Америка и кризата на политическото представителство
В последния си разговор Джефри Сакс говори за Израел и Газа, за американската политика в Близкия изток, за произхода на COVID-19, за НАТО, Русия и Украйна. На пръв поглед това са различни теми, събрани в едно интервю. Но зад тях стои една обща диагноза. Според Сакс Съединените щати навлизат в период, в който външната им политика все по-трудно може да бъде обяснена като непосредствено продължение на интересите и волята на американското общество. Той вижда държава, която продължава да разполага с огромна мощ, но чийто политически механизъм все по-силно се влияе от тесен кръг икономически, военни и корпоративни интереси.
Това е много по-сериозна теза от обичайното обвинение, че американската политика е контролирана от елитите. Във всяка голяма държава икономическата власт търси политическо влияние. В американския случай въпросът е дали през последните десетилетия не се е оформила система, в която определени стратегически решения постепенно са станали почти независими от нормалната смяна на администрациите.
Държавата се отдалечава от обществото
Сакс настойчиво разграничава американския народ от американското правителство. Особено ясно го прави, когато говори за подкрепата за действията на Израел. Неговата позиция е, че значителна част от американците не споделят политиката, която Вашингтон провежда от тяхно име. Той свързва това разминаване и с общественото недоволство от войните, икономическата цена на глобалните ангажименти и начина, по който се упражнява президентската власт.
Не е необходимо да приемаме всички негови оценки, за да видим проблема, който стои зад тях. Демокрацията никога не предполага ежедневно съвпадение между общественото мнение и държавната политика. Правителствата понякога са принудени да вземат непопулярни решения. Но когато президентите се сменят, партийните мнозинства идват и си отиват, а основни направления на външната политика остават практически непроменени, възниква въпросът доколко изборният процес действително достига до стратегическото ядро на държавата.
Американската политика през последните десетилетия показва точно такава приемственост. Републиканци и демократи могат ожесточено да спорят за данъци, миграция, социална политика, аборти или културни въпроси, но много по-трудно се променят фундаменталните принципи на глобалното американско присъствие. Военните съюзи, стотиците бази зад граница, санкционната политика, огромната отбранителна система и стремежът към запазване на стратегическо превъзходство съществуват отвъд един президентски мандат.
Сакс търси причината в структурата на властта. Към традиционното понятие „военно-промишлен комплекс“ той прибавя Уолстрийт, Силициевата долина и големите петролни компании. В неговото описание се появява политическа система, в която концентрираната икономическа мощ получава непропорционално голяма възможност да влияе върху решенията на държавата.
Тази теза трябва да бъде развита внимателно. Американската държава не е просто инструмент на няколко корпорации или милиардери. Подобно обяснение би било примитивно. По-реалистично е да говорим за постепенно преплитане на държавни институции, отбранителна индустрия, финансов капитал, технологични компании, разузнавателни структури, лобистки организации и аналитични центрове. Те не винаги имат еднакви интереси, но заедно образуват среда, в която определени представи за американската роля в света непрекъснато се възпроизвеждат.
Когато хегемонията се превърне в навик
След края на Студената война Съединените щати попаднаха в положение без исторически аналог в модерната епоха. Нямаше друга сила, способна да оспори едновременно тяхното военно, финансово, технологично и политическо превъзходство. В такава среда постепенно се утвърди убеждението, че американското лидерство може да бъде запазено не само за определен исторически период, а практически безсрочно.
Това убеждение създаде институции, доктрини и интереси. Те продължиха да действат и когато светът започна да се променя.
Китай вече не е евтината производствена периферия на западната икономика от 90-те години. Русия не остана слабата постсъветска държава от времето на Борис Елцин. Индия все по-настойчиво защитава собствена стратегическа автономия. Големи държави от Азия, Близкия изток, Африка и Латинска Америка отказват да приемат, че международната политика трябва непременно да бъде организирана около избора между Вашингтон и неговите противници.
Америка не е престанала да бъде велика сила. Променил се е светът, в който тя упражнява своята сила.
Тук се намира и слабостта в едно прекалено опростено прочитане на Сакс. Ако обясним американската политика единствено с милиардерите, оръжейните корпорации или Уолстрийт, ще пропуснем нещо по-дълбоко. Големите държави също притежават институционална памет. Те продължават да използват стратегии, които дълго време са им носили успех, дори след като средата, породила този успех, вече се е променила.
Американският проблем може да се окаже не толкова заговор на тесни интереси, колкото неспособност на огромна политическа система да се освободи от собствената си историческа инерция.
Мощта остава, но резултатите се променят
Това разграничение е съществено. Да се говори за непосредствен „крах на Америка“ би било несериозно. Съединените щати продължават да притежават огромна икономика, водещи технологични компании, глобална финансова инфраструктура, мощни университети, научен потенциал, военно присъствие по целия свят и уникална способност да привличат хора, капитали и идеи.
Въпросът е друг: дали същите инструменти продължават да произвеждат същите политически резултати.
Военната намеса може да свали правителство, без да създаде стабилна държава. Санкциите могат да нанесат икономически щети, но едновременно да ускорят създаването на алтернативни финансови механизми. Натискът върху съюзниците може да осигури краткосрочно подчинение, но да натрупа дългосрочно недоверие. Разширяването на една система за сигурност може да увеличи пространството, което тя контролира, и едновременно да увеличи вероятността от пряк сблъсък с държава, която възприема това разширяване като заплаха.
Това вече е проблем на стратегическата ефективност, а не на моралната оценка.
Сакс твърди, че цената се връща и вътре в самите Съединени щати. Войните струват огромни средства, обществото носи финансовата тежест, а политическата система продължава да произвежда глобални ангажименти, които значителна част от американците все по-трудно разпознават като свои.
Тук неговата критика придобива най-голяма аналитична стойност. Истинската криза на една велика сила не започва непременно тогава, когато тя остане без ресурси. Много по-опасен е моментът, когато ресурсите остават огромни, но механизмът, който трябва да превръща мощта в разумна стратегия, започва да губи способността си за корекция.
Америка все още притежава достатъчно сила, за да влияе върху почти всеки голям международен конфликт. Но вече не притежава еднополюсния свят, в който последиците от американските решения можеха сравнително лесно да бъдат прехвърляни към периферията.
Това променя смисъла на критиката на Джефри Сакс. Той не описва просто поредица от грешки на Тръмп или на една администрация. Поставя въпроса дали политическата система, изградена за управление на американското глобално превъзходство, е способна да се приспособи към свят, в който това превъзходство вече има реални граници.
Отговорът започва да се вижда най-болезнено там, където американската военна и дипломатическа подкрепа е най-тясно свързана с действията на друг държавен център — в отношенията между Съединените щати и Израел.
Израел, Газа и цената на безусловното покровителство
Когато съюзникът започне да променя покровителя
Най-острите думи на Джефри Сакс в този разговор са насочени към политиката на израелското правителство и американската подкрепа за него. Поводът е изказване на Итамар Бен-Гвир, цитирано от водещия, според което в Газа трябва системно да бъдат извършвани целенасочени убийства. Сакс използва крайно тежки определения за действията на Израел и твърди, че страната се превръща в международно изолирана държава, чийто основен външен покровител остава правителството на Съединените щати. Това са негови оценки и трябва да бъдат разграничавани от установените юридически квалификации на конфликта.
Но зад емоционалния език има стратегически въпрос, който е по-важен от конкретната формулировка на Сакс. Какво се случва, когато една велика сила предоставя толкова последователна подкрепа на свой съюзник, че постепенно започва да поема върху себе си и част от политическата цена на неговите действия?
Традиционно отношенията между САЩ и Израел се разглеждат през американското влияние върху Близкия изток. Днес си струва да обърнем посоката на въпроса. Не само доколко Вашингтон определя границите на израелската политика, а доколко решенията на израелското ръководство вече ограничават свободата на действие на самите Съединени щати.
Съюзът е стратегически ресурс, докато увеличава възможностите на участниците в него. Той започва да се превръща в стратегическо задължение, когато действията на единия партньор системно намаляват политическите възможности на другия.
Военното превъзходство не решава политическия проблем
Израел притежава несравнимо военно преимущество спрямо палестинците и разполага с подкрепата на най-мощната западна държава. Но военната асиметрия не премахва политическия въпрос, който стои в основата на конфликта.
Тук се появява противоречие, характерно и за много други войни през последните десетилетия. Военната сила може да унищожава инфраструктура, командни центрове и въоръжени формирования. Може да контролира територия и да ликвидира противникови лидери. Не може сама да създаде приемлив политически ред за население, което не признава този ред за легитимен.
Колкото по-продължително насилието замества политическото решение, толкова по-трудно става победата да бъде определена. Унищожаването на една организация не премахва непременно обществената среда, от която могат да възникнат следващи форми на съпротива. Военното превъзходство започва да произвежда намаляваща политическа възвръщаемост.
Тъкмо тук позицията на Сакс придобива значение извън моралната оценка на войната. Той смята, че политиката на правителството на Нетаняху нанася щети и на самия Израел — на неговата международна позиция, на отношенията му със западните общества и на перспективата страната да съществува в дългосрочно приемлива регионална среда.
Една държава може да спечели почти всяко непосредствено военно противопоставяне и въпреки това да губи стратегическата среда около себе си.
Това е опасността, която Сакс вижда.
Американската гаранция и проблемът с границите
Американската подкрепа за Израел десетилетия наред изпълнява няколко функции. Тя гарантира сигурността на ключов съюзник, укрепва американското влияние в Близкия изток и позволява на Вашингтон да участва непосредствено в регионалния баланс на силите. В определени исторически периоди същата близост дава на американската дипломация възможност да оказва натиск върху израелските правителства.
Проблемът възниква, когато гаранцията престане да има ясно видима политическа граница.
Ако един съюзник е убеден, че ще получава военна, дипломатическа и политическа подкрепа почти независимо от собствените си решения, стимулът му да отчита интересите на покровителя намалява. Получава се парадокс: колкото по-сигурна е гаранцията, толкова по-малък може да стане контролът на гарантиращата страна върху поведението на съюзника.
Това вече засяга самата американска стратегия. Вашингтон трябва едновременно да поддържа Израел, да запазва отношенията си с арабските държави, да ограничава регионалното влияние на Иран, да защитава военните си бази и комуникации, да предотвратява по-широка война и да убеждава останалия свят, че международните правила трябва да бъдат спазвани. Колкото по-тежък става конфликтът в Газа, толкова по-трудно тези задачи могат да бъдат съчетавани.
Тук се появява проблем, който надхвърля Израел. Американската глобална система се опира не само върху сила. Тя се опира и върху претенцията, че съществуват правила, принципи и международни норми, които Вашингтон защитава. Когато голяма част от света започне да вижда различни стандарти към съюзници и противници, цената не се измерва единствено в общественото мнение. Намалява способността на САЩ убедително да мобилизират други държави около тези правила при следваща международна криза.
Битката за американското общество
Сакс прави още една важна крачка. Той твърди, че разминаването вече преминава вътре в самите Съединени щати. Според него американската обществена подкрепа за израелската политика отслабва и политиците, които безусловно я защитават, започват да плащат електорална цена. В интервюто той представя това като доказателство за нарастващата пропаст между обществените нагласи и действията на федералната власт.
Конкретният мащаб на тази промяна трябва да бъде оценяван предпазливо. Американското общество не е единно, отношението към Израел се различава значително между поколения, партии и социални групи. Но политическият процес е по-важен от моментната стойност на едно социологическо изследване.
В продължение на десетилетия подкрепата за Израел беше една от най-устойчивите двупартийни позиции във Вашингтон. Ако тя започне да се превръща в предмет на реално вътрешнополитическо разделение, промяната ще бъде много по-значима от една изборна кампания.
Това би означавало, че външнополитически въпрос, дълго време защитен от широк институционален консенсус, постепенно навлиза в пространството на обществения конфликт. А когато подобен процес започне, той рядко остава ограничен до една тема. След Израел неизбежно идват въпросите за цената на войните, военната помощ, ролята на Конгреса, президентските правомощия и границите на американските ангажименти по света.
Грешката може да бъде стратегическа, а не военна
Заглавието на видеото предполага, че Нетаняху може би е допуснал „фатална грешка“. Ако подобна грешка съществува, тя едва ли трябва да бъде търсена в една операция или едно конкретно решение. По-дълбоката опасност е убеждението, че превъзходството във военната сила позволява политическото време да бъде отлагано безкрайно.
Израел може да разполага с по-силна армия. САЩ могат да блокират или смекчават част от международния натиск. Но нито едното, нито другото решава въпроса какъв политически ред може да съществува след войната и как Израел ще живее в регион, в който военната му мощ не може да премахне обществата около него.
За Вашингтон рискът е различен. Подкрепата за съюзник може постепенно да се превърне от средство на американската политика в ограничение върху нея. Тогава Америка плаща не само финансовата и дипломатическата цена на собствените си решения, а започва да плаща и част от цената на решения, които не контролира напълно.
Това прави израелския сюжет в разговора на Сакс много по-значим от поредния спор за Нетаняху. Той показва една от слабостите на всяка система на глобално лидерство: съюзите увеличават мощта на центъра, но при определени условия могат да започнат да я разходват.
А зад този въпрос стои още по-големият конфликт, към който Сакс насочва разговора — отношенията между САЩ и Русия и превръщането на Украйна в пространство, където стратегията за американско превъзходство се сблъска с границите на собствената си ефективност.
Русия, НАТО и тридесет и пет години геополитическа инерция
Спорът за Украйна започва много преди 2022 година
Най-системната част от аргументацията на Джефри Сакс започва, когато разговорът се насочва към Русия, НАТО и Украйна. Тук той отхвърля разбирането, че сегашната война може да бъде обяснена единствено чрез решенията, взети в Москва през 2022 г. За него конфликтът е резултат от значително по-дълъг процес, започнал след края на Студената война, когато Съединените щати се оказват пред исторически избор: да изграждат европейска система за сигурност, включваща Русия, или да разширяват на изток институциите на западния блок.
Сакс се връща към разговорите около германското обединение през 1990 г. и изявленията на Джеймс Бейкър, Ханс-Дитрих Геншер и Хелмут Кол, които според него са създали у съветското ръководство очакване, че НАТО няма да използва оттеглянето на Москва от Централна Европа за последващо придвижване на изток. Оттук той извежда един от основните си аргументи: Русия възприема разширяването на НАТО не като неутрално разширяване на зона за сигурност, а като постепенно приближаване на военна инфраструктура, която исторически е била създадена срещу нея.
Около характера и обхвата на уверенията от 1990 г. съществува дългогодишен исторически спор. Това обаче не отменя по-важния политически факт: Москва и Вашингтон започнаха да интерпретират едни и същи действия през напълно различни представи за сигурността. За Запада разширяването означаваше доброволно присъединяване на държави, търсещи защита. За Русия същият процес постепенно започна да изглежда като промяна на стратегическия баланс в непосредствена близост до нейните граници.
Когато две ядрени сили виждат една и съща система за сигурност по противоположен начин, юридическият спор кой има право да се присъедини към даден съюз вече не изчерпва стратегическия проблем.
Украйна като инструмент на голямата стратегия
Сакс поставя особено силен акцент върху Збигнев Бжежински и книгата му The Grand Chessboard от 1997 г. Той вижда в нея интелектуалната формулировка на американската политика към постсъветското пространство: запазването на американското първенство в Евразия изисква да бъде предотвратено възстановяването на Русия като доминираща сила. Украйна придобива ключово значение в тази конструкция. В интервюто Сакс свързва тази логика и с по-късния доклад на RAND Extending Russia, посветен на възможностите за натоварване и отслабване на Русия.
Тук трябва да бъдем по-прецизни от самия Сакс. Нито една книга на влиятелен стратег, нито един доклад на аналитична организация могат сами по себе си да бъдат доказателство за единен американски план, изпълняван без промяна в продължение на десетилетия. Американската политика е резултат от конкуриращи се администрации, институции и школи.
Но съществува приемственост в една фундаментална идея: появата на сила, способна да доминира в Евразия и да ограничи американското влияние, се възприема във Вашингтон като стратегически риск.
Тъкмо тук Украйна престава да бъде само държава между Русия и Европа. Географията ѝ я превръща в част от баланса между големите сили.
Трагедията започва, когато интересът на една голяма сила към географското положение на по-малка държава бъде представен като тъждествен с интересите на самата тази държава.
Сакс използва изключително сурова формулировка: според него Украйна е била „използвана, злоупотребена и разрушена“ в стратегията за отслабване на Русия. Тази оценка е едностранна, ако бъде откъсната от решенията на руското ръководство и от собствената политическа воля на украинското общество. Но тя поставя въпрос, който не може да бъде избегнат: доколко интересите на Украйна и стратегическите интереси на САЩ действително съвпадат?
Една държава може да има интерес да отслаби геополитически противник. Държавата, върху чиято територия се води войната, има съвсем различен критерий за успех — нейното население, територия, икономика и бъдеща жизнеспособност.
Тези два интереса могат временно да съвпаднат. Те не са идентични.
Когато стратегията започне да произвежда обратния резултат
Тук можем да продължим анализа отвъд Сакс. Ако една от целите на западната политика е била трайно отслабване и изолиране на Русия, резултатите трябва да се оценяват не по намеренията, а по настъпилите структурни промени.
Европейската система за сигурност е по-милитаризирана. Русия е много по-дълбоко ориентирана към Китай и незападния свят. Москва и Пекин имат значително по-силен стратегически стимул да ограничават американското влияние. В редица държави от Глобалния юг войната не произведе очакваното единство около западното разбиране за конфликта. Украйна понесе огромна човешка, демографска и икономическа цена.
Това не доказва, че всяка стъпка на Вашингтон е била замислена като план за разрушаване на Русия. Показва нещо друго: стратегията може да бъде последователна като намерение и неуспешна като исторически резултат.
Съединените щати успяха да разширят НАТО. Но едновременно с това получиха много по-враждебна Русия и по-тясно руско-китайско сближаване. Западът демонстрира значителна способност за икономически натиск, но даде допълнителен стимул на други държави да намаляват зависимостите, които позволяват този натиск. Европа се консолидира военно, но загуби голяма част от пространството за самостоятелно посредничество между Москва и Вашингтон.
Това е един от най-силните пластове в критиката на Сакс. Голямата стратегия не се оценява според броя предприети действия, а според света, който тези действия са произвели.
Ако след три десетилетия политика Русия не е интегрирана в европейската система за сигурност, Украйна е опустошена от война, Европа отново е разделена от военно противопоставяне, а Москва и Пекин са стратегически по-близки, тогава въпросът за резултата вече не може да бъде избегнат.
И точно тук разговорът стига до Европа. Защото Сакс отправя към европейските лидери обвинение, което в известен смисъл е дори по-тежко от критиката му към Вашингтон: според него много от тях са разбирали риска от тази политика, но въпреки това не са намерили политическа воля да ѝ се противопоставят.
Европа: когато разбираш проблема, но не можеш да промениш политиката
В края на разговора Джефри Сакс премества вниманието от Вашингтон към Европа и формулира една от най-тежките си оценки. Според него проблемът не е, че европейските ръководители не разбират как Русия възприема разширяването на НАТО и американската стратегия в Източна Европа. Част от тях са разбирали рисковете много добре. Сакс посочва Ангела Меркел и припомня позицията ѝ от 2008 г., когато перспективата за членство на Украйна и Грузия в НАТО вече е разглеждана като възможна линия на остро противопоставяне с Москва. В интерпретацията му европейската слабост започва там, където политическото разбиране не се превръща в самостоятелно политическо действие.
Това е по-сериозен проблем от обикновената зависимост от Съединените щати. Съюзите неизбежно ограничават свободата на своите членове. Европа сама е избрала трансатлантическата система за сигурност и десетилетия наред е получавала реални преимущества от американската военна гаранция. Но съществува разлика между съюзник, който координира стратегията си с водещата сила, и съюзник, който постепенно губи способността да формулира собствена представа за риска.
Зависимостта започва от липсата на собствена стратегия
Сакс използва крайното понятие „васален манталитет“. Нашият анализ не се нуждае от тази квалификация. По-същественият въпрос е защо Европа, която притежава огромна икономика, население, технологични възможности и дипломатическа традиция, трудно превръща тези ресурси в автономна геополитическа воля.
След края на Студената война европейските държави постепенно делегираха значителна част от стратегическата сигурност на НАТО, а следователно в крайна сметка и на американската военна мощ. Това беше удобно, сравнително евтино и дълго време рационално. Европа можеше да развива интеграцията, социалните системи и общия пазар, без да изгражда паралелно напълно самостоятелен военно-политически център.
Цената на този модел стана видима, когато европейската сигурност отново се превърна във въпрос на война и мир.
Украинският конфликт показа, че Европа разполага с множество национални позиции, но много по-трудно произвежда обща стратегическа концепция за отношенията с Русия след войната. Да бъде подпомагана Украйна е политика. Да бъдат увеличавани военните разходи е политика. Санкциите също са политика. Но стратегията изисква отговор на по-далечен въпрос: как трябва да изглежда европейската система за сигурност след края на сегашното военно противопоставяне?
Без такъв отговор управлението на конфликта започва да замества представата за неговия край.
Европа между Вашингтон и собствената си география
Тук европейският и американският интерес не са задължително противоположни, но не могат да бъдат напълно еднакви. Съединените щати са атлантическа и тихоокеанска сила, защитена географски от два океана. Европейските държави остават на същия континент с Русия независимо от това кой управлява Кремъл и как ще завърши войната в Украйна. За Европа отношенията с Русия не са само въпрос на идеологически избор. Те са постоянен географски проблем.
Географията не задължава Европа да приема руските искания. Тя я задължава да има собствена концепция как да управлява отношенията си с голяма ядрена държава на източната си периферия.
Сакс посочва Роберт Фицо и Виктор Орбан като европейски лидери, които открито поставят под съмнение доминиращия подход към конфликта. От това не следва, че техните позиции представляват готова алтернативна европейска стратегия. Несъгласието с общата линия още не е стратегия. То само показва, че консенсусът е по-крехък, отколкото изглежда отвън.
По-дълбоката европейска криза е друга: континентът трудно формулира собствен политически език между две крайности — автоматичното следване на Вашингтон и приемането на стратегическите представи на Москва.
Докато този език липсва, Европа остава пространство, върху което се срещат стратегиите на други сили.
Светът се променя по-бързо от европейската политика
Така последната теза на Сакс се свързва с началния въпрос на целия анализ. Американската система изпитва трудности да се приспособи към ограниченията на един вече нееднополюсен свят. Европа изпитва различна, но свързана трудност — да определи собственото си място в този нов баланс.
Това прави европейския проблем по-дълбок от отношенията с Русия или от конкретната война в Украйна.
Ако международната система действително се движи към няколко големи центъра на сила — САЩ, Китай, Русия, Индия и други възходящи регионални играчи — Европа ще трябва да реши дали иска да бъде един от тези центрове, или ще остане икономически гигант, чиято стратегическа функция се определя предимно в рамките на по-широкия американски ред.
Джефри Сакс дава своя отговор твърде категорично. За него Европа вече се е примирила с подчинена роля.
Реалността вероятно е по-сложна. Но въпросът, който поставя, остава: може ли Европа да претендира за геополитическа субектност, ако разбира последствията от чуждите стратегии, но не успява да произведе своя собствена?
Този въпрос вече не засяга само бъдещето на трансатлантическите отношения. Той засяга мястото на Европа в света, който възниква след края на безспорното западно превъзходство.
Когато силата вече не е достатъчна
Джефри Сакс рисува крайна картина на съвременната американска политика и на моменти неговият език е по-категоричен, отколкото сложността на международните отношения позволява. Но стойността на този разговор не е в това дали приемаме всяка негова оценка. Тя е в големия въпрос, който остава след всички отделни теми — Израел, Газа, Русия, Украйна, НАТО и Европа.
Съединените щати продължават да бъдат една от най-могъщите държави в историята. Проблемът, който Сакс описва, е друг: способна ли е тази огромна мощ да се приспособи към свят, в който вече не може едностранно да определя политическите резултати?
Тридесет години след върха на американското глобално превъзходство картината е противоречива. Русия не беше изтласкана от голямата политика. Китай се превърна в системен конкурент. Глобалният юг придоби значително по-голяма свобода на маневриране. Близкият изток все по-трудно може да бъде управляван чрез старите американски зависимости. Европа остава най-близкият партньор на Вашингтон, но все по-остро се сблъсква с въпроса дали съюзничеството е достатъчно, за да замени собствената стратегия.
Това позволява да видим общото между иначе толкова различните сюжети в разговора на Сакс. В Израел американската подкрепа рискува да превърне действията на съюзника в политическа тежест за самия Вашингтон. В Украйна стремежът за ограничаване на Русия доведе до продължителна война и до още по-дълбоко руско-китайско сближаване. В Европа десетилетията американска защита създадоха сигурност, но отслабиха навика към самостоятелно стратегическо мислене.
Нито един от тези процеси сам по себе си не означава край на американската мощ. Заедно обаче те говорят за нещо по-съществено — намалява способността на силата автоматично да се превръща в желан политически резултат.
Тук се намира и най-важният извод отвъд позициите на Джефри Сакс. Големите сили рядко разпознават навреме момента, когато светът, който са изградили, започва да се променя. Те продължават да действат чрез институциите, доктрините и представите, създадени във времето на техния най-голям успех. Историческата опасност възниква, когато защитата на стария ред започне да струва повече, отколкото способността този ред да бъде променен.
Америка още има избор. Тя може да приеме многополюсността не като собствено поражение, а като ново съотношение на силите, което изисква различна дипломация, различни съюзи и по-ясно определяне на жизнените интереси. Или може да продължи да защитава представата, че светът след 1991 година все още съществува.
В този смисъл най-големият въпрос, поставен от Сакс, не е дали Америка губи света.
Въпросът е дали ще разбере навреме, че светът вече не е същият.
