По интервю с проф. Джефри Сакс. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: д-р Румен Петков.
Когато поредният удар вече не е просто поредният удар
Разговорът започва с новината, че Иран е предприел ракетен удар срещу Израел, след като преди това е предупредил, че ще отговори, ако израелските операции срещу Ливан продължат. Водещият поставя въпроса съвсем директно – какво означава това развитие и накъде ще тръгне кризата оттук нататък. Отговорът на Джефри Сакс не започва с броя на ракетите, нито с военните способности на страните. Той почти веднага измества разговора към политическите цели на основните участници. Именно там според него се крие ключът към разбирането на събитията.
Според Сакс израелското правителство продължава да бъде заинтересовано конфликтът с Иран да се разширява. По негова оценка всяка възможност за прекратяване на бойните действия или за частично политическо споразумение през последните месеци е била последвана от действия, които са увеличавали напрежението. Това е тезата, която той защитава последователно през целия разговор. Тя не е представена като официално установен факт, а като негов политически анализ на развитието на кризата.
Още по-интересно е, че Сакс прави разграничение между политиката на Израел и тази на Съединените щати. През последните десетилетия западният политически език почти автоматично приемаше, че двете държави действат като напълно синхронизирани партньори. Сакс твърди, че това вече не е така. По негова оценка администрацията във Вашингтон постепенно започва да осъзнава, че нова голяма война срещу Иран би донесла значително повече проблеми, отколкото стратегически ползи.
Това изглежда логично, но има един проблем. Подобни процеси почти никога не протичат едновременно във всички американски институции. Белият дом, Държавният департамент, Пентагонът, Конгресът и различните аналитични центрове често защитават различни позиции. Когато се говори за "американската политика", обикновено става дума за много по-сложен механизъм, в който съществуват конкуриращи се интереси. Затова оценката на Сакс заслужава внимание като опит да се обясни една тенденция, която през последните седмици започва да се забелязва и в американските медии.
В разговора се споменава и реакцията на Доналд Тръмп, който според цитирани публикации е изразил недоволство от действията на израелското правителство и е заявил намерение лично да разговаря с Бенямин Нетаняху, за да предотврати ново разширяване на бойните действия. Самият Сакс отбелязва, че част от информацията идва от медийни публикации и публични изявления, чието политическо значение тепърва предстои да бъде оценено.
Тук разговорът започва да се отклонява от ежедневната новинарска логика. Вместо да обсъжда кой е нанесъл следващия удар и какъв ще бъде следващият отговор, Сакс поставя въпроса защо въобще конфликтът продължава. Неговият отговор е категоричен – според него войната вече има собствена политическа инерция. Това означава, че решенията не се определят единствено от военната ситуация на терен, а от стратегическите цели на участниците.
Тази теза има своя исторически контекст. От края на Студената война насам Близкият изток нееднократно се превръща в поле, където локални конфликти започват да обслужват много по-широки геополитически стратегии. Войната в Ирак, сирийската криза, продължителното противопоставяне около иранската ядрена програма – всички тези процеси постепенно създадоха среда, в която отделните военни операции трудно могат да бъдат разглеждани изолирано.
Сакс поставя специален акцент върху Ливан. Според него действията там са превърнали напрежението между Израел и Иран в непосредствен военен сблъсък. В неговата интерпретация ударът на Иран не е бил самостоятелно начало на нов конфликт, а реакция на вече съществуваща ескалация. Разбира се, подобно тълкуване не се споделя от всички участници в международния дебат. Израелската позиция традиционно разглежда подобни действия като пряка агресия, която изисква незабавен военен отговор. Това противопоставяне между различните интерпретации прави ситуацията толкова трудна за политическо уреждане.
Разговорът постепенно преминава към един друг въпрос, който често остава на заден план. Ако действително Вашингтон и Тел Авив започват да преследват различни цели, кой ще наложи окончателното решение? Дали американската администрация все още разполага с достатъчно политическо влияние, за да ограничи действията на своя най-близък съюзник в региона? Или вече сме свидетели на ситуация, в която отделните съюзници започват да действат според собствените си оценки, независимо от желанията на Белия дом?
Историята показва, че подобни разминавания не са изключение. През 1956 г., по време на Суецката криза, Съединените щати принуждават Великобритания, Франция и Израел да прекратят военната операция срещу Египет. По-късно възникват сериозни различия между администрацията на Джордж Буш-старши и правителството на Ицхак Шамир, както и между Барак Обама и Бенямин Нетаняху по въпросите за иранската ядрена програма и разширяването на еврейските селища. Затова самото наличие на напрежение между Вашингтон и Тел Авив не би било исторически прецедент. Новото днес е мащабът на регионалната криза и опасността подобно разминаване да се случва в момент, когато почти целият Близък изток вече се намира в състояние на продължителна нестабилност.
Джефри Сакс вижда още един фактор, който според него променя политическите сметки. Този път той не е военен, а обществен. По негова оценка настроенията в самите Съединени щати започват постепенно да ограничават възможностите на всяка администрация да участва в нова голяма война. Тук разговорът преминава към вътрешнополитическата ситуация във Вашингтон, която според Сакс може да се окаже не по-малко важна от случващото се на бойното поле.
Американската вътрешна политика започва да определя външната
След като очертава разминаването между стратегическите цели на Израел и Съединените щати, Джефри Сакс насочва разговора към вътрешнополитическата ситуация във Вашингтон. На пръв поглед това изглежда като смяна на темата. Според него бъдещето на близкоизточната криза вече не зависи само от решенията, които се вземат в Йерусалим или Техеран. Все по-голямо значение придобива въпросът доколко американската политическа система е способна да наложи собствените си интереси, когато те започват да се разминават с интересите на най-близкия съюзник на Вашингтон в региона.
Сакс не разглежда Доналд Тръмп като политик, който свободно определя курса на американската външна политика. Напротив. През целия разговор той се опитва да покаже, че американският президент е поставен под натиска на няколко различни политически центъра, които често защитават противоположни позиции. От едната страна стоят произраелските организации, влиятелни представители на Републиканската партия, значителна част от евангелистките общности и политиците, които традиционно настояват за твърд курс спрямо Иран. От другата страна според него постепенно се оформя все по-видимо обществено недоволство срещу непрекъснатото въвличане на Съединените щати в нови външни конфликти.
Тази оценка не се появява случайно. През последните две десетилетия американското общество премина през войните в Афганистан и Ирак, през сирийската криза, през продължаващото военно присъствие в различни райони на Близкия изток, както и през огромните финансови разходи, свързани с тези операции. Независимо от политическите различия между демократи и републиканци, една тема започна постепенно да обединява все повече американски избиратели – нежеланието страната да влиза в нови продължителни войни без ясно определен политически резултат.
Върху тази промяна стъпва Сакс. Според неговата оценка Доналд Тръмп разбира тези обществени нагласи, защото осъзнава политическата цена, която би платил при една нова голяма война срещу Иран. В разговора анализаторът нееднократно подчертава, че всяка сериозна военна ескалация неизбежно ще се прехвърли върху вътрешната политика на Съединените щати. Това вече не е само въпрос на геополитика. Това е въпрос на избори, на инфлация, на цените на горивата, на общественото доверие към администрацията и на икономическата стабилност.
Водещият въвежда в разговора резултати от международни социологически проучвания, които според него показват значително нарастване на негативните оценки към политиката на Израел. Джефри Сакс се позовава конкретно на глобално изследване на Pew Research и твърди, че в редица държави неодобрението към действията на Израел достига исторически високи равнища. Според разговора подобни нагласи се наблюдават както в Европа, така и в Австралия, Съединените щати, Турция и арабските държави. Данните са цитирани от участниците в интервюто и настоящият анализ ги представя като тяхно позоваване на съответното изследване.
Според Сакс този обществен натиск постепенно започва да влияе и върху американската политическа класа. Той твърди, че вече се появяват сигнали за недоволство дори сред представители на американската администрация, които все по-трудно защитават безусловната подкрепа за всяко действие на израелското правителство. В разговора се споменава публикация на The New York Times относно предполагаемо израелско разузнавателно наблюдение върху американски институции. Сакс разглежда подобни публикации като индикатор за вътрешно напрежение във Вашингтон. Доколко това действително отразява официални позиции на американските институции остава предмет на политически дебат и не може да бъде независимо установено само въз основа на интервюто.
Интересното в анализа му е друго. Той не твърди, че Белият дом внезапно е променил отношението си към Израел. По-скоро се опитва да покаже, че в американската политическа система започват да се сблъскват две различни представи за националния интерес. Едната приема, че стратегическият съюз с Израел трябва да бъде защитаван независимо от цената. Другата започва да поставя въпроса дали тази цена не става прекалено висока за самите Съединени щати.
Тук има нещо, което заслужава по-внимателен прочит. В последните години американската външна политика все по-често се оказва зависима от вътрешнополитическия календар. Предстоящи избори, рейтинги, икономически показатели, инфлация, цени на бензина – всичко това започва да влияе върху решения, които преди десетилетия се разглеждаха почти изцяло като въпрос на национална сигурност. В този смисъл тезата на Сакс не изглежда лишена от логика, независимо дали човек е съгласен с всички негови изводи.
Разговорът постепенно достига и до най-критичната оценка на анализатора по отношение на Доналд Тръмп. Водещият поставя въпроса съвсем директно – ако американският президент действително смята, че войната трябва да бъде прекратена, защо просто не наложи това решение на Израел? Отговорът на Сакс е показателен. Според него проблемът не е в липсата на формални правомощия. Проблемът е в способността да бъдат използвани.
По оценка на Сакс Тръмп изглежда силен в публичното пространство, но проявява слабост, когато трябва последователно да защити политическа линия срещу натиска на различните центрове на влияние във Вашингтон. Анализаторът стига още по-далеч. Според него истинският държавник е длъжен не просто да вземе решение, а да го обясни убедително пред обществото, да изгради политическа подкрепа около него и да поеме риска от неизбежните критики. Тук, според неговата оценка, Доналд Тръмп не успява да изпълни ролята на лидер. Това е лична политическа оценка на Джефри Сакс, която той аргументира с начина, по който американският президент комуникира със своите избиратели и реагира при международни кризи.
Тази теза вероятно ще предизвика най-много спорове. Поддръжниците на Тръмп биха посочили редица случаи, в които той действително е променял американската политика въпреки сериозна съпротива от страна на политическия елит. Критиците му, обратно, ще видят в думите на Сакс потвърждение на собствените си оценки. Самият разговор не търси окончателен арбитър между тези две гледни точки. Той използва фигурата на Тръмп като пример за по-дълбок проблем – доколко президентът на Съединените щати реално контролира американската външна политика в условията на силно фрагментирана политическа система.
В този момент разговорът навлиза в най-острата си част. Сакс започва да говори за хората и структурите, които според него формират дългосрочния курс на американската външна политика независимо от това кой се намира в Белия дом. Там вече критиката му става значително по-рязка и придобива много по-широк геополитически характер.
Военно-индустриалният комплекс и политиката на постоянната ескалация
След като анализира обществените настроения в Съединените щати и политическите ограничения пред Доналд Тръмп, Джефри Сакс насочва разговора към въпроса кой всъщност поддържа курса към нова военна ескалация. Според него проблемът не е само в конкретните решения на един президент. По-дълбокият проблем е, че във Вашингтон съществува устойчива политическа среда, която възприема използването на военна сила като естествен инструмент за решаване на международните конфликти.
Сакс е категоричен, че в случая с Иран Израел преследва собствена стратегическа цел. По негова оценка правителството на Бенямин Нетаняху не желае войната да приключи, защото смята, че само пълното отслабване или смяната на режима в Техеран може да осигури дългосрочна сигурност на Израел. Анализаторът дори припомня, че според него Нетаняху от десетилетия настоява Съединените щати да бъдат въвлечени в пълномащабна война срещу Иран. Това е интерпретация на Сакс, основана на неговия прочит на израелската политика през последните години.
Тук той прави важно разграничение. По думите му Израел може да нанася военни удари, но не разполага с достатъчен ресурс самостоятелно да унищожи Иран или да наложи политическа промяна в страната. За подобен сценарий е необходима пряката военна мощ на Съединените щати. Затова, според неговата логика, всяка нова ескалация увеличава натиска върху Вашингтон да се включи по-дълбоко в конфликта.
Сакс обръща внимание и на хората, които според него поддържат подобна политика вътре в американската политическа система. В разговора той посочва бившия държавен секретар Майк Помпео, сенатор Линдзи Греъм и редакционната страница на The Wall Street Journal като представители на среди, които настояват за по-твърди действия срещу Иран. По неговите думи за тези политически кръгове всяка международна криза се превръща в изпитание за способността на Съединените щати да демонстрират сила. Това са политически оценки на Сакс, а не официално установени позиции на американската администрация.
Особено остра е критиката му към Линдзи Греъм. Според Сакс през цялата си политическа кариера сенаторът неизменно е подкрепял военни решения и почти никога не е настоявал за дипломатически компромис. В разговора анализаторът използва необичайно остър език по негов адрес. Водещият допълва тази тема, като споменава покойния сенатор Джон Маккейн и Хилари Клинтън – личности, които също често са били свързвани с активна американска външна политика.
Разговорът засяга и академичната среда. Сакс с ирония отбелязва, че в Колумбийския университет , където преподава, преподават също Хилари Клинтън и Виктория Нюланд. Водещият подхваща шегата, като казва, че училището по международни отношения започва да прилича повече на „департамент за операции по смяна на режими“, отколкото на дипломатическа школа. Макар репликата да е иронична, тя добре показва критичното отношение и на двамата събеседници към начина, по който според тях американският външнополитически елит възприема международните конфликти.
Оттук Сакс прави по-общ извод. Според него във Вашингтон продължава да доминира убеждението, че Съединените щати трябва да запазят ролята си на безспорен световен лидер и че всяко отстъпление се възприема като загуба на международен престиж. В неговата интерпретация тази логика превръща почти всяка регионална криза в изпитание за американската глобална роля. Колкото повече подобни конфликти се натрупват, толкова по-трудно става намирането на политически компромис.
Това изглежда последователно, но тук има една особеност. В американската политическа система никога не е съществувала единна позиция по въпросите на външната политика. Наред с привържениците на по-твърдия курс винаги са съществували и влиятелни среди, които настояват за ограничаване на военните ангажименти и за повече дипломация. Самият Сакс принадлежи към тази втора традиция и през целия разговор защитава тезата, че Иран не може да бъде принуден към политическа капитулация чрез военен натиск.
Според него единственият реалистичен изход остава прекратяването на бойните действия и възстановяването на преговорите. Всичко останало, по негова оценка, само увеличава риска Близкият изток да навлезе в още по-дълбока нестабилност, а Съединените щати да бъдат въвлечени в конфликт, който не могат лесно да контролират. Разговорът преминава към икономическите последици от кризата и към въпроса какво би означавало едно продължително блокиране на Ормузкия проток за световната икономика.
Ормузкият проток, световната икономика и цената на една голяма война
В заключителната част на разговора Джефри Сакс измества вниманието от политическите механизми във Вашингтон към последиците, които една продължителна война би имала за цялата световна икономика. Според него това е темата, която остава встрани от ежедневния информационен поток. Новинарските емисии следят всяка ракета, всяка експлозия и всяко официално изявление, но много по-рядко се задава въпросът какво ще стане, ако конфликтът престане да бъде ограничен само между Израел и Иран.
Според Сакс една от най-големите опасности е свързана с Ормузкия проток – тесният морски коридор, през който преминава значителна част от световния износ на петрол и втечнен природен газ. По негова оценка всяко сериозно прекъсване на корабоплаването в този район би предизвикало незабавни сътресения на енергийните пазари. Той не твърди, че подобен сценарий е неизбежен, но предупреждава, че рискът вече не може да бъде пренебрегван. Според него конфликтът не трябва да се разглежда като регионален спор, а като потенциален фактор за глобална икономическа нестабилност.
Разговорът прави още една важна крачка. Сакс обръща внимание, че съвременната световна икономика е значително по-зависима от непрекъснатите вериги за доставки, отколкото преди няколко десетилетия. Една продължителна криза в Персийския залив няма да засегне единствено цената на горивата. Тя неизбежно ще повлияе върху транспортните разходи, производството, международната търговия и инфлацията в десетки държави. В този смисъл цената на войната няма да бъде платена само от страните, които участват пряко в нея.
По думите на Сакс това би поставило Доналд Тръмп пред още по-трудна политическа ситуация. Ако цените на енергийните ресурси започнат рязко да се покачват, икономическите последици много бързо ще се прехвърлят върху вътрешната политика на Съединените щати. Инфлацията, цените на горивата и общественото недоволство винаги са били сред темите, които американските избиратели усещат най-пряко. Според неговата оценка тук се крие едно от най-сериозните основания Вашингтон да избягва пряко военно въвличане.
Сакс не представя подобен сценарий като сигурно бъдеще. Напротив. През цялото интервю той прави разграничение между вероятност и неизбежност. Според него все още съществува възможност политическите решения да изпреварят военната логика. За целта обаче трябва да бъде възстановен дипломатическият процес. Той остава последователен в тезата си, че дори най-тежките международни конфликти в крайна сметка приключват на масата за преговори, а не на бойното поле. Въпросът е колко човешки, икономически и политически загуби ще бъдат натрупани, преди страните да стигнат до този извод.
Водещият поставя въпроса дали все още има държави, които могат да играят ролята на посредник. Сакс не назовава лесно решение, но от думите му се разбира, че според него подобни усилия трябва да дойдат от страни, които поддържат работещи отношения както със Запада, така и с държавите от Близкия изток. Без подобен дипломатически канал, смята той, рискът всяка следваща криза да поражда нова ескалация остава изключително висок.
Разговорът завършва без категорични прогнози. Това е една от характерните особености на анализа на Джефри Сакс. Вместо да предсказва неизбежен развой, той очертава възможните последици, ако настоящата политическа логика остане непроменена. Според неговата оценка светът навлиза в период, в който решенията на няколко правителства могат да окажат влияние далеч извън границите на Близкия изток. Затова, по думите му, въпросът вече не е само как ще завърши настоящата криза, а дали големите сили са способни да се върнат към политика, в която дипломацията отново изпреварва употребата на военна сила.
Тази мисъл остава като основно послание на целия разговор, защото поставя акцента върху политическите решения, които все още могат да бъдат взети, преди поредната регионална криза да се превърне в глобална.
Какво предупреждава Джефри Сакс и защо този разговор надхвърля конфликта между Иран и Израел
Ако целият разговор бъде сведен единствено до въпроса дали Израел ще нанесе нов удар по Иран или дали Техеран ще отговори с още ракети, голяма част от неговия смисъл ще бъде пропусната. Джефри Сакс използва настоящата криза като пример за нещо много по-широко – за начина, по който функционира съвременната американска външна политика и за трудността политическите решения да изпреварят военната логика. Затова разговорът не завършва с прогноза кога ще приключи настоящата ескалация, а с предупреждение какви могат да бъдат последиците, ако тя продължи.
През цялото интервю Сакс последователно защитава една основна теза,че нито Израел, нито Иран могат да постигнат трайно политическо решение чрез военни средства. Всяка нова размяна на удари увеличава риска от по-широк регионален конфликт, а всяко ново разширяване на конфликта поставя пред още по-тежки изпитания световната икономика и международната сигурност. Това е неговата оценка на настоящата ситуация и тя определя всички останали изводи, които прави по време на разговора.
Сакс не крие критичното си отношение към значителна част от американския външнополитически елит. То смята, че през последните десетилетия Вашингтон твърде често е избирал силовия подход там, където е било възможно да бъде търсен политически компромис. Дали човек приема тази теза или не, трудно може да се отрече, че Близкият изток остава регион, в който поредица от военни операции не успяха да създадат трайна стабилност. В този смисъл предупреждението на Сакс е насочено не само към конкретната криза около Иран, а към самия модел на управление на международните конфликти.
Разговорът оставя и още един въпрос, който трудно може да бъде подминат. Ако дори най-могъщата държава в света изпитва затруднения да съчетае собствените си стратегически интереси с интересите на най-близките си съюзници, какво означава това за бъдещата международна система? По този въпрос Сакс не предлага окончателен отговор. Той по-скоро подсказва, че светът постепенно навлиза в период, в който традиционните механизми на американското влияние вече не действат със същата ефективност, а всяка регионална криза все по-бързо придобива глобално измерение.
Тъкмо затова този разговор заслужава внимание, защото поставя под съмнение редица утвърдени представи за начина, по който се вземат решенията във Вашингтон, за ролята на военната сила в международните отношения и за възможностите дипломацията отново да се превърне в основен инструмент на световната политика. Независимо дали човек споделя всички оценки на Джефри Сакс, неговият анализ показва, че зад ежедневния поток от новини стои много по-сложен политически процес, чиито последици далеч надхвърлят границите на Иран, Израел и Близкия изток.
* Снимката е генерирана от ИИ
