Програма за управление или проект за смяна на модела?
Приетата на 12 август Програма за управление на Република България до 2030 г. се различава от много подобни документи от последните десетилетия по една съществена особеност. Тя не се ограничава до разпределяне на задачи между министерствата, а започва с политическа диагноза за състоянието на държавата. Още във въведението правителството свързва отслабения институционален капацитет, социалните и регионалните неравенства, икономическите ограничения и ниското обществено доверие с липсата на последователна национална стратегия. На тази основа е формулирана целта България да бъде развивана като „силна, модерна и социално устойчива европейска национална държава“, със стабилни институции, конкурентоспособна икономика и по-високо качество на живот.
Тази формулировка заслужава внимание, защото показва как кабинетът разбира причините за българските проблеми. В документа икономиката, социалната политика, правосъдието, администрацията и демографията не са разглеждани като напълно самостоятелни системи. Общият знаменател е състоянието на държавата и нейната способност да планира, да контролира публичния ресурс и да провежда дългосрочна политика. Оттук идва и необичайното подреждане на програмата: първият раздел не е икономика, бюджет или социална политика, а „Демонтаж на олигархичния модел и антикорупционни политики“. След него са правосъдието, финансовата политика и реформата на администрацията, а икономиката се появява едва като пети голям раздел.
Това подреждане разкрива една от основните тези на кабинета: ускореното икономическо развитие няма да бъде постигнато само с повече инвестиции или европейски средства, ако институционалната среда продължава да допуска зависим достъп до публичния ресурс, непрозрачни обществени поръчки и недостатъчно ефективна администрация. Подобна постановка има своята логика. В икономика с ограничен собствен капитал и значителна роля на държавните и европейските средства качеството на институциите влияе пряко върху това кои предприятия получават достъп до ресурс, как се разпределят инвестициите и дали конкуренцията функционира действително.
Активната държава е сърцевината на програмата
Най-ясното идеологическо послание се намира още във въведението. Правителството заявява, че държавата трябва да бъде „активен стратегически фактор“ за развитието на обществото и икономиката, като едновременно гарантира законност, обществен баланс и свободна конкурентна икономика. Документът не предлага връщане към административно командване на стопанството. Частната собственост, предприемачеството и инвестициите остават в основата на икономическия модел. Променя се представата за ролята на публичната власт – от сравнително пасивен регулатор към институция, която определя стратегически направления и подпомага тяхното реализиране.
Тази промяна е най-ясно формулирана в икономическата част, където като цел е посочен преход към икономика с висока добавена стойност, основана върху знания, технологии и производителност. Предвиждат се секторни иновационни клъстери между предприятия, университети и научни организации, подобряване на достъпа на малките и средните предприятия до капитал и европейско финансиране, развитие на капиталовия пазар и активна политика за стратегически инвестиции.
Във въведението тази идея е формулирана още по-амбициозно като преход от модел, основан на потребление, преразпределение и евтин труд, към модел на ускорен растеж чрез инвестиции, висока производителност и експортно ориентирана високотехнологична икономика. Това вероятно е най-значимата икономическа заявка в целия документ, защото описва не отделна секторна реформа, а намерение да бъде променена структурата на развитието.
Подобна трансформация обаче е значително по-трудна от изпълнението на няколко инвестиционни проекта. Производителността не се увеличава с административно решение, а технологичната икономика предполага капитал, квалифицирани хора, научна инфраструктура, конкурентна енергия и предвидима регулаторна среда. Поради това истинската стойност на тази част от програмата ще зависи от способността на правителството да свърже политики, които българската администрация традиционно управлява отделно – икономика, образование, наука, енергетика, инфраструктура и демография.
Силната страна на документа е опитът за конкретизация
Програмата има една особеност, която трябва да бъде отчетена положително независимо от политическото отношение към кабинета. В голяма част от разделите общите намерения са преведени в конкретни действия с посочени срокове и очаквани резултати. В икономическата политика например са записани срокове за промени в режима на възнагражденията на управителните органи на публичните предприятия, за намаляване на административната тежест и за въвеждане на принципа на „мълчаливото съгласие“ при определени административни услуги.
Подобна конструкция позволява след време да бъде направена много по-точна оценка от обичайното политическо сравнение между обещания и впечатления. Ако дадена мярка има срок декември 2026 г. или декември 2027 г., изпълнението ѝ може да бъде проверено. По-големият проблем е, че част от посочените „очаквани ефекти“ са формулирани качествено – увеличена производителност, по-високо доверие, подобрена бизнес среда – без навсякъде да има конкретна числова изходна стойност и измерима цел. Така документът съчетава сравнително детайлен календар на действията с по-неравномерна система за измерване на крайния резултат.
Това разграничение ще бъде важно за бъдещата оценка на управлението. Едно правителство може да изпълни законодателна мярка или да създаде нов инструмент, без непременно да постигне икономическия и обществения резултат, заради който инструментът е създаден. Приемането на програма за намаляване на административната тежест например е административен резултат; реалното намаляване на времето и разходите на бизнеса е обществен резултат. Двете не бива да се смесват.
Първото голямо напрежение е вътре в самия модел
Амбицията за активна държава се съчетава с изрично обещание за фискална устойчивост. Финансовият раздел предвижда реалистично планиране на приходите, ограничаване на неефективните разходи, подобряване на събираемостта и насочване на ресурсите към инвестиции с висока обществена и икономическа стойност. Правителството заявява и цел за прекратяване на процедурата за прекомерен дефицит. В същото време програмата запазва действащия пропорционален модел при облагането на корпоративните доходи и доходите на физическите лица, както и стандартната ставка на ДДС.
Това поставя сериозна задача пред цялата управленска конструкция. Кабинетът планира технологична модернизация, инфраструктура, реформа на администрацията, по-силна социална политика, образование, здравеопазване, отбрана и мащабни енергийни проекти, без да обявява радикална промяна на данъчния модел. Следователно значителна част от допълнителния ресурс трябва да бъде произведена чрез по-висок икономически растеж, по-добра събираемост, ограничаване на неефективните разходи и по-резултатно използване на европейските средства.
Тъкмо тук ще бъде един от основните тестове за реализма на програмата. Правителствата сравнително лесно формулират приоритети; бюджетът ги принуждава да ги подредят. Ако финансовият ресурс се окаже недостатъчен, кабинетът ще трябва да избира между темпа на инвестициите, социалните разходи, данъчната стабилност и размера на дефицита. Документът засега показва желанието тези цели да бъдат съвместени, но окончателният отговор дали това е възможно не може да бъде намерен във въведението на програмата. Той се намира в конкретната бюджетна и икономическа аритметика.
Програмата е по-амбициозна от обикновена четиригодишна административна рамка
След първия прочит на целия документ може да се направи предпазлив извод. Кабинетът на Радев се опитва да формулира цялостен модел, в който институционалното възстановяване трябва да освободи държавата от частни зависимости, професионализираната администрация да увеличи управленския капацитет, а по-активната икономическа политика да насочи страната към по-висока производителност и технологична модернизация. Социалната устойчивост, образованието, здравеопазването и демографията са поставени като условия за жизнеспособността на същия модел, а не само като разходни политики.
Тази конструкция е последователна на равнище замисъл. Тя съдържа и сериозни рискове. По-активната държава може да бъде ефективна само ако институциите, които разпределят ресурсите, са достатъчно професионални и независими. Индустриалната модернизация изисква инвестиции, които трябва да бъдат съвместени с бюджетната дисциплина. Борбата с олигархичните зависимости ще има значение единствено ако промени правилата на достъп до публичната власт, а не само разположението на силите около нея.
Затова управленската програма не трябва да бъде оценявана по силата на формулировките си. Документът предлага достатъчно конкретни срокове и мерки, за да бъде подложен на далеч по-строга проверка. Следващата стъпка е най-трудната: да видим дали икономическият и финансовият фундамент на този модел издържа собствените му амбиции.
Голямото икономическо уравнение: откъде ще дойдат парите за промяната?
Най-сериозната проверка на управленската програма започва от финансовата политика. Документът поставя едновременно няколко трудни задачи: трайно намаляване на бюджетния дефицит до достигане на балансиран бюджет, ограничаване на нарастването на държавния дълг, запазване на действащия пропорционален модел на облагане на корпоративните и личните доходи и запазване на стандартната ставка на ДДС. Към това се добавя намерението за значително по-активна инвестиционна политика на държавата. Самото правителство отчита, че през юли 2026 г. Европейската комисия е открила за България процедура при прекомерен дефицит, чието прекратяване е изведено като конкретна цел на фискалната политика.
В тази комбинация се съдържа най-сложният икономически проблем на цялата програма. България трябва да инвестира повече, за да промени структурата на икономиката си, но едновременно с това трябва да ограничава дефицита. Правителството не предвижда съществено увеличаване на основните данъчни ставки, а социалните, здравните, образователните, отбранителните и инфраструктурните ангажименти няма как да изчезнат. Пространството за маневриране следователно е сравнително тясно и успехът на замисъла зависи от това дали кабинетът действително ще успее да увеличи приходите без по-високи основни данъци и да пренасочи разходите, без да отслаби важни публични системи.
Фискалната консолидация трябва да финансира развитието, а не да го задуши
Отговорът, предложен в програмата, е комбинация от по-добра събираемост, ограничаване на сивата икономика, по-ефективен митнически и данъчен контрол, управление на риска и по-строга дисциплина при публичните разходи. Предвижда се създаването на Единен рентгенов дистанционен център, който да използва изкуствен интелект при митническия контрол. Капиталовите разходи трябва да бъдат приоритизирани според икономическата им добавена стойност, а държавният дълг да остане в устойчиви граници.
Посоката е рационална, но около нея съществува риск, който не бива да бъде подценяван. Подобряването на събираемостта и борбата със сивата икономика присъстват в програмите на почти всички български правителства. Те могат да дадат значителен резултат, но не представляват неизчерпаем финансов резерв. Колкото повече приходната администрация подобрява работата си, толкова по-трудно става всяко следващо увеличение на приходите само чрез контрол. Ако върху бъдещи постъпления от „по-добра събираемост“ бъдат предварително построени прекалено големи разходни ангажименти, бюджетът може да се окаже зависим от оптимистични допускания.
Същият проблем съществува при оптимизацията на разходите. Намаляването на неефективните плащания е необходимо, но съкращаването на разходи и повишаването на ефективността не са едно и също. Механичното орязване на администрация, здравеопазване или други публични системи може да подобри счетоводния резултат за една година и едновременно да влоши способността на държавата да изпълнява програмата си. Кабинетът ще трябва да доказва, че фискалната консолидация освобождава ресурс от неефективни дейности и го насочва към продуктивни инвестиции, вместо просто да намалява разходите.
Това прави особено важен записания принцип капиталовите разходи да се приоритизират според тяхната икономическа добавена стойност. Ако той бъде прилаган последователно, бюджетът постепенно би могъл да се превърне от механизъм за разпределяне на средства между ведомства в инструмент на политиката за развитие. Проблемът е как ще се измерва тази добавена стойност и кой ще определя кои проекти заслужават финансиране. Без прозрачна оценка добрата идея лесно може да възпроизведе стария модел, при който почти всеки голям проект се представя като стратегически.
Индустриалната политика вече има значително по-конкретни очертания
Икономическият раздел показва, че правителството не разбира индустриализацията единствено като привличане на чуждестранни заводи. До декември 2026 г. трябва да бъде разработена Национална индустриална стратегия 2026–2035 г. и списък на стратегическите и критичните суровини за българската индустрия. За по-късен етап е предвидена програма за роботизация, автоматизация, изкуствен интелект и квантови технологии в добивния сектор и предприятията от индустриите с нетни нулеви емисии. Програмата свързва индустриалното развитие и с българската суровинна база, което е съществено различие спрямо модел, разчитащ основно на внос на технологии и капитал.
Правителството предвижда и промени в Закона за насърчаване на инвестициите, ускорени процедури за стратегически проекти, нови инвестиционни стимули, облекчаване на режима за индустриалните паркове и подготвяне на терени с необходимата довеждаща инфраструктура. Особено значима е предвидената до юни 2028 г. нова правна рамка за публично-частното партньорство, чрез която частен капитал и технологична експертиза трябва да участват в изграждането на транспортна, енергийна, водна, цифрова, социална и индустриална инфраструктура.
Това е една от възможностите да бъде облекчено противоречието между инвестиционните амбиции и бюджетните ограничения. Частният капитал може да разшири инвестиционния ресурс, без цялата тежест да бъде поемана непосредствено от бюджета. Българският и международният опит обаче показват, че публично-частните партньорства изискват много висока административна компетентност. Лошо структурираният договор може да прехвърли печалбата към частния партньор, а значителна част от дългосрочния риск към държавата. Затова бъдещата законова рамка ще бъде много по-важна от самото политическо решение да се използва този инструмент.
Сериозно предизвикателство представлява и подборът на стратегически инвестиции. Програмата цели повече преки чуждестранни инвестиции, но количеството само по себе си не показва качеството на икономическата трансформация. Инвестиция в производство, което използва сравнително евтин труд и внася почти всички компоненти, има различен ефект от инвестиция, около която възникват местни доставчици, инженерна експертиза, научноизследователска дейност и собствен технологичен капацитет. Ако правителството действително иска икономика с висока добавена стойност, оценката на успеха не може да се свежда до общия размер на привлечения капитал.
Българският бизнес е поставен в центъра, но проблемът е неговото израстване
В програмата има отчетлив опит политиката към малките и средните предприятия да бъде свързана с технологична модернизация, износ и участие в международните вериги на стойността. Предвидени са инструменти през Българската банка за развитие, Фонда на фондовете и Българската агенция за експортно застраховане, както и подкрепа за дигитализацията, ресурсната ефективност и навлизането на външни пазари. Сред очакваните ефекти правителството посочва увеличение на дела на малките и средните предприятия във високотехнологичните производства и интензивните на знания услуги, както и ръст на тяхната добавена стойност.
Това е правилно поставен проблем. Българската икономика няма да промени качествено структурата си, ако модернизацията остане ограничена до няколко големи чуждестранни инвеститори. Много по-трудната задача е български компании постепенно да преминават от подизпълнение към собствен продукт, технология, марка и достъп до международни пазари. Държавата може да улесни финансирането и да намали административните препятствия, но не може да произведе предприемачески успех вместо самите предприятия. Затова резултатите трябва да се измерват чрез производителност, износ, технологично съдържание и растеж на компаниите, а не само чрез броя фирми, получили публична подкрепа.
Технологичната амбиция на програмата е значителна. България трябва да развива капацитет в изкуствения интелект, високопроизводителните изчисления, микроелектрониката, роботиката, космическите технологии, технологиите с двойна употреба и новите материали. Предвижда се изграждането на фабриката за изкуствен интелект BRAIN++ и по-тясно свързване между научните разработки и бизнеса. Самият документ признава сегашните слабости – недостатъчни инвестиции в научноизследователска и развойна дейност, малко стратегически технологични проекти и слаба връзка между науката и предприятията.
Точно това признание прави програмата по-реалистична, но показва и мащаба на задачата. Изграждането на технологична инфраструктура е възможно за няколко години; създаването на устойчива иновационна екосистема изисква значително повече време. Ако университетите, научните институти, капиталовият пазар и бизнесът продължат да функционират в голяма степен отделно един от друг, отделните високотехнологични проекти могат да останат острови на модерността в икономика, която като цяло се променя бавно.
Най-силната идея и най-големият риск се намират на едно място
Икономическата част на програмата има ясно преимущество: тя не приема ниските данъци и евтиния труд като достатъчна стратегия за бъдещето. Търси производителност, технологии, собствен индустриален капацитет, капитал и по-силни позиции на българските предприятия. Това е необходим разговор за страна, която трябва да догонва по-богатите европейски икономики при влошаваща се демографска структура.
Финансовата конструкция обаче остава напрегната. Правителството иска едновременно фискална консолидация и активна инвестиционна държава. Предлага няколко механизма за съвместяването им – по-висока събираемост, по-добро управление на разходите, европейско финансиране, частен капитал и ускорен икономически растеж. Всеки от тях е възможен, но нито един не е гарантиран.
Затова икономическият успех на програмата няма да се реши от броя създадени стратегии, фондове и стимули. До края на мандата трябва да може да се види промяна в няколко много по-трудни характеристики на българската икономика – производителността, инвестициите, технологичната интензивност, добавената стойност и способността на българските предприятия да растат извън вътрешния пазар. Ако тези показатели се подобрят при едновременно овладяване на дефицита, програмата ще има основание да претендира за промяна на икономическия модел. Ако не се подобрят, дори формалното изпълнение на десетки записани мерки няма да бъде достатъчно доказателство за такава промяна.
Държавата срещу собствените си слабости
Ако икономическата част на програмата показва какво правителството иска да постигне, разделите за администрацията, правосъдието и антикорупционната политика разкриват дали то разбира с какъв институционален инструмент трябва да го направи. Тук документът е необичайно откровен. Още в първия раздел се твърди, че олигархичният модел не се свежда до няколко влиятелни политически или икономически фигури, а представлява система от зависимости, проникнала в институциите, медиите, партиите и политическия процес. Кабинетът поставя като задача не просто наказателно преследване на отделни нарушения, а ограничаване на достъпа на икономически зависимости до публичния ресурс и създаване на механизми срещу повторното им възникване.
Това е една от най-силните политически формулировки в цялата програма и едновременно една от най-трудните за реализация. Историята на българския преход показва, че отношенията между бизнес и политика рядко могат да бъдат сведени до проста схема, при която от едната страна стои корумпирана власт, а от другата – зависим частен интерес. В продължение на десетилетия се създадоха механизми, чрез които политическото влияние осигурява достъп до обществени поръчки, регулаторни решения и държавно финансиране, а натрупаният икономически ресурс на свой ред се превръща в политическо и медийно влияние. Подобна структура не се разгражда с една институционална реформа. Тя изисква промяна на правилата, чрез които държавата разпределя средства, назначава ръководители, упражнява контрол и носи отговорност за решенията си.
Програмата се опитва да подходи към проблема от няколко страни. Предвиждат се промени в контрола върху публичните разходи, финансовите разследвания, механизмите за конфискация на престъпно имущество, правоохранителните органи и антикорупционната превенция. Отделено е място и на медийната среда, което е важно, защото икономическата зависимост на медиите може да превръща публичността от средство за контрол върху властта в част от самия механизъм на влияние. Самият документ определя „оздравяването на медийната среда“ като отделен приоритет в антикорупционния раздел.
СИГМА е интересен тест за философията на управлението
Най-конкретният инструмент в тази област е Системата за интегриран граждански мониторинг и анализ – СИГМА. Платформата трябва да обединява данните за обществените поръчки, да ги свързва с други държавни регистри и постепенно да въвежда автоматизирани проверки за свързани лица, ограничаване на конкуренцията и оферти със стойности, значително отклоняващи се от пазарните нива. В програмата е записано, че системата вече включва информация за над 193 хиляди договора и обособени позиции за периода 2020–2026 г. на обща стойност над 51 млрд. евро, като следващите версии трябва да разширят автоматичния контрол и анализа на поръчките.
Идеята има потенциал, защото една от традиционните слабости на българския контрол е разпокъсаността на информацията. Данните могат да бъдат публични и въпреки това практически непрозрачни, когато са разпределени между различни регистри и изискват значителни експертни усилия, за да бъдат проследени отношенията между възложители, изпълнители, подизпълнители и свързани дружества. Автоматизираното съпоставяне може да направи определени зависимости по-видими и да увеличи риска за онези, които разчитат на непрозрачността на системата.
Технологията обаче не може да замести институционалната воля. Алгоритъмът може да открие подозрителна концентрация на договори, необичайна цена или връзка между участници в дадена процедура. От този момент нататък са необходими професионални контролни органи, разследване, прокуратура и съд. Ако тази верига не работи, прозрачността ще произвежда информация за нарушенията, без непременно да произвежда последици. СИГМА може да се превърне в сериозен инструмент на публичния контрол, но истинската оценка за нея ще зависи от броя на предотвратените проблемни процедури, последвалите проверки и реално наложените санкции, а не от количеството публикувани данни.
Правосъдието е поставено в центъра на институционалната реформа
Програмата определя състоянието на съдебната власт като криза на институционалната легитимност и свързва проблема с органи с изтекли мандати, концентрация на власт и неформални влияния върху кадрови решения и чувствителни производства. Предложените мерки включват промени в начина на управление на съдебната система, по-прозрачни кадрови процедури, децентрализация на прокуратурата и усъвършенстване на механизма за разследване на главния прокурор и неговите заместници. За последния са предвидени самостоятелен административен ресурс, автоматичен съдебен контрол върху определени прокурорски решения и гаранции разследването да не зависи от прокурорската йерархия.
Това е значително по-конкретно от общото обещание за „съдебна реформа“, което България слуша от началото на прехода. И тук обаче има граница на възможностите на изпълнителната власт. Част от реформите зависят от Народното събрание, други изискват решения вътре в съдебната система, а конституционните промени предполагат политическо мнозинство, което правителството не може да произведе само чрез административна воля. В този сектор успехът ще зависи от способността на кабинета да превърне политическата си програма в устойчиво законодателно и институционално съгласие.
Съществува и по-дълбок проблем. Независимостта на съдебната система не се укрепва автоматично чрез отслабване на една съществуваща йерархия. Ако механизмите за назначения, оценяване и дисциплинарна отговорност останат уязвими към неформален натиск, мястото на стария център на влияние може да бъде заето от нов. Поради това най-съществената част от съдебната реформа е не преразпределението на власт между отделни институции, а създаването на правила, които правят всяка концентрация на влияние по-трудна и по-видима.
Реформата на администрацията може да се окаже решаващата
По-малко политически ефектно, но вероятно не по-малко важно е намерението за реформа на държавната администрация. Правителството планира първо структурно-функционална оптимизация през 2026–2027 г., след това реформа на държавната служба през 2027–2028 г. и накрая промяна на политико-административните отношения през 2028–2029 г. Предвиждат се премахване на дублиращи структури, намаляване на междинните управленски нива, обединяване на функции, нов модел на оценяване на служителите и по-силно обвързване между професионалното развитие и реалните резултати.
Тази последователност показва правилно разпознат проблем. Българската администрация често се реформира чрез промяна на организационни схеми, закриване и създаване на агенции или механично съкращаване на числеността. Подобни действия могат да намалят разходите, но сами по себе си не подобряват качеството на управлението. Програмата се опитва да премине към модел, при който политиките трябва да имат измерими резултати, изпълнението им да бъде ежегодно оценявано, а бюджетите на институциите постепенно да се свързват с постигнатите резултати. За 2028–2029 г. са предвидени законова рамка за планиране и отчетност и система, която да измерва ефекта от предоставяните публични услуги и да го обвързва с бюджета.
Ако подобна система заработи реално, тя би променила една дълбоко вкоренена особеност на българското управление – склонността да се отчита извършената дейност вместо постигнатият резултат. Администрацията обикновено може подробно да посочи колко програми са приети, колко заседания са проведени и колко средства са усвоени. Много по-трудно е да покаже дали след тези действия обществената услуга е станала по-добра, по-бърза или по-евтина. Преходът към управление чрез измерими резултати би бил реална институционална модернизация, но програмата оставя най-съществената част от нея за втората половина на мандата. Това създава риск времето да се окаже недостатъчно за пълното ѝ въвеждане.
В този смисъл администрацията е много по-важна за успеха на програмата, отколкото изглежда при политически прочит. Индустриалната стратегия, инвестиционните стимули, реформата на здравеопазването, образованието и регионалната политика могат да бъдат добре замислени, но всички те ще бъдат изпълнявани от същата държавна машина. Ако тя остане бавна, фрагментирана, политизирана или неспособна да оценява собствените си резултати, амбицията на програмата неизбежно ще бъде намалена при практическото ѝ приложение.
Най-тежкият тест е устойчивостта на правилата
В институционалната част на програмата има повече конкретика, отколкото в много предходни управленски документи. Сроковете, последователността на реформите и опитът за дигитален контрол върху публичните ресурси са нейна силна страна. Същевременно тук се намира и най-голямата политическа опасност пред кабинета.
„Демонтажът на олигархичния модел“ би имал трайно значение само ако създаде правила, които действат независимо от това кой управлява. Ако резултатът бъде единствено отслабването на определени икономически и политически центрове, без институционална защита срещу появата на други на тяхно място, системата ще промени участниците си, но няма да промени логиката си.
Затова най-сериозната оценка за тази част на програмата няма да бъде дадена от броя разследвания, административни реорганизации или нови дигитални платформи. По-съществено ще бъде дали към края на мандата публичният ресурс се разпределя при по-реална конкуренция, назначенията в държавата са по-малко зависими от политическата конюнктура, прокуратурата и съдът действат с по-голяма институционална автономност, а администрацията може да покаже измерими резултати от разходваните средства. Ако тези промени се случат, правителството ще е засегнало механизмите, които възпроизвеждат зависимата държава. Ако не се случат, една от най-амбициозните части на програмата ще остане политическа диагноза без достатъчно институционално продължение.
Човешкото развитие: най-дългият хоризонт на програмата
Най-дълбокият проблем пред управленската програма не е бюджетният дефицит, състоянието на администрацията или дори технологичното изоставане. България трябва да реализира всички заложени промени с население, което намалява и застарява, с големи регионални различия и с недостиг на квалифицирани хора в редица ключови сфери. Затова отделните политики за образование, здравеопазване, доходи, семейство и демография трябва да бъдат разглеждани като взаимно свързани части от способността на страната да поддържа икономическо и обществено развитие.
Програмата използва понятието „човешко развитие“ и го свързва с образование, култура, наука, спорт и по-широкото качество на обществената среда. В образователната политика се поставят задачи за повишаване на функционалната грамотност, ограничаване на ранното отпадане от училище, развитие на професионалното образование и по-тясна връзка между подготовката на кадри и потребностите на икономиката. Във висшето образование и науката се търси по-силно обвързване с иновациите и технологичното развитие. (gov.bg)
Тази връзка е критична за икономическата стратегия, разгледана по-рано. България не може да премине към производства с висока добавена стойност, ако образователната система и пазарът на труда продължават да се развиват с различна скорост. Недостигът на инженери, технически специалисти, медицински кадри и квалифицирани работници вече поставя ограничения пред отделни отрасли. При свиващо се население решението не може да бъде постоянно увеличаване на броя на работещите. Много по-голямо значение придобива качеството на човешкия капитал и способността на икономиката да произвежда повече стойност с по-малко хора.
Тук програмата правилно свързва образованието с бъдещата структура на икономиката. Рискът е връзката да бъде разбрана прекалено механично. Образованието не може да бъде сведено до производство на кадри според моментните потребности на работодателите. Технологиите променят професиите толкова бързо, че част от конкретните умения, търсени днес, след десет години могат да бъдат значително по-малко необходими. Затова фундаменталната грамотност, математическата и научната подготовка, способността за самостоятелно мислене и адаптацията към нови технологии са поне толкова важни, колкото непосредствената професионална квалификация.
Здравеопазването трябва да излезе от логиката на лечението
Здравната част на програмата поставя акцент върху профилактиката, ранната диагностика, електронното здравеопазване, достъпа до медицинска помощ и преодоляването на регионалните дисбаланси. Предвиждат се мерки за развитие на Националната здравноинформационна система, подобряване на спешната помощ, укрепване на профилактичните програми и по-добро планиране на медицинските кадри. (gov.bg)
Посоката е обоснована от демографската структура на страната. Застаряващото население означава нарастващо разпространение на хронични заболявания и по-голям натиск върху здравната система. Модел, който реагира предимно след възникването на заболяването, става все по-скъп и все по-труден за финансиране. Профилактиката има икономически смисъл, защото ранното откриване на заболяванията може едновременно да увеличи продължителността на активния живот и да намали част от бъдещите разходи.
Същевременно програмата навлиза в сектор, в който финансовите и професионалните интереси са изключително сложни. Българското здравеопазване страда от териториална концентрация на медицинските специалисти, различен достъп до качествена помощ и продължаващ недостиг на кадри в определени специалности и региони. Повече средства сами по себе си не решават тези проблеми. Ако стимулите в системата продължават да възнаграждават предимно извършената медицинска дейност, преходът към профилактика ще остане ограничен. Трайна промяна предполага финансирането постепенно да започне да отчита и здравните резултати, а не само броя на извършените процедури.
Демографията не може да бъде отделна държавна политика
В демографската област програмата свързва насърчаването на раждаемостта с подкрепата за семействата, жилищната политика, достъпа до детски услуги, доходите и възможностите младите хора да изграждат професионален и семеен живот в България. Това е по-реалистичен подход от представата, че демографската криза може да бъде преодоляна с еднократни финансови стимули. (gov.bg)
Ограничението е времето. Дори много успешна семейна политика не може до 2030 г. да промени съществено размера на работната сила, защото децата, родени през периода на програмата, ще навлязат на пазара на труда след близо две десетилетия. До края на настоящото десетилетие икономиката ще трябва да се справя с вече формираната възрастова структура. Това увеличава значението на други политики – връщане на българи от чужбина, привличане на квалифицирани специалисти, по-висока икономическа активност, автоматизация и ръст на производителността.
Този времеви хоризонт е важен за обективната оценка на програмата. Правителството може да бъде оценявано до 2030 г. по това дали е подобрило условията за създаване и отглеждане на семейства, дали е ограничило част от причините за емиграцията и дали е създало по-добри условия за завръщане на българи. Не би било коректно да се очаква четиригодишно управление да обърне демографска тенденция, формирана в продължение на десетилетия.
Регионалното неравенство е скритата граница пред целия модел
Програмата отделя значително място на регионалното развитие, инфраструктурата, транспортната свързаност, водоснабдяването и достъпа до публични услуги. Тази част има пряка връзка с демографската политика. България не губи население равномерно. Икономическата активност, инвестициите, университетите и високоплатените работни места са концентрирани в няколко големи градски центъра, докато редица малки населени места и периферни райони губят едновременно население, специалисти и публични услуги.
Инфраструктурата може да намали част от тези различия, но не е достатъчна. Нов път съкращава времето за пътуване, без автоматично да създава местна икономика. Индустриална зона може да остане полупразна, ако районът няма хора с необходимата квалификация. Болница трудно задържа специалисти там, където няма достатъчно население и професионална среда. Поради това регионалната политика ще има резултат само ако инфраструктурните инвестиции бъдат свързани с икономическите, образователните и здравните политики.
Това е и един от секторите, в които правителството ще трябва да прави труден избор между равенство и ефективност. Не всяко населено място може да разполага с еднакъв набор от публични услуги, а разпиляването на ограничен ресурс може да доведе до ниско качество навсякъде. По-реалистичният подход е създаването на жизнеспособни регионални центрове, свързани с околните населени места чрез транспорт, здравни, образователни и административни услуги. Подобна политика обаче изисква дългосрочно териториално планиране, което рядко съвпада с четиригодишния политически цикъл.
Тук се решава дали икономическият модел може да бъде устойчив
Социалната част на програмата показва една важна особеност на цялата управленска концепция. Правителството не разглежда доходите, образованието, здравето и демографията единствено като последствия от икономическия растеж. Те са поставени и като негови предпоставки. За страна с демографските характеристики на България подобна логика е оправдана. Ако качеството на човешкия капитал продължи да се влошава, дори успешното привличане на инвестиции постепенно ще срещне физическа граница в недостига на хора и умения.
Слабостта е, че резултатите в тази област идват най-бавно. Една данъчна промяна може да влезе в сила за месеци. Инфраструктурен проект може да бъде завършен за няколко години. Повишаването на качеството на образованието, промяната на здравните навици и демографското възстановяване изискват много по-дълъг период. Част от мерките, започнати от това правителство, ако бъдат успешни, ще дадат пълния си резултат след края на неговия мандат.
Това поставя пред програмата изпитание, което не може да бъде решено само с добро управление до 2030 г. Ако политиките за човешко развитие зависят изцяло от политическата съдба на един кабинет, тяхната ефективност ще бъде ограничена още при старта. Най-ценният резултат би бил превръщането на част от тях в дългосрочни национални политики, които следващите правителства могат да коригират, без да започват отначало.
При такъв прочит програмата на Радев разкрива и най-голямата си амбиция. Тя се опитва да свърже институциите, икономиката и човешкото развитие в един модел. В документа има достатъчно основания тази претенция да бъде приета сериозно, но няма основания успехът ѝ да бъде приеман предварително. Между добре конструираната програма и променената държава остава най-трудната част – четири години реално управление.
Големият тест е изпълнението
Програмата за управление на България до 2030 г. е амбициозен документ, който се опитва да излезе извън обичайното секторно планиране и да предложи свързана представа за държавата, икономиката и обществото. След внимателния ѝ прочит трудно може да бъде отречено, че зад множеството конкретни мерки съществува обща логика: възстановяване на институционалния капацитет, ограничаване на зависимостите около публичния ресурс, ускоряване на технологичната и индустриалната модернизация и поставяне на човешкото развитие сред основните условия за икономически напредък.
Силната страна на програмата е, че в значителна част от нея проблемите са назовани без обичайното административно заобикаляне. България действително има затруднения с производителността, технологичното развитие, демографията, регионалните неравенства, качеството на публичните институции и връзката между образование, наука и икономика. Опитът тези слабости да бъдат разглеждани като взаимно зависими е по-съдържателен от традиционното управление на отделни сектори. Конкретните срокове за редица мерки създават и възможност правителството да бъде проверявано по собствените му ангажименти.
Слабостта произтича от мащаба на поставените задачи. Кабинетът иска за четири години едновременно да консолидира публичните финанси, да модернизира икономиката, да привлече повече качествени инвестиции, да промени администрацията, да реформира части от правосъдната система, да ограничи олигархичните зависимости, да подобри здравеопазването и образованието и да постави началото на по-успешна демографска и регионална политика. Всяка от тези задачи поотделно би могла да бъде централна програма на едно управление. Събрани заедно, те поставят огромни изисквания към политическата устойчивост, бюджета и административния капацитет.
Най-големият риск не е програмата да остане изцяло неизпълнена. По-вероятната опасност е друга – да бъдат изпълнени множество отделни мерки, без да настъпи промяната на модела, която документът обещава. Може да бъдат приети стратегии, закони, цифрови платформи и инвестиционни инструменти, а производителността да продължи да изостава, административната среда да остане тежка и достъпът до публичен ресурс да запази старите зависимости. Формалното изпълнение и действителният обществен резултат трябва да бъдат разграничавани през целия мандат.
Затова справедливата оценка на правителството на Радев няма да се измерва с процента изпълнени точки от програмата. До 2030 г. трябва да се види дали България произвежда повече стойност, привлича по-качествени инвестиции и създава повече собствени технологични компании; дали публичните средства се разходват по-прозрачно; дали администрацията работи по-бързо и професионално; дали образованието започва да преодолява натрупаните дефицити; дали здравната система се ориентира по-силно към профилактиката; дали различията между няколкото развиващи се центъра и останалата страна започват поне постепенно да намаляват.
Приетата програма дава основания за умерено положителна първоначална оценка на замисъла, но все още не и на управлението. В нея има последователност, конкретни инструменти и опит да бъде формулирана посока на развитие отвъд ежедневното администриране. Има също прекалено широк фронт от задачи, финансови неизвестни, сериозни институционални ограничения и цели, чиито резултати обективно не могат да бъдат постигнати в рамките на един мандат.
Румен Радев и неговото правителство вече са поставили летвата, по която трябва да бъдат оценявани. Това е едновременно политическо преимущество и сериозен риск. Подробната програма позволява на кабинета да покаже, че има хоризонт отвъд следващия бюджет и следващите избори, но дава и точен документ, спрямо който след година, две и четири могат да бъдат измервани резултатите.
Затова най-коректната оценка днес е предпазлива. България има пред себе си управленска програма с амбиция за промяна на модела. Дали през 2030 г. ще има и променена България, ще зависи от нещо далеч по-трудно от написването на добър документ – способността на държавата последователно да изпълнява собствените си решения, включително когато те засегнат интереси, които десетилетия са се приспособявали успешно към всяка власт.
