САЩ изоставят неолиберализма: Новият модел на Вашингтон е «техно-неокорпоративизъм»

Въведение

Неолиберализмът с приватизацията, дерегулацията и либерализацията на капиталовите потоци, т.е. с реформите започнати от правителствата на Тачър/Рейгън през 80-те и 90-те години на ХХ век, чрез широкото разпространение на "Вашингтонския консенсус" се превръща в доминираща глобална икономическа парадигма. Тази парадигма става платформа на «глобалисткия проект», който се стреми към минимизация ролята на националната държава от една страна, а от друга обявява пазара за демиург на развитието.

На практика глобалната икономическа политика през последните 40 години е доминирана от чикагски тип неолиберализъм (особено в англосаксонския свят). Макар тук и там неолиберализмът се проявява в специфични форми. Една класификация на тези форми е разделението на неолибералните модели на такива във (1)водещите страни на капитализма, в (2)полупериферните и в (3)периферните държави на същата система. Но като цяло неолиберализмът в една или друга степен се провали, тъй като не изпълни главните си геополитическа и геоикономическа цели – да гарантира многолетната доминация на Запада, начело със САЩ над останалото човечество.

Всичко това създаде условия да започнат да се търсят изходи от неолибералната парадигма даже във водещите капиталистически страни. В дадения материал, се спираме на конкретен случай, а именно важна тенденция, появила се в Съединените Щати, обещаваща да се превърне в нов модел на развитие. Става дума за процес, който ние наричаме «техно неокорпоративизъм». Ключовата ни теза е, че става дума ново явление, което наричаме с горния термин, като по-долу ще се обосновем защо го наричаме така. Както и ще се аргументираме какво е новото и различното от досегашните модели, етапи и периоди на капиталистическа динамика.

Класическият корпоративизъм и неокорпоративизмът през ХХ век

Класически корпоративизъм – същност

Класическият корпоративизъм е икономическа и политическа доктрина, при която обществото се организира не около класова борба или свободен пазар, а около „корпорации" — задължителни съсловни организации, обединяващи работодатели и работници в дадена стопанска сфера (земеделие, промишленост, транспорт и т.н.). Целта, която обявяват привържениците на тази концепция, е класовото сътрудничество вместо класовия конфликт, което се осъществява под надзора и арбитража на държавата. Корпорациите заместват свободните синдикати и работодателските сдружения и стават посредник между гражданите и държавата в икономическата сфера.

Класическият корпоративизъм е наложен в Италия по времето, когато на власт е фашисткият режим на Бенито Мусолини. Корпоративната държава не се въвежда с един акт, а поетапно през 20-те години:

• 1925 г. - Пактът от Палацо Виджони поставя началото на подчиняване на синдикатите на фашисткия режим;
• 1926 г. – Закона Рока (Legge Rocco, автор Алфредо Рока) забранява свободните синдикати и стачките, въвежда задължителен арбитраж на трудовите спорове от специални трудови съдилища;
• 1927 г. - приема се Хартата на труда (Carta del Lavoro) — програмен документ на корпоративната идеология;
• 1934 г. - официално се създават 22-те корпорации, обхващащи цялата икономика.
• 1939 г. - Парламентът (Камарата на депутатите) се заменя с Камара на снопчетата от пръчки и корпорациите (Camera dei Fasci e delle Corporazioni).

Основни характеристики на корпорациите включват:

• Задължително членство в единствения признат синдикат/корпорация за съответния отрасъл; забрана на независими работнически организации и стачки;
• Идеологическата догма за класово сътрудничество вместо класова борба - работодатели и работници са включени в обща структура;
• Държавен арбитраж на трудовите спорове чрез специални трудови трибунали;
• Йерархична подчиненост на корпорациите спрямо фашистката партия и държавата - На практика корпорациите стават инструмент за контрол, а не за представителство на интереси;
• Идеологическа претенция за „трети път" между либералния капитализъм и социализма/комунизма.

На практика класическия корпоративизъм формира изключителни привилегии за едрия бизнес, индустриалците и фашизирания държавен и местен бюрократически апарат, докато работническите и селски интереси остават слабо защитени въпреки демагогската риторика.

Класическият, наричан още държавен корпоративизъм е приложен в редица авторитарни и фашистки/полу-фашистки режими през 20-те–40-те години на XX век, макар и с национални вариации. Италия е образецът, но моделът е възпроизведен и другаде:

• Португалия - „Estado Novo" на Антониу де Оливейра Салазар, който е най-разработеният и дълготраен пример извън Италия. Конституцията от 1933 г. официално обявява Португалия за корпоративна държава. Създава се Национален корпоративен съвет (Câmara Corporativa) — втора камара на парламента, съставена от представители на корпорации, а не на партии. Синдикатите са задължителни и подчинени на държавата (т.нар. „народни синдикати"). Самият Салазар управлява до 1968 г. , когато получава мозъчен удар довел до смъртта му 2 години по-късно. Но режимът под ръководството на Марсело Каетану просъществува чак до Революцията на карамфилите през април 1974 г. Това е най-дълголетна корпоративистка държава в Европа.
• Австрия — „Австрофашизъм" (1934–1938 г.) Канцлерът Енгелберт Долфус, а след него Курт Шушниг, установяват т.нар. „Ständestaat" (съсловна държава) с Конституцията от май 1934 г. Тя е вдъхновена силно от папската енциклика Quadragesima Anno (1931) на Пий XI, която пропагандира католически корпоративизъм като алтернатива и на капитализма, и на социализма. Икономиката се организира в съсловия по професионален признак. Забранени са политическите партии и независимите синдикати.
• Испания – Франкизъм. „Вертикалните синдикати" (sindicatos verticales), създадени чрез Закона за синдикално единство от 1940 г., обединяват работодатели и работници в задължителни отраслови организации под контрола на единствената партия (Movimiento Nacional). Кортесите (парламентът) при Франко частично се формират на корпоративен принцип чрез т.нар. „органична демокрация".

• Румъния - Режимът на крал Карол II (1938–1940 г.) въвежда елементи на корпоративна организация на труда по италиански образец, макар и по-слабо институционализирани.
• Гърция - режимът на Метаксас (1936–1941 г.) - „Четвърти август" установява корпоративистки трудови структури, вдъхновени от Италия. „Четвърти август" е името, с което е известен авторитарният режим, установен в Гърция от генерал Йоанис Метаксас на 4 август 1936 г. Датата е символична - дава името на режима, подобно на италианския фашизъм или германския нацизъм, но с гръцка специфика.

_______________________________

/Забележка под линия: Гърция от началото на 30-те години на ХХ век преживява дълбока политическа нестабилност: чести преврати, конфликт между републиканци и монархисти, слаби коалиционни правителства. През 1935 г. монархията е възстановена, а крал Георги II назначава Метаксас, кариерен военен с авторитарни и антипарламентарни възгледи, за министър-председател. На 4 август 1936 г., позовавайки се на заплахата от комунистическо влияние и нарастващи стачки, Метаксас разпуска парламента, спира действието на редица членове от конституцията и установява лична диктатура с одобрението на краля или поне толериран от него. Метаксас се опитва да изгради гръцка версия на корпоративистки авторитаризъм, вдъхновена частично от Италия и Германия, но без масова партия зад себе си. Той говори за създаване на „Трета елинска цивилизация", т.е. приемственост от Древна Гърция (класическа цивилизация) и Византия (средновековна цивилизация) към нова съвременна цивилизация-държава. Налага се забрана на политическите партии, цензура на печата, преследване на комунисти и други противници на властта, включително по отношение на населението с българско самосъзнание, чрез полицейски репресии и заточения. Създава се ЕОН (Национална организация на младежта) – това е задължителна младежка структура, наподобяваща фашистките и нацистките младежки движения, с униформи, паради и идеологическо възпитание. Установява се култ към личността на Метаксас. Той е представян като „Първи селянин", „Първи работник" и национален баща-закрилник (Архигос). Трябва да се отбележи, че режимът въвежда и някои социални реформи:осигуровки, минимална работна заплата, подобрения в аграрния сектор с цел да спечели известна лоялност сред работниците и селяните. Но за разлика от Италия или Германия, режимът на Метаксас няма истинска масова партия или движение зад себе си. Той се крепи главно на краля, армията и полицейския апарат. Самият генерал Метаксас умира на 29 януари 1941 г. Няколко месеца по-рано, на 28 октомври 1940 г., той отказва ултиматума на Мусолини за свободен проход на италиански войски през Гърция. Този ден е останал известен като „Охи"ден („Денят Не"). Той се чества и до днес като национален празник. Ултиматумът от 28 октомври 1940 г. изисква Гърция да позволи на италиански войски свободно да навлязат и да окупират стратегически точки на гръцка територия - по същество искане за капитулация без съпротива. Така Гърция влиза във Втората световна война, отблъсква италианската инвазия и даже навлиза в Албания, окупирана и анексирана от Италия през април 1939 г. Това се разглежда като първата съществена военна победа срещу сили на Оста във Втората световна война на европейска територия. Но по-късно през април 1941 г. след като получава свободен проход през България от правителството на Борис III Гърция е нападната от хитлеристката армия и окупирана от Германия. С това режимът на „Четвърти август" на практика приключва./

• Бразилия - „Estado Novo" на Варгас (1937–1945). Извън Европа Жетулио Варгас въвежда трудово законодателство и синдикална структура, силно повлияни от италианската Хартата на труда (Consolidação das Leis do Trabalho, 1943).
• Германия с уговорки може също да се приеме, че въвежда някои корпоративистки практики. Нацистка Германия не изгражда пълноценна корпоративна държава в италианския смисъл, но Германският трудов фронт (Deutsche Arbeitsfront) замества независимите синдикати с единна, държавно контролирана организация - функционален аналог, макар идеологически различен, тъй като възприема расова, а не съсловна логика.

Общото между част от тези случаи е:

• Влияние на папската социална доктрина (особено в Австрия, Испания, Португалия) като алтернативен идеен извор на корпоративизма, независим от италианския фашизъм.
• Заместване на класовата борба и свободните синдикати със задължителни, държавно контролирани съсловни структури.
• Използване на корпоративната риторика като легитимация на авторитарно и тоталитарно управление и потискане на левите движения.
• Като правило с някои редки изключения корпоративизмът е просто пропаганден етикет с цел да се прикрие същността на фашистките режими

Неокорпоративизъм – обща характеристика

Неокорпоративизмът (наричан още „либерален корпоративизъм" или „социетален корпоративизъм") е модел на взаимодействие между държавата, бизнеса и труда в т.нар. демократични общества в Централна, Северна и донякъде Западна Европа, за разлика от класическия (държавен/авторитарен) корпоративизъм, наложен принудително от фашистки режими. При него ограничен брой големи, йерархично организирани и признати от държавата организации на интереси (синдикални централи, работодателски съюзи) участват доброволно в договарянето и провеждането на публична политика, особено в социално-икономическата сфера.

Ключовата разлика спрямо класическия корпоративизъм: неокорпоративизмът е доброволен и договорен, а не наложен отгоре чрез диктатура; той съществува паралелно с плурализма и буржоазната парламентарна демокрация, а не ги заменя.

Идейни теоретици на неокорпоративизма са Филип Шмитер (Philippe C. Schmitter). Той е най-цитираният автор; въвежда разграничението между „държавен корпоративизъм" (state corporatism) и „социетален корпоративизъм" (societal corporatism) в статията си „Still the Century of Corporatism?" Друг известен теоретик е Герхард Лембрух (Gerhard Lehmbruch), който разработва понятието „либерален корпоративизъм" (liberal corporatism). Той се фокусира върху процеса на договаряне на политики (policy concertation) между държава, работодатели и синдикати, особено в контекста на скандинавските и австрийската/германската модели.

Други концептуалисти са Джон П. Виндмюлер (John P. Windmuller) и Колин Крауч (Colin Crouch). Те допринасят за сравнителния анализ на трудовите отношения и социалното партньорство. По-късно и Питър Катцентайн (Peter Katzenstein) свързва неокорпоративизма с малките отворени европейски икономики и тяхната способност за адаптация чрез социален консенсус.

Неокорпоративизмът съществува и като теоретичен модел, и като реална практика. Той описва действителни институционализирани форми на „трипартитно" (tripartite) сътрудничество, наблюдавани най-вече в:

• Австрия — т.нар. „Социално партньорство" (Sozialpartnerschaft), често сочено като най-чист пример;
• Швеция и скандинавските страни — централизирано договаряне на заплати между LO (синдикатите) и SAF (работодателите);
• Нидерландия — Социално-икономически съвет (SER).

В случая нека да разгледаме по-подробно Германия с нейното «Съгласувано действие»(Konzertierte Aktion) през 60-те–70-те години. По-късно се превръща в модел на «Съвместно управление» (Mitbestimmung) с въвеждането на т.нар. Betriebsrat, т.е. Съвет на предприятието. Betriebsrat (буквално „съвет на предприятието"/работнически съвет) е орган на представителство на служителите/работниците на ниво отделно предприятие в Германия (и в подобна форма в Австрия). Избира се от сътрудниците на дадено предприятие (обикновено с над 5 сътрудници с постоянен договор) за определен мандат. Това не е профсъюз. Профсъюзите (напр. IG Metall и други) действат на браншово/национално ниво като водят преговори за колективни трудови договори (Tarifverträge). Докато Betriebsrat действа само вътре в конкретното предприятие. Правомощията му са уредени основно в Закона за устройството на предприятията (Betriebsverfassungsgesetz) от 1952 г. с последващи изменения. Съветът на предприятието разполага с различни степени на права в зависимост от проблема:

• Право на информация (Informationsrecht) - например за икономическото състояние на фирмата.
• Право на консултация (Anhörungsrecht/Beratungsrecht) - напр. преди уволнения.
• Право на съвместно решаване (Mitbestimmungsrecht) - най-силната форма, без съгласието на съвета работодателят не може да действа по определени въпроси (напр. работно време, въвеждане на видеонаблюдение, схеми за заплащане, наемане/уволнение в определени случаи).

«Съвместното управление /съвместно решаване» (Mitbestimmung) е по-широка концепция за участие на работниците в управленски решения в Германия. Тя има две основни нива:

• На ниво предприятие (Betriebliche Mitbestimmung) — точно тук действа Betriebsrat-ът, чрез правата, описани по-горе.
• На ниво надзорен съвет на компанията (Unternehmerische Mitbestimmung) - представители на работниците/служителите заемат места в Aufsichtsrat (Надзорния съвет) на по-големи капиталови дружества (АД, ООД над определен размер). Това е уредено чрез закони като Mitbestimmungsgesetz (1976 г.) и по-ранния Montan-Mitbestimmungsgesetz (1951 г., за въглищната и стоманодобивната индустрия). Там съветите на работниците и профсъюзите имат до 50% от местата в надзорния съвет.

«Betriebsrat» е институционалният носител на «Mitbestimmung» на работното място, докато «Mitbestimmung» е по-широкият принцип на германския модел на „социално партньорство" (Sozialpartnerschaft) между капитал и труд — считан за характерна черта на следвоенния западногермански икономически модел („Rheinischer Kapitalismus" /Рейнски капитализъм), за разлика от значително по-либералните англосаксонски модели.

От 80-те и особено от 90-те години насам този тип неокорпоративизъм отслабва под натиска на неолиберализма, глобализма, дерегулацията и намаляващата членска маса на синдикатите. Но елементи от него (тристранни съвети, социален диалог) формално продължават да съществуват, включително на ниво ЕС чрез Европейския социален диалог.

Така или иначе може да отбележим следните ключови характеристики на неокорпоративизма:

• Ограничен брой (монополни) представителни организации за всеки интерес - за разлика от плурализма, където множество конкуриращи се групи лобират свободно;
• Йерархична вътрешна структура на тези организации, с достатъчен авторитет да „формират" съгласието на членовете си при постигнато споразумение;
• Признаване (формално полу-официално или официално) от държавата на тези организации като привилегировани партньори в определени политически сфери;
• Тристранно договаряне (tripartism) — редовни преговори между държава, работодателски организации и синдикати по въпроси като заплати, социална политика, трудово законодателство;
• Обмен на отстъпки (policy exchange) — синдикатите приемат умереност на исканията за повишаване на заплатите в замяна на социални придобивки и участие във вземането на решения; бизнесът приема регулация в замяна на стабилност и предвидимост;
• Доброволност и легитимност чрез (квази)демократичен процес, за разлика от принудителния характер на класическия държавен корпоративизъм през 30-те и първата половина на 40-те години на ХХ век.

Основната цел е устойчив социален мир чрез постигане на макроикономическа стабилност, ниска инфлация и предвидимост чрез консенсус, вместо чрез пазарна конкуренция или административна принуда.

Но както виждаме от динамиката на капитализма неокорпоративизмът работи добре като начин за постигане на социален мир в условията на конкуренция със съветския и източноевропейския държавен социализъм. Но разпадът на социализма в СССР и Източна Европа стана точка на бифуркация за атака и реванш от страна на капитала. Настъплението на неолиберализма «прогони» или направи чисто формални и неработещи редица от ключовите характеристики на европейския неокорпоративизъм.

Нещата още повече се влошават в условията на кризата на неолиберализма и изменилите се геоикономически и геополитически ситуации в света. Свидетели сме как капиталът в бившите неокорпоративистки страни на Централна и Северна Европа в името на запазване на благосъстоянието си е готов да пренебрегне не само трудовите права на работниците и служителите, но даже и националния интерес на държавите, от които произтича.

За нова тенденция в икономическата динамика на САЩ

В рамките на социално-икономическата динамика на Съединените Щати се забелязват нови явления на фона на изменяващата се геополитическа обстановка в глобален план, както и предвид изострящата се геоикономическа битка с Китай в сферата на високите технологии – микрочипове, изкуствен интелект, квантови компютри, биотехнологии и други. По своята същност новите тенденции означават преодоляване на досегашния неолиберален модел предвид несъстоятелността му да гарантира доминацията на Запада начело със САЩ.

„Търговската война“ на президента Тръмп

Промените в тази насока започват още при първия мандат на президента Тръмп с разразила се през 2018 г. Търговска война, насочена основно срещу Пекин. Същата се води чрез митнически тарифи, обвинения в нечестни практики и кражба на интелектуална собственост.

Политиката на Байдън – от «пълно разделяне»(decoupling)

до «намаляване на риска»(de-risking)

При управлението на правителството на демократите на президента Джо Байдън събитията придобиват още по мащабен характер. В началото на администрацията на Байдън (а и по-рано, при Тръмп) се говори за «пълно разделяне»(decoupling) - тоест постепенно разкъсване на икономическите връзки между САЩ и Китай. Критиците на този подход сочат, че пълно разделяне на две толкова преплетени икономики е нереалистично, скъпо и рисковано, както за бизнеса, така и за глобалната стабилност.

От 2023 г. администрацията на Байдън, а и европейските партньори (особено председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен), започват да използват термина «намаляване на риска»(de-risking) вместо «decoupling». Основната фигура зад тази промяна в риториката в САЩ е министъра на финансите Джанет Йелън.

Разликата в подхода означава вместо «Decoupling», т.е. пълно откъсване от китайската икономика – «De-risking». С други думи запазване на широки търговски и инвестиционни връзки, но с целенасочени ограничения само в критични сектори (микрочипове от висок клас(advanced microchips), изкуствен интелект, квантови технологии, биотехнологии), за да се намалят рисковете за националната сигурност. Това означава:

• Експортен контрол върху най-модерните чипове и оборудване за тяхното производство (особено литографски машини с EUV технология)
• Ограничения върху американски инвестиции в определени китайски технологични сектори
• Подходът на «Малък двор, висока ограда»(Small yard, high fence) - тесен периметър от технологии под строг контрол, но иначе отворена търговия
• Изграждане на алианси със съюзници (Япония, Холандия, Южна Корея, Тайван) за координиран контрол на износа.

На 9 август 2022 г. президентът Джо Байдън подписва Закона за микрочиповете и науката (CHIPS and Science Act), който предвижда около 52.7 милиарда долара за:

• Производство на полупроводници в САЩ — субсидии и стимули за компании като Intel, TSMC/Taiwan Semiconductor Manufacturing Corporation/, Samsung и Micron да строят фабрики (fabs) на американска територия, за да намалят зависимостта от Тайван, Китай и Азия като цяло;
• Данъчен кредит от 25% за инвестиции в производствено оборудване за чипове
• Научни изследвания — значително финансиране за Националната научна фондация (NSF), Министерството на енергетиката и Националния институт по стандарти и технологии (NIST), насочено към STEM/ Science, Technology, Engineering, and Mathematics/ образование, регионални технологични центрове и научна инфраструктура

Целите на закона са многопосочни – от една страна намаляване на зависимостта от Тайван (където TSMC произвежда над 90% от най-напредналите чипове в света) и от Китай, като по този начин се засили националната сигурност, тъй като чиповете са критични за отбранителни системи, ИИ и инфраструктура. От друга създаване на работни места в производствения сектор и осъществяване на неоиндустриализация на САЩ.

Несъмнено този закон се среща с критики и предизвикателства. Строителството на нови фабрики в САЩ се оказа по-бавно и по-скъпо от очакваното. Компании като Intel имат финансови затруднения въпреки субсидиите. Някои анализатори смятат, че сумата е недостатъчна в сравнение с китайските инвестиции в собствената индустрия.

Принципиално погледнато двете политики са взаимосвързани. «CHIPS and Science Act» е "положителната" страна на стратегията, т.е.изграждане на собствен капацитет. Докато експортният контрол, т.е. «de-risking“ подходът са "отбранителната" политика, тъй като цели ограничаване на достъпа на Китай до най-модерните технологии.

За нас е интересна реакцията на Китай на тази американска стратегия, осъществявана от демократите във времето на Байдън. Следва да се отбележи, че Китай отговаря с ескалираща стратегия в отговор на американските технологични ограничения. Нека да влезем по-детайлно в тази поетапна ескалация в периода 2023 -2026г.:

• Декември 2023 г. - забрана за износ на технологии за добив, разделяне и топене на редки земни метали;
• Август 2024 г. - ограничения върху антимон, при които китайският износ на антимон впоследствие спада с около 97%, а глобалните цени на антимонов триоксид почти се удвояват.

Резкият завой във втория мандат на президента Тръмп и радикалната промяна спрямо политиката на Байдън

Идването на власт на президента Тръмп след преизбирането му за втори мандат води до сериозна промяна на курса на САЩ по отношение на КНР в сферата на високите технологии. Политиката на Тръмп в тази област представлява комбинация от отделни, понякога противоположни стъпки, които като че ли са лишени от целенасочена единна стратегия. Тук се наблюдава най-драматичната промяна спрямо предходната администрация:

• През април 2025 г. в отговор на новите мита на Тръмп Министерството на търговията на КНР въвежда ограничения върху износа на седем редкоземни елемента;
• През май 2025 г. администрацията на Тръмп отменя правилото на Байдън за "AI Diffusion" (ограничения за разпространение на изкуствен интелект/ИИ/ на равнище държави).
• На 22 август 2025 г. американското правителство прави инвестиция от 8.9 млрд щатски долари в обикновени акции на Intel. Сделката е финансирана от останалите 5.7 милиарда долара грантове по «CHIPS Act“, които вече били одобрени, но неизплатени, плюс 3.2 милиарда долара по програмата Secure Enclave. Правителството купува 433.3 милиона акции на цена 20.47 долара за акция, което се равнява на дял от 9.9%, правейки САЩ един от най-големите акционери на компанията.Следва да се отбележи, че инвестицията е пасивна собственост без представителство в борда. Държавата се съгласява да гласува заедно с ръководството на компанията по въпроси, изискващи одобрение на акционерите.
• През септември-октомври 2025 г. администрацията на Тръмп разширява обхвата на правилата във връзка с митата, включвайки и чуждестранните филиали. По-късно Пекин отговаря с нови изисквания за лицензиране на редкоземни оксиди, метали и магнитни продукти. Това предизвиква спешни консултации между двете страни, които се провеждат в Пусан, Южна Корея. Стига се до временно двустранно 1-годишно спиране на мерките. Китай контролира преработката на критични метали (галий, германий, други редки земни елементи). Те са без алтернатива за западните индустрии в дадения момент. Това е огледалния отговор на Пекин на американските ограничения във връзка с микрочиповете.

• През декември 2025 г. Тръмп обявява, че Министерството на търговията ще позволи на американски производители на AI чипове, включително Nvidia, да продават висок клас чипове на Китай, срещу дял от 25% от приходите по необичайна схема тип "плащане за достъп".
• На 15 януари 2026 г. САЩ и Тайван сключват търговско споразумение, предлагащо на тайванските производители на чипове, в частност на TSMC - тайванският гигант, произвеждащ над 70% от световното производство на т.нар. “advanced chips”, да разширят производството си в САЩ. Срещу което ще се ползват от намалени мита. Тайванците обещават да инвестират 250 милиарда долара за производство в САЩ. В тази връзка министърът на търговията Хауърд Лутник заявява, че американската администрация иска да пренесе 40% от веригата за доставки и производство на тайванските чипове в САЩ. Корейската Samsung и американската Micron Technology Inc (MTE.MU) също получават оригинални грантове по „CHIPS and Science Act” за заводи в Тексас (Samsung) и Ню Йорк/Айдахо (Micron). Но те не стават обект на сделки за закупуване на акции, подобно като Intel.
• През януари 2026 г. Бюрото за индустрия и сигурност променя политиката си от "презумпция за отказ" към "разглеждане за всеки отделен случай" за чипове от типа H200 на Nvidia, макар и с 25% мито и задължителен таван от 50% от обема за защита на вътрешното предлагане.
• В първата половина на 2026 г. въпреки че износът на редки земни метали и магнити е възобновен, потокът остава силно нестабилен и лицензирането е неравномерно. Още по-голямо е разстройството на европейските производители. Паралелно Китай санкционира американски отбранителни фирми (Lockheed Martin, Raytheon, General Dynamics и други) заради продажби на оръжие за Тайван.
• До средата на 2026 г. Nvidia вече може да продава своя чип H200, а AMD — своя MI308, на Китай. Въведени са 25% мито върху «advanced“, т.е. висококласни „AI чипове», лицензирани на индивидуална основа. Таванът на обема на продажба е оценяван на около 1 милион H200 чипа за Китай Мнозина в Конгреса определят това като заличаване на технологичното предимство на САЩ.

Нужно е да се отбележи, че редица от изброените действия търпят критики не само от политическите противници от Демократическата партия, но даже и от кръгове в една или друга степен политически необвързани с двете партии, а даже и такива близки към Републиканската партия.Следва да се зададе въпроса - какво стои зад тази на пръв поглед вътрешнопротиворечива и непредвидима политика на администрацията на Тръмп?

Дигиталният капитал на САЩ

Донякъде ще може да се отговори на този въпрос ако ние разгледаме няколко мащабни процеса, които се случиха и продължават да се развиват в Щатите. Първият такъв мащабен процес е появата и развитието на Дигиталния капитал. Той възниква и се оформя като отделна форма на най-крупен капитал редом с Индустриалния и Финансовия капитали. Това се осъществява постепенно на няколко вълни:

• Първа вълна:1970–80-те години на ХХ век – зараждане на софтуерната и полупроводниковата индустрия (Силициевата долина, Microsoft, Intel);
• Втора вълна: 90-те години на ХХ век – комерсиализацията на интернет и дотком бумът дават първите модели на "мрежов" капитал;
• Трета вълна: от началото на ХХI век до днес – истинският прелом: Google, Amazon, Facebook, Apple изграждат бизнес модели, основани не на производство на стоки, а на данни, платформи и мрежови ефекти. Този период (особено след 2008 г., когато финансовият капитал губи обществено доверие след кризата) се смята за момента, в който дигиталният капитал се утвърждава като самостоятелна капиталова форма.

Сравнение с Индустриалния капитал

• Индустриалният капитал притежава физически средства за производство (фабрики, машини, суровини) и печели чрез продажба на материални стоки;
• Дигиталният капитал се основава на притежание на платформи, алгоритми, данни и мрежова инфраструктура. Пределните разходи за "производство" на допълнителна единица (нов потребител, ново копие на софтуер) са близки до нула, докато мрежовите ефекти правят растежа експоненциален, а не линеен.

Сравнение с Финансовия капитал

• Финансовият капитал печели чрез движение и умножение на самите пари – лихви, дивиденти, спекулация с активи, без непременно да създава нов продукт;
• Дигиталният капитал печели чрез извличане на стойност от поведението на потребителите (реклама, таргетиране, предсказуеми модели на потребление).

Цели на Дигиталния капитал

• Максимизиране на данни и внимание като суров ресурс;
• Изграждане на платформени монополи/олигополии с бариери за влизане чрез мрежови ефекти;
• Контрол над инфраструктурата (облачни услуги, чипове, операционни системи), а не само над крайния продукт;
• Превръщане на потребителя едновременно в клиент, продукт и работна сила (напр. чрез генериране на съдържание).

Несъмнено Дигиталният капитал все повече се преплита с Финансовия капитал

(борсова капитализация на Big Tech, венчър капитал, токенизация). Но подобно преплитане се наблюдава и при Индустриалния с Финансовия капитал. Но и трите форми на капитала са ясно обособени, както с различен начин на функциониране, така и с различна база за формиране на добавена стойност и печалба.

Разлика между Дигиталният капитал на САЩ и дигиталните структури в други водещи държави и странови обединения

• САЩ: Дигиталният капитал е доминиран от частни корпорации с относително слаба държавна намеса и силна венчър-капиталова екосистема. Той е свързан с доларовата финансова схема и осъществява глобална експанзия чрез "свободен пазар на данни";
• Китай: Дигиталният модел е тясно преплетен с държавата – платформи като Alibaba, Tencent и други действат в симбиоза и под контрола на държавата;
• ЕС: Дигиталният модел е по-скоро регулаторен, а не производствен – ЕС не създава сравними със САЩ мащабни платформи, а се опитва да ограничава и регулира американските и китайските чрез такива закони като GDPR-General Data Protection Regulation/дава право на гражданите на ЕС да контролират личните си цифрови данни/, DMA- Digital Markets Act/Закон за честна конкуренция на дигиталния пазар, т.е. големите корпорации да не дават предимства на собствените си услуги пред тези на конкурентите на собствените си платформи/, DSA- Digital Services Act/ Платформите трябва бързо да премахват незаконно съдържание, реч на омразата и фалшифицирани стоки/. Т.е. ЕС действа повече като "пазач на правила", отколкото като собственик на капитала.

Накратко: Дигиталният капитал в САЩ е частно-корпоративен, дейността му е основана на данни и алгоритми. Той е силно свързан с финансовите пазари, но относително слабо регулиран от държавата. Характеризира се с глобално разпространение и влияние. Формира се като трета автономна форма на капитала с тенденция да се превърне в доминиращ капитал в страната.

Геополитика, геоикономика и „Технологическа война“ - ИИ/изкуствения интелект/ и микрочиповете като инструмент за глобално господство

Вторият мандат на Тръмп превръща технологическата конкуренция в ядро на националната сигурност, а не просто в търговски спор. Технологиите, особено ИИ, микрочипове, критични минерали, киберсигурност и инфраструктура, се третират като стратегически активи, които определят баланса на силите между САЩ и Китай.

Обявената от президента Доналд Тръмп политика под лозунга "Make America Great Again" (MAGA), т.е. „Да направим Америка отново велика!“ си поставя няколко свързани помежду си основни цели:

• Неоиндустриализация на САЩ;
• Запазване на лидерството в ИИ;
• Намаляване на зависимостите от Китай;
• Възстановяване на глобалния престиж на САЩ.

Всички тези цели в една или друга степен са фокусирани в една точка – лидерство в сферата на високите технологии, преди всичко ИИ.Предвид факта, че КНР е ключовия опонент в тази сфера Технологическата война става централен елемент на стратегическото съперничество между Вашингтон и Пекин. Администрацията на Тръмп вижда ИИ като решаващ фактор за глобалната мощ. Целта е САЩ да останат поне едно поколение напред спрямо Китай.

Мероприятията, които предприема администрацията на Тръмп включват действия в няколко направления като:

• Затягане на технологичните ограничения и контрол върху веригите за доставки, при което Федералната комисия по комуникациите - FCC /Federal Communications Commission/ се превръща в ключов инструмент за ограничаване на китайските технологии. Това е нещо безпрецедентно, тъй като има възможност да се избегне влиянието на Сената и Конгреса. Агенцията блокира: Китайски дронове, рутери, инвертори, роботи; Китайски лаборатории от сертифициране на устройства за американския пазар; Подготвя забрана за китайски компоненти за центрове за данни. Целта е да се изтласка китайското оборудване от критичните американски инфраструктури; САЩ засилват контрола върху чиповете за ИИ, включително ограничения за най-мощните модели и за достъпа на Китай до американски полупроводникови технологии. От друга страна е стремежът за намаляване на стратегическите зависимости от Китай, при което администрацията се стреми да намали зависимостта от китайски редкоземни елементи и други критични материали.

Но структурните бариери, особено доминиращата роля на Китай в добива и преработката, правят този процес бавен и труден. И това е една от причините политиката в тази област да е непоследователна и понякога променлива, което създава несигурност за индустрията/за една друга причина за тази „непоследователност“ ще коментираме по-долу/;

• Новият изпълнителен указ на президента Доналд Тръмп за изкуствения интелект, озаглавен „Насърчаване на иновациите и сигурността в областта на напредналия ИИ интелект“(Promoting Advanced Artificial Intelligence Innovation and Security -https://www.whitehouse.gov/presidential-actions/2026/06/promoting-advanced-artificial-intelligence-innovation-and-security, последно влизане 16.08.2026), е подписан и публикуван на 2 юни 2026 г..Документът бележи промяна в подхода на неговата администрация, като поставя ясен акцент върху националната сигурност и киберзащитата, без обаче да налага тежки задължителни регулации, които биха могли да застрашат конкурентоспособността на САЩ.Основни моменти в документа са: Доброволна рамка за ранен достъп (30-дневен преглед): Водещите разработчици на ИИ (като OpenAI, Google и Anthropic) се приканват доброволно да споделят своите най-мощни и модерни модели („frontier models“) с правителството до 30 дни преди публичния им дебют. Целта е властите да оценят предварително кибервъзможностите им и потенциалните рискове за сигурността. Този срок е компромис, след като първоначално се обсъждаше задължителен 90-дневен период, който е отхвърлен поради опасения от задушаване на бизнеса; Класифициран процес за бенчмаркинг: Националната агенция за сигурност (NSA) и други ведомства са натоварени със задачата да разработят класифицирана система за тестване (бенчмаркове), чрез която да се оценяват капацитетите на новите модели и да се определя кои точно системи попадат в категорията за преглед; Укрепване на държавната киберзащита: Указът задължава федералните агенции да модернизират информационните си системи с помощта на ИИ и да ги защитят срещу външни заплахи. Специално се приоритизира сигурността на системите за национална отбрана и критичната инфраструктура; Създаване на Клирингова къща за ИИ киберсигурност: Създава се специализиран споделен център (AI cybersecurity clearinghouse), чиято функция е да преглежда и обменя информация за уязвимости в системите и ИИ моделите; Борба с киберпрестъпленията, улеснени от ИИ: Главният прокурор на САЩ е инструктиран да даде приоритет на наказателното преследване на престъпления, при които се използват технологии с изкуствен интелект (например за хакерски атаки или манипулации); Запазване на антирегулаторния фокус: Документът изрично подчертава, че не въвежда задължителни лицензи, разрешения или принудителни мерки за компаниите. Администрацията продължава да залага на "лек" регулаторен подход, за да поддържа лидерството на САЩ спрямо глобалните конкуренти, което се явява и пълен противовес на по-строгия подход на предишната администрация на Байдън.Този указ работи в синхрон с приетата по-рано в края на 2025 г. рамка на Тръмп за блокиране на щатските опити за регулация на ИИ, като целта е установяване на единни и минимално натоварващи федерални стандарти в страната. Накратко: Новият изпълнителен указ за ИИ на Тръмп поставя иновациите и националната сигурност над регулациите. Моделите на ИИ се третират като национални ресурси, които трябва да бъдат защитени и интегрирани в киберотбраната и критичната инфраструктура, при което се укрепва връзката между държавата и големите технологични компании, за да се гарантира предимство спрямо Китай.

Как „Технологическата война“ с Китай променя модела на развитие в САЩ?

Господстващият до неотдавна Щатите неолиберален модел на развитие предполага минимална намеса на държавата в икономическия процес. Но започналата Търговска война с Китай превърнала се доста бързо в Технологическа такава внася сериозни промени в поведението на американската администрация. Политиката поведена от администрацията на Джо Байдън би могло да бъде наречена „техно неомеркантилизъм“.

Неомеркантилизмът по времето на Байдън е съвременния прочит на практиката на меркантилизма, адаптирана към глобализирания свят. САЩ отговарят на китайската експанзия със собствена неомеркантилистична доктрина, целяща да защити вътрешния пазар и да възстанови американската индустриална мощ. Основното бойно поле не са дрехите или играчките, а високите технологии. САЩ налагат строги експортни ограничения за модерни ИИ чипове, като графичните процесори на Nvidia и машини за производство на полупроводници, за да попречат на Китай да развие суперкомпютри и модерни оръжия.

Политиката на Вашингтон се определя от доктрината на Джейк Съливан (съветник по национална сигурност) за „малък двор, висока ограда“. САЩ се стремят да поддържат възможно най-голяма технологична преднина пред Китай в сферата на ИИ, суперкомпютрите и квантовите технологии. Бяха въведени безпрецедентни забрани за износ към Китай на най-модерните AI графични процесори (напр. сериите на Nvidia и AMD). Ограниченията не се налагат само по държава на произход, но и по изчислителна мощност и скорост на трансфер на данни.

При това Вашингтон въведе принципа на извънтериториалност: САЩ наложиха т.нар. Foreign Direct Product Rule. Ако даден продукт в света (дори произведен в Азия или Европа) използва американски софтуер, патенти или оборудване за проектиране на чипове, той автоматично попада под американските санкции и не може да бъде продаден на Китай.

И макар първоначално администрацията на Тръмп продължава тази политика постепенно се конститутира друг тип политика. Държавата се връща като стратегически актьор. Тя определя кои технологии са „критични“. Започва да координира частния сектор в ИИ и полупроводниците.

Националната сигурност се издига на още по-високо ниво и става икономическа доктрина. Технологиите се третират като активи за възпиране, инструменти за глобална мощ и елементи от военната инфраструктура. Това превръща икономиката в разширение на отбраната. Неолибералната логика „пазарът решава“ е заменена от логиката „сигурността решава“. Частният сектор е интегриран в държавна стратегия - САЩ не национализират корпорациите, но успешно ги интегрират:

• OpenAI, Google, Anthropic работят с Пентагона;
• Nvidia е ключов елемент от националната сигурност;
• Големите облачни компании са част от киберотбраната.

Регулациите се превръщат в геополитическо оръжие - FCC, Министерството на търговията и Министерството на финансите /локират китайски хардуер, ограничават достъпа до американски чипове, контролират инвестициите и налагат санкции върху китайските фирми.Това е регулаторен протекционизъм, който противоречи на неолибералната идея за свободни пазари.

Технологическата война с Китай реално трансформира американския модел на развитие. Това не е пълно отхвърляне на неолиберализма, но е дълбока структурна промяна, която създава нов тип икономика. Тя е пазарна, но стратегически управлявана; глобална, но селективно затворена; иновативна, но милитаризирана. Това е новият американски модел на XXI век.

„Техно-неокорпоративизъм“ – новият модел на икономическо развитие на САЩ?

Анализаторите вече имат имена за новия американски модел, който се формира под натиска на Технологическата война с Китай. Той се разглежда като пост неолиберален, стратегически, национално ориентиран и технологично милитаризиран. Няма единно название, но се оформя семейство от термини, които описват различни аспекти на модела.

Има конкуриращи се концепции, които улавят подобни явления и вече се използват в литературата:

• "Техно-национализъм" (technonationalism) – термин, използван от изследователи като Шон Старс (Sean Starrs), Alex Capri, за описание точно на този феномен;
• "Държавно-подпомаган платформен капитализъм" (state-assisted platform capitalism);
• "Военно-дигитален комплекс" – по аналогия с военно-индустриалния комплекс на Айзенхауер;
• Шошана Зубоф (Shoshana Zuboff) говори за "надзорен капитализъм" (Surveillance Capitalism), но не акцентира достатъчно върху държавната симбиоза;
• Янис Варуфакис (Yanis Varoufakis) - световноизвестният гръцки икономист, политик, и академик развива радикална и силно дискутирана теза: капитализмът е мъртъв и е заменен от нещо много по-лошо – „технофеодализъм“.

За нас намирането на термин, който най-точно и обективно отразява реалността е изключително важно за разбирането на тази реалност. В дадения случай без да влизаме в задочна дискусия с гореспоменатите мастити изследователи предлагаме наименованието „техно-неокорпоративизъм“ като такова, което най-вярно описва създавания днес в САЩ модел на социално-икономическо развитие. Все пак ще добавим, че терминът "техно-национализъм" е логически несъстоятелен - смесва се ниво на политически курс (национализъм като идеология/стратегия) с ниво на структура на производствени отношения (модел на капитала). Това е категориална грешка, аналогична на това да наречеш меркантилизма "протекционизъм" вместо да го анализираме като икономическа система.

По същия начин не може да се съгласим с наименованието и описанието на съвременния дигитален капитализъм като „технофеодализъм“, което е исторически неиздържано и практически заблуждаващо понятие.

Според нас тенденции като долуизброените са обективни обстоятелства, които дават доказателства, че в Щатите се формира корпоративистки модел, а именно:

• Тесните връзки между Пентагона/разузнавателните агенции и Big Tech (Palantir, Amazon Web Services за CIA, Microsoft за отбраната, OpenAI–правителствени договори);
• Реториката на администрацията на Тръмп, обвързваща "лидерството в сферата на ИИ" директно с национална сигурност и глобалната доминация;
• Държавата все повече третира платформите не като обект на антитръстов контрол, а като стратегически актив, който трябва да се защитава от чуждестранна конкуренция.

Това, което наблюдаваме днес наистина прилича на класическия корпоративизъм (в смисъла на Филип Шмитер (/Philippe C. Schmitter/ - един от най-влиятелните съвременни американски политолози и социолози) – модел, при който държавата признава и подкрепя ограничен брой големи частни субекти като партньори в постигането на национални цели, вместо да разчита на чист пазарен плурализъм.

Вярно е това, че при класическият корпоративизъм и неокорпоративизъм(Италия на Мусолини, следвоенна Австрия/Скандинавия) включват официални тристранни структури (държава–капитал–труд) с юридически статут. В съвременните Щати връзката е неформална, ad hoc, чрез договори, лобиране и персонални мрежи ("revolving door"), а не чрез институционализирана рамка.

На пръв поглед липсва и трудовата страна. Корпоративизмът исторически е тристранен модел. Дали в американския "техно" вариант профсъюзите и трудът са почти напълно изключени от уравнението? А това е съществена разлика.

Затова нека да разгледаме „трудовата“ страна на въпроса. Тя се вписва в няколко взаимосвързани концепции, които всъщност подкрепят нашата теза за трудовата компонента:

• Дейл Смайт (Dale Smythe) още през 1977 г. въвежда понятието "audience commodity" (публиката като стока) — зрителят на медиен продукт всъщност извършва невидим труд, произвеждайки внимание, което се продава на рекламодателите;
• Тициана Терановa развива концепцията за "free labor" - доброволният, неплатен труд на потребителите (форуми, съдържание, модериране), който генерира стойност за платформите;
• Шошана Зубоф говори за "behavioral surplus" - поведенческият излишък, извличан отвъд нуждите на самата услуга;
• Кристиан Фукс (Christian Fuchs) директно прилага марксистка рамка към дигиталния капитал, говорейки за "digital labour" и "playbor" (play + labor) — потребителското поведение (кликове, лайкове, генериране на данни) е форма на неплатен принадено-стойностен труд, защото данните впоследствие се капитализират.

В смисъла на гореказаното твърдението, че потребителят е едновременно клиент, продукт и работна сила, не е нова, а може да се каже, че е доказана формулировка. Но тя ни дава правото да заявим, че тъй като в процеса на функциониране на платформите се създава добавена стойност, както от сътрудниците създали тези платформи, така и от ползващи услугите на същите платформи. Поради това Дигиталният капитал (съгласно марксовото разбиране за принадената стойност) си присвоява принадена стойност по два канала – пряко от наемните сътрудници и непряко от ползващите услугите.

В действителност третата страна на корпоративисткия триъгълник не липсва, а е скрита/замаскирана - трудът съществува, но не е разпознат като труд (няма заплащане, няма договор, няма профсъюзен статут), защото е представен като "безплатна услуга" или "потребителско изживяване". Това всъщност е по-остра, а не по-слаба форма на асиметрия спрямо, например, неокорпоративизма в следвоенна Северна Европа, където трудът поне е институционално признат и има преговорна позиция (профсъюзи). С други думи третият елемент е налице като функция (произвежда добавена стойност), но е лишен от статут и субектност, той в своята голяма част е обект, на не субект.

Съществува и един критичен въпрос за по-нататъшно разбиране на модела: ако приемем, че потребителят е "работна сила", остава ли връзката потребител–платформа все още в рамките на корпоративизма, или преминава в нещо по-близко до „рентния екстрактивизъм“- Това е начин на действие, при който след като веднъж данните са заграбени, а платформите – изградени, се задейства този икономически двигател. Той не произвежда нищо ново, а просто изсмуква стойност. Всички бизнеси и граждани биват принудени да плащат вечен „наем“ (рента) под формата на такси за трансакции, абонаменти или предоставяне на личните си данни, само за да могат да функционират в дигиталния свят.

Например, Couldry & Mejias говорят за "data colonialism", т.е. „дигитален колониализъм“./Забележка под линия: Ник Кулдри (Nick Couldry) и Улисес Мехиас (Ulises A. Mejias) са известни академици и изследователи в областта на медиите, комуникациите и социалната теория. Те са създателите на изключително влиятелната съвременна концепция за „Дигиталния колониализъм“/.

При "data colonialism" става дума за взаимодействия между относително устойчиви общности, т.е. между страни и народи. Класическото разбиране за колониализъм (независимо дали икономическо, марксистко или постколониално) предполага асиметрия между политически суверенни или квазисуверенни общности — метрополия срещу колония, ядро срещу периферия (в термините на Имануел Уолърстайн /Immanuel Wallerstein/). Ключовият елемент е външния характер на взаимоотношенията: ресурсът/трудът се извлича отвъд границата на собствената политическа общност и се трансферира към друга.

Когато капиталът експлоатира работника в собствената си страна, това е вътрешно междукласово отношение в рамките на една и съща политическа общност. Тук важи класическата марксистка категория експлоатация чрез присвояване на принадена стойност, а не колониална екстракция. Работническата класа в САЩ не е "колонизирана" от американския капитал. Тя е експлоатирана от него. Съществува формално гражданско равенство, макар и в обстановка на класово неравенство.

При „Дигиталния колониализъм“ присъства „рентен екстрактивизъм“ между две неравнопоставени общности – център и периферия. Т.е. концепцията на Кулдри и Мехиас описва транснационално извличане на данни. Например, американски платформи, извличат данни от потребители в Индия, Нигерия, Филипините и други . Това става в условията на действителна асиметрия между "централната" държава (САЩ) и "периферни" общества. В известен смисъл тази ситуация е аналогична на класическите колониални или неоколониални структура.

Ще повторим отново, че когато същите платформи извличат данни от американски потребители в самите САЩ, е категориална грешка да се говори за колониализъм. В този случай отношенията са междукласови, т.е. експлоатация на "прикрития труд", за който говорихме по-рано, а не екстракция от колонизирано население.

• Вътре в САЩ → техно-неокорпоративизъм (държава–платформен капитал–пряк /неплатен труд на наемните работещи за платформата и прикрит/неплатен труд на потребителите-граждани) — отношение на експлоатация, не на колонизация.
• Извън САЩ (спрямо Глобалния Юг и периферията като цяло) → успоредно действа и допълнителен, различен по природа механизъм — не заменящ, а надграждащ модела, който наистина има колониална структура (данни, извличани от чужди граждани без реципрочност, подкрепени от геополитическа асиметрия на мощта).

Накратко американският Дигитален капитал може да функционира едновременно в два различни режима на присвояване спрямо две различни категории хора — граждани/работници и граждани/потребители у дома (експлоатация в рамките на неокорпоративисткия модел) и чуждестранни потребители (екстракция в колониален смисъл).

Явява ли се Дигиталният капитал монолитен социо-политически субект?

Дигиталният капитал не е единен, подобно на другите форми на капитала, не само има различни фракции, но и между отделните корпорации и водещите фигури в тях, има разногласия и противопоставяне не само в икономически план – конкуренция, но нерядко и в политически ракурс. Държавата тук не е просто инструмент на "Дигиталния капитал" като единна сила — тя нерядко е арбитър между фракции на дигиталния капитал, всяка от които се опитва да впрегне държавната принуда срещу конкурентите си под флага на националната сигурност.

Вътрешната конкуренция и лична вражда между капиталистите не е нова черта, а структурна константа на самия капитализъм. Историческите примери са изобилни:

При индустриалния капитал: Карнеги срещу Рокфелер срещу Морган — постоянни битки за контрол над стоманодобива, петрола, железниците в САЩ на XIX век, включително откровено враждебни поглъщания и ценови войни. Друг пример е „Железопътните войни/Railroad wars/ от 1860-те–1870-те — буквални физически и правни сблъсъци между железопътни магнати (Гулд, Вандербилт) за контрол над трасета.

Германските индустриалци също не са били монолитни — тежката индустрия (Круп, въглищни и стоманени картели) многократно се е сблъсквала с новите електротехнически концерни (Сименс, AEG) за държавни поръчки и тарифна политика.

При финансовия капитал са известни мащабни сблъсъци:

• Морган срещу "Our Crowd" (еврейските инвестиционни банки — Кун-Льоб и др.) в началото на XX век — реален конкурентен и до известна степен културно-религиозен разрив във Уолстрийт;
• Съвременни примери — Goldman Sachs срещу JPMorgan по регулаторни въпроси след 2008 г., различни позиции по Dodd-Frank между "системно значимите" банки и по-малките.

Теоретически това е добре формализирано от Никос Пуланцас/той е един от най-влиятелните гръцко-френски марксистки социолози и политически теоретици на XX век. Ключова фигура в т.нар. структурален марксизъм/ в понятието "фракции на капитала" (fractions du capital-вж. «Les classes sociales dans le capitalisme aujourd'hui“ /Социалните класи в съвременния капитализъм/, Éditions du Seuil, Paris, 1974). Тезата му е, че капиталистическата класа никога не действа като монолитен субект, а като съвкупност от конкуриращи се фракции. Които - индустриална, търговска, банкова, т.е. всяка от тях допълнително е разделена по отрасъл и мащаб. Държавата играе ролята на относително автономен арбитър между тях, балансиращ конкуриращите се интереси, а не сляп изпълнител на "волята на капитала" като цяло.

Подобно разцепление същестува и при Дигиталния капитал на САЩ. И наличието на такава ситуация ни позволява да разберем някои на пръв поглед нелогични ходове на Вашигтон в Технологическата война с Пекин.

Виждаме буквално две фракции на дигиталния капитал в директен политически конфликт: от една страна са OpenAI и Anthropic - компании със затворен код, които настояват пред администрацията за по-строги ограничения върху китайските компании и отворения код, позовавайки се на национална сигурност.

От друга страна са Nvidia, Meta, Google, Microsoft, притеснени, че подобни ограничения биха затвърдили пазарното лидерство точно на OpenAI/Anthropic. Президентът и висш изпълнителен ръководител на Nvidia Дженсън Хуанг лично оглавява лобистката съпротива, а Nvidia изгражда алианс с над 230 компании в защита на отворения код.

На практика държавата не се "инструментализира" от единен дигитален капитал, а става арена на вътрешна борба между негови фракции с противоположни интереси спрямо степента на регулация.

Нужно е да се подчертае, че присъства "доброволната" рамка като механизъм на селективен, недвупосреднически корпоративизъм. Действително рамката е формално "доброволна", но достъпът до статут на "доверена институция" и до федерални поръчки функционира като лост за принуда. Компания, която не се съгласи на проверка, остава без държавни договори. Това е системен пример за билатерални, недвупосреднически сделки държава-фирма В тази област съществува ключова разлика от класическия корпоративизъм и неокорпоративизма. Този начин на взаимоотношения е направо институционализиран като модел на управление на цял отрасъл.

Следва да се подчертае особено асиметричната селективност спрямо геополитическия противник. Показателно е, че рамката изрично изключва моделите с отворен код именно защото те са по-трудни за контрол - а именно китайските отворени модели (DeepSeek, Alibaba, Moonshot AI), които са реалният геополитически повод за цялата дискусия. Това разкрива присъщо ограничение на техно-неокорпоративисткия модел: държавата може да упражнява "сливане" с капитала само върху собствените си юрисдикционно достижими компании, но не и върху противника. Тоест инструментът работи вътрешно-дисциплиниращо и не може да въздейства върху външните конкуренти.

Непрозрачността е структурна черта на техно-неокорпоративизма. Пазенето в тайна на критериите и списъка на "доверените" институции, явление, което е критикувано директно от организации като "Американци за отговорни иновации", затвърждава важно наблюдение:

Моделът разчита на дискреция, т.е. на поверителност в смисъл на това, че информацията или работата изискват пълно доверие и не трябва да стават публично достояние. Такава поверителност загатва, че нерядко става дума за твърде персонализирани непублични взаимоотношения и взаимодействия. Това е твърде съществено различие в сравнение с безличните правила и институционализираната прозрачност на класическия корпоративизъм с неговите официални корпоративни тела.

Защо разграничението "техно-" е основателно, а не просто етикет?

Остава още един момент за изясняване на термина „техно-неокорпоративизъм“ и неговото съответствие на реалността. Става дума за прибавянето на "техно-" не просто като декоративна представка, а като дефиниращ, а не орнаментален елемент на модела. Т.е. става дума за нещо съществено ново - трети тип корпоративизъм, различен и от двата исторически известни варианта.

Ключовата теза е, че обектът на сливане държава-капитал вече не е цяла национална икономика (както при класическия корпоративизъм на Мусолини) и не е тристранен социален договор труд-капитал-държава (както е при неокорпоративизма описан от Шмитер/Лемброх), а е тесен, стратегически подбран технологичен сектор, определян не от вътрешна социална логика, а от външно геополитическо съперничество. Това променя самата природа на явлението в три отношения, които си струва да формализираме:

• Селективността не е случайна, а структурно вградена в логиката на модела. За разлика от класическия корпоративизъм в Италия, който по дефиниция е тотализиращ (обхваща цялата икономика чрез 22-те корпорации), тук секторната ограниченост (чипове, AI, квантови компютри, критични минерали) не е "недоразвита версия" на корпоративизма, а негова органична характеристика, защото самата логика произтича от технологично надмощие, а не от национална автаркия като цяло;
• Субектът на лоялност е различен - при Мусолини лоялността е политико-идеологическа (фашистка партийна дисциплина); при Шмитер/Лемброх — институционална (признати представителни организации на труда и капитала); тук лоялността е геостратегическа и персонализирана - обвързана с индивидуални сделки, имащи конкретна технологична позиция във веригата САЩ-Китай;
• Легитимиращият дискурс е различен - не заявено класово помирение (Мусолини) и не социален мир чрез договаряне (следвоенна Северна и Централна Европа), а национална сигурност в технологическа надпревара. Това е нов тип легитимация, която не съществува нито при първия, нито при втория тип исторически модели.

Всичко това прави "техно-" не просто описателна дума, а конститутивен елемент на нов тип корпоративизъм, а именно „техно-неокорпоративизма“. В този смисъл има основание да се говори за самостоятелна категория, а не просто за вариация на нещо вече познато.

Вместо заключение

В обобщение и заключение ще кажем, че важен въпрос за този създаващ се днес модел е неговата устойчивост във времето. Класическият корпоративизъм и неокорпоративизмът на Шмитер/Лемброх са изследвани като относително трайни институционални конфигурации. Дали "техно-неокорпоративизмът" е трайна структурна логика, или е преходна, транзакционна фаза, обвързана лично с администрацията на Тръмп и вероятно обратима при следваща администрация? Ако е второто, това е по-скоро "конюнктурен режим", отколкото "модел" в строгия смисъл, в който се ползва термина.

Дефиниращата черта и на двата исторически модела на корпоративизъм (държавен и обществен) е съществуването на формално признати, организирани представителни тела — корпорации при Мусолини, синдикати/работодателски асоциации при Шмитер. При днешния американски случай отношенията са билатерални сделки държава-фирма, без посредничеща представителна структура. Корпоративисткото измерение на процеса на взаимодействия „държава-капитал“ е "сливане" (fusion), а не просто "интервенция" (intervention) на държавата в пазара. Тази нюансировка липсва в при използвани от други изследователи термини за разглеждания феномен на интеграция „държава-дигитален капитал“ като „техно-национализъм“, „държавен капитализъм/state capitalism/, които звучат по-скоро като "силна държавна намеса", докато "корпоративизъм" внушава по-дълбока структурна интеграция държава-капитал.

Нашето определение за „техно-неокорпоративизма“ е: „Селективен, недвупосреднически (non-mediated) модел на сливане между държавна власт и корпоративен капитал, ограничен до стратегически определени високотехнологични сектори (полупроводници, изкуствен интелект, квантови изчисления), легитимиран чрез дискурса на националната сигурност в контекста на геополитическо технологично съперничество (най-вече с Китай), а не чрез заявена /псевдо/класова хармония (класически корпоративизъм) или тристранно социално договаряне (неокорпоративизъм на Шмитер/Лемброх)“.

И за да сложим точката над „i“, т.е. за да завършим нашето повествование трябва да отбележим един последен съществен момент. А именно, че Дигиталният капитал не измества Финансовия капитал. Дигиталният капитал се утвърждава като водеща форма на капитала в САЩ, но чрез сливане, а не чрез изместване на финансовата логика. И точно тази хибридна природа (финансиализиран рентиерски дигитален капитал) е това, което търси и получава директна политическа/държавна защита чрез "техно-неокорпоративисткия" модел, легитимиран от геополитическото съперничество с Китай. В този смисъл е нашата прогноза, че вероятността този модел да се окаже рамката, в която ще се осъществяват социално-икономическия и социо-технологическия процеси в САЩ през близките десетилетия, е значително висока.