период на по-голямо разнообразие и в тази област.
Същото се отнася и за енергетиката. Газопроводи, петролопроводи, електроенергийни мрежи, морски маршрути и транспортни коридори все по-често се превръщат в оси, около които се изграждат нови политически пространства. Не е случайно, че големите инфраструктурни проекти вече се възприемат не само като икономически инициативи, а като средства за формиране на дългосрочни стратегически зависимости. Който контролира основните маршрути за движение на енергия, суровини, стоки и информация, придобива възможност да влияе върху развитието на цели региони.
Наред с материалните фактори се засилва и значението на културното влияние. През XXI век цивилизационната привлекателност постепенно се превръща в стратегически ресурс. Образователните системи, научните центрове, езикът, медиите, киното, дигиталните платформи и културната дипломация изграждат образа на всяка голяма сила много по-устойчиво, отколкото краткосрочните политически кампании. В този смисъл новите империи не се стремят единствено да разширяват икономическото си присъствие. Те се стремят да създадат пространство, в което собствените им ценности, технологични стандарти и обществени модели да изглеждат привлекателни и естествени.
Всички тези процеси поставят Европа пред особено сложна историческа задача. В продължение на няколко столетия европейските държави определяха основните правила на международния ред. Днес континентът се намира в съвсем различна среда. На изток се издигат нови икономически центрове. На юг демографските процеси създават нови предизвикателства. Отвъд Атлантическия океан се развива стратегическо партньорство, което неизбежно влияе върху европейската политика. Пред европейските общества постепенно се очертава въпросът дали могат да изградят собствена стратегическа самостоятелност или ще останат част от по-широка система, чиито приоритети невинаги съвпадат с техните интереси.
В същото време би било погрешно да се приеме, че светът се връща към класическите империи от миналото. Историята не повтаря механично вече преживени модели. Тя използва познати принципи, но ги облича в нови форми. Ако през XIX век размерът на империята се измерваше с площта на нейните колонии, през XXI век нейното влияние ще се измерва със способността да обединява огромни пространства чрез технологии, икономика, научен потенциал, инфраструктура, финансова мощ и културна привлекателност.
Вероятно точно тук се намира най-голямата промяна, която често остава скрита зад ежедневния поток от новини. Светът не се отказва от държавите, но започва да ги подрежда в по-широки цивилизационни системи. Ако този процес продължи, бъдещите поколения може би ще разглеждат първата половина на XXI век като периода, в който международната политика окончателно преминава от епохата на универсалния модел към епохата на големите цивилизационни пространства. А това би означавало, че пред очите ни се променя не просто разпределението на силите, а самият принцип, върху който се изгражда световният ред.
Светът след универсализма
Когато историците след десетилетия се опитат да определят началото на XXI век, вероятно няма да го опишат единствено чрез войните, икономическите кризи или технологичните революции. Всички тези събития безспорно ще заемат своето място в историческите изследвания, но едва ли ще бъдат възприемани като най-дълбоката промяна на епохата. Много по-вероятно е нашето време да бъде запомнено като период, в който започна да се разпада представата, че човечеството неизбежно се движи към единен политически, икономически и цивилизационен модел.
Подобна промяна не означава поражение на разума, науката или свободата. Тя не е отказ от постиженията на модерността. Би било историческа грешка да се разглежда настоящият преход като връщане към предмодерния свят. Научната революция, технологичният напредък, гражданските права и институционалното развитие остават част от общото наследство на човечеството. Променя се друго – убеждението, че всички общества неизбежно ще организират политическия и обществения си живот по една и съща схема.
Историята никога не е следвала права линия. Периоди на сближаване са били последвани от периоди на разграничаване. Империи са възниквали и са изчезвали. Големи цивилизации са обменяли знания, идеи и технологии, без да загубят собствената си идентичност. В този смисъл съвременният свят по-скоро се връща към едно по-старо историческо състояние, при което различни цивилизационни центрове съществуват едновременно, сътрудничат си, конкурират се и понякога влизат в остри конфликти, но нито един от тях не притежава безусловното право да определя бъдещето на всички останали.
Тази перспектива поставя нови въпроси пред политическата философия. Ако няма един-единствен универсален модел, по какъв начин ще бъдат изграждани международните правила? Как ще се съчетаят необходимостта от глобално сътрудничество с нарастващото желание на отделните цивилизации да защитават собствените си ценности и исторически традиции? Възможно ли е многополюсният свят да създаде по-стабилен международен ред, или конкуренцията между големите центрове ще увеличава риска от нови конфликти? Това са въпроси, на които днес никой не може да даде окончателен отговор.
Съществува и още една особеност, която заслужава внимание. През последните два века политическите анализи често поставяха в центъра държавата. През следващите десетилетия това вероятно вече няма да бъде достатъчно. Все по-голямо значение ще имат цивилизациите, технологичните екосистеми, финансовите мрежи, демографските процеси, достъпът до критични ресурси и способността да се създават знания. Властта постепенно ще се определя не само от размера на армията или икономиката, а от умението да се изграждат устойчиви пространства, които съчетават политическа легитимност, научен потенциал, културно влияние и обществено доверие.
Това променя и мястото на Европа. В продължение на няколко века европейските идеи определяха голяма част от световния политически дневен ред. Днес континентът е изправен пред необходимостта да преосмисли собствената си роля в една много по-разнообразна международна среда. Отговорът няма да бъде намерен нито в носталгията по миналото, нито в отказа от европейската интелектуална традиция. Той ще зависи от способността Европа да участва в новия свят като самостоятелен цивилизационен център, без да губи онези ценности, които са превърнали европейската култура в една от най-влиятелните в историята.
От същото значение е и въпросът за останалите големи цивилизации. Китай, Индия, Русия, ислямският свят, държавите от Латинска Америка и Африка ще продължат да търсят собствени пътища на развитие. Тези пътища няма да бъдат еднакви. Те ще отразяват различни исторически памети, различни обществени структури и различни представи за ролята на държавата и човека. Това разнообразие не е временно отклонение. То изглежда все повече като естественото състояние на света.
Може би най-важният извод не е, че започва епоха на нови империи. По-точно би било да се каже, че започва епоха на големи цивилизационни пространства, които ще се стремят да съчетават икономическа мощ, технологично лидерство, културна привлекателност и политическа самостоятелност. Някои от тях ще успеят да изградят устойчиви модели на развитие. Други ще бъдат разтърсени от вътрешни противоречия. Историята никога не гарантира успех на никого.
Големият въпрос, който остава след този анализ, е по-широк от съдбата на отделните държави. Дали човечеството ще намери начин различните цивилизации да съществуват в условията на взаимно уважение и сътрудничество, или навлизаме в продължителен период на стратегическо съперничество, в който всяка голяма сила ще се стреми да наложи собствените си правила? Отговорът ще определя не само международната политика, но и ежедневния живот на милиарди хора.
Вероятно бъдещите поколения няма да определят нашето време като края на глобализацията или като началото на многополюсния свят. Тези определения описват само отделни проявления на един много по-дълбок процес. Те може би ще кажат, че това е бил моментът, в който човечеството окончателно се разделя с убеждението, че историята има една-единствена посока, и отново приема, че различните цивилизации могат да вървят по различни пътища, без да престават да бъдат част от общата човешка история.
В това се крие истинският смисъл на прехода, който преживяваме. Не наблюдаваме просто преразпределение на икономическа или военна мощ. Пред очите ни се променя самият начин, по който светът разбира своето бъдеще. И ако тази промяна действително бележи края на универсалния свят, тогава най-голямото предизвикателство на XXI век няма да бъде изборът на нов световен лидер, а изграждането на ред, в който различните цивилизации ще могат да съществуват без да се стремят взаимно да заличат собствената си историческа идентичност.
