Когато възпирането произведе война: парадоксът, от който започва Миършаймър
Войните почти винаги започват много преди първия изстрел. Те започват в представите на държавите за собствената им сигурност, в оценките за намеренията на противника, в постепенното стесняване на пространството за компромис. Понякога решаващият момент настъпва, когато политическите ръководства престанат да питат как да избегнат конфликта и започнат да пресмятат при какви условия могат да си позволят да го водят.
Тъкмо към този момент насочва вниманието проф. Джон Миършаймър в анализа си за произхода на войната в Украйна. Той не започва от сутринта на 24 февруари 2022 г. и не поставя непосредствено въпроса кой носи моралната или юридическата отговорност за започването на военните действия. Неговият въпрос е по-тесен като формулировка, но много по-широк като последици: защо възпирането се провали? Защо руското ръководство стигна до извода, че цената на употребата на военна сила е приемлива в сравнение с цената на бездействието?
Това разграничение е съществено. Да обясниш причините, поради които една държава започва война, не означава да оправдаеш нейното решение. В политическия дебат тези две неща често умишлено се смесват. В анализа те трябва да останат разделени. Международната политика не може да бъде разбрана, ако обяснението на действията на противника автоматично се приема за тяхна легитимация.
Възпирането съществува в съзнанието на противника
В най-простата си форма възпирането изглежда почти математически ясно. Една държава трябва да убеди друга, че ползите от агресията ще бъдат по-малки от цената, която ще плати за нея. Ако потенциалният противник вярва, че няма да постигне целите си или че загубите ще бъдат непоносими, той би трябвало да се откаже от употребата на сила.
Миършаймър обаче въвежда в тази конструкция нещо, което често изчезва от публичните разговори за войната: политическата мотивация на държавата, която трябва да бъде възпряна. Според неговата теория не е достатъчно да измерим танкове, самолети, войници, икономически потенциал и очаквани загуби. Трябва да знаем колко важен е предметът на конфликта за политическото ръководство, което обмисля употребата на сила.
Тук започва истинският проблем.
Една и съща военна цена може да възпира държава, когато става дума за второстепенен интерес, и да се окаже недостатъчна, когато същата държава смята, че е застрашена жизненоважна част от нейната сигурност. Колкото повече политическият елит възприема даден проблем като екзистенциален, толкова по-голяма цена може да бъде готов да плати за неговото разрешаване.
Следователно възпирането няма абсолютна стойност. То съществува само в отношението между цената на войната и цената на отказа от война, така както тези две величини се възприемат от политическото ръководство.
Тази логика позволява да погледнем по различен начин към една от големите слабости на западната политика спрямо Русия преди февруари 2022 г. Западните държави оценяваха цената, която Москва ще понесе при евентуална война. Много по-малко внимание беше отделено на въпроса как Кремъл оценява цената на собственото си бездействие.
Букурещ 2008: началото на стратегическата двусмисленост
В изложението на Миършаймър април 2008 г. има особено значение. На срещата на НАТО в Букурещ беше записано, че Украйна и Грузия „ще станат членове“ на Алианса. За Миършаймър от този момент нататък руското ръководство последователно разглежда евентуалното украинско членство като заплаха от най-висока степен.
Тук обаче трябва да отидем една крачка отвъд неговата аргументация.
Букурещкото решение създаде необичайна стратегическа конструкция. На Украйна беше обещано бъдещо членство, без да бъде определен срок за него и без страната да получи защитата, която реалното членство предоставя. Така се появи пространство между политическото обещание и военната гаранция.
За Киев това означаваше перспектива за принадлежност към западната система за сигурност. За Москва същата перспектива можеше да изглежда като постепенно придвижване на западната военно-политическа инфраструктура към руската граница. За НАТО политиката можеше да бъде разбирана като утвърждаване на правото на суверенните държави сами да избират съюзите си.
Трите гледни точки не се изключват логически. Те могат да съществуват едновременно.
Точно тук възниква един от най-трудните проблеми на международната политика: намерението на едната страна не определя автоматично възприятието на другата.
Държава А може да смята действията си за отбранителни. Държава Б може да възприема същите действия като подготовка за бъдеща заплаха. Ако Б предприеме контрамерки, А вижда в тях потвърждение на първоначалните си подозрения. Започва самоподдържащ се процес, при който всяка страна използва поведението на другата като доказателство, че собствената ѝ политика е била необходима.
Това е класическата логика на дилемата на сигурността. Украинският случай я направи особено опасна, защото между Русия и НАТО се намираше държава, чиято собствена сигурност постепенно се превърна в предмет на съперничество между много по-мощни стратегически субекти.
Когато червената линия престане да бъде метафора
Миършаймър настоява, че Москва многократно е заявявала неприемливостта на украинското членство в НАТО. В неговата интерпретация проблемът е достигнал критична точка в края на 2021 г., когато Русия предлага на Съединените щати и НАТО пакет от договорености за европейската сигурност, а последвалите разговори не водят до компромис по централния за Москва въпрос. От това той извежда тезата, че руското ръководство постепенно е стигнало до убеждението, че дипломатическият път няма да промени стратегическата траектория на Украйна.
Тук неговата аргументация е силна в едно отношение и уязвима в друго.
Силата ѝ е, че принуждава анализа да вземе сериозно възприятията на противника. Ако руското ръководство действително е смятало западното военно интегриране на Украйна за екзистенциална заплаха, няма особено значение дали Вашингтон е споделял тази оценка. За прогнозиране на руското поведение решаваща е руската оценка.
Уязвимостта е в следващата стъпка. От факта, че Москва възприема дадено развитие като екзистенциална заплаха, не следва автоматично, че това развитие обективно представлява такава заплаха. Големите държави могат да преувеличават опасностите, да грешат в намеренията на другите и да превръщат собствените си страхове в основание за политика спрямо по-слаби съседи.
Анализът трябва да удържи едновременно тези две истини. Русия няма право на непогрешимост при определянето на собствените си заплахи. Западът също няма право да предполага, че собствената му дефиниция за отбранителна политика непременно ще бъде възприемана като отбранителна от останалите. Точно между тези две положения се намира една от причините за катастрофата.
Как възпирането може да произведе обратния резултат
Оттук можем да формулираме парадокса, който стои зад цялото изложение на Миършаймър. За да възпре Русия, Западът трябваше да увеличава очакваната цена на евентуална руска военна намеса. Подкрепата за Украйна, подготовката на украинските въоръжени сили, политическото сближаване със Запада и предупрежденията за огромни санкции могат да бъдат разглеждани през такава логика.
Но ако паралелно с увеличаването на цената на войната се увеличава и възприеманата от Москва цена на бездействието, възпирането започва да губи ефективност. Това е сърцевината на проблема.
Представете си държава, която знае, че войната ще бъде скъпа, но едновременно вярва, че след пет или десет години стратегическата среда ще бъде още по-неблагоприятна. Тогава заплахата от високи разходи може да не доведе до отстъпление. Тя може да създаде усещане за затварящ се времеви прозорец.
В подобна ситуация възниква опасната логика на превантивното действие: ако конфликтът изглежда неизбежен, може да се появи изкушението той да бъде започнат тогава, когато условията все още изглеждат по-малко неблагоприятни.
Това не доказва, че такава е била цялата мотивация на Кремъл през февруари 2022 г. В предоставеното видео Миършаймър също не доказва документално вътрешния процес на вземане на решение в руското ръководство. Той предлага теоретична реконструкция на неговата логика. Разликата е съществена.
Но реконструкцията поставя неудобен въпрос пред западната стратегия. Ако противникът многократно определя дадено развитие като неприемливо, как трябва да се прецени дали той блъфира? И какво се прави, ако собствената политика едновременно увеличава неговия страх и убеждението му, че времето работи срещу него?
Самото обявяване на тежки последици вече може да се окаже недостатъчно.
Миършаймър променя въпроса за 24 февруари
Тук стигаме до най-същественото в първата част на неговата конструкция. Обичайният разговор за началото на войната се концентрира върху намеренията на Владимир Путин: искал ли е да възстанови СССР, да унищожи украинската държавност, да завладее цяла Украйна, да смени властта в Киев?
Миършаймър предлага друг вход към проблема. Той пита каква военна стратегия е съответствала на политическата цел, която Москва преследва.
Това прехвърля анализа от декларациите към съотношението между цели и средства. Ако целта е била завладяване и трайно контролиране на цяла Украйна, тогава трябва да се види дали руските сили, въведени през февруари 2022 г., са били адекватни на подобна задача. Ако не са били, остават поне две сериозни възможности. Първата е тази на Миършаймър: Москва изобщо не е преследвала такава максималистична цел и е започнала операция с ограничени цели. Втората е далеч по-неблагоприятна за руското ръководство: то е имало по-големи политически цели, но драматично е подценило Украйна, очаквало е бърз политически срив и е надценило възможностите на собствените си въоръжени сили.
Само числеността на руската групировка не позволява окончателно да изберем между тези две обяснения.
И тук започва същинският спор с Миършаймър. Защото неговата теория става убедителна само ако успеем да свържем три различни елемента: политическата цел на Москва, военните средства, които тя избира, и дипломатическото поведение непосредствено след началото на операцията.
Точно затова следващият въпрос е решаващ. Какво всъщност започва Русия на 24 февруари 2022 г. — неуспешен блицкриг, замислен да предизвика бърз крах на украинската държава, или ограничена военна операция, предназначена да принуди Киев и Запада към стратегическа сделка?
От отговора зависи много повече от оценката за първите седмици на войната. От него зависи дали централната конструкция на Миършаймър издържа собствената си проверка.
Блицкриг или принуда към преговори: какво всъщност започна Русия през февруари 2022 г.
Ако първата част на аргументацията на Миършаймър обяснява защо политическият натиск може да надделее над страха от войната, втората ни изправя пред значително по-труден въпрос. Какво е възнамерявало руското ръководство да постигне с военната операция, започнала на 24 февруари 2022 г.? Без отговор на този въпрос не можем да преценим нито характера на първоначалната руска стратегия, нито доколко теорията на Миършаймър обяснява последвалото развитие.
Самият той влиза в директен спор с широко разпространената на Запад интерпретация, според която Владимир Путин е очаквал бърза победа, завладяване на Украйна и включването ѝ под една или друга форма в руската сфера. Миършаймър смята тази версия за несъвместима със средствата, които Москва използва. Според него Русия започва операция с ограничени цели, предназначена да създаде достатъчно силен военен натиск, за да принуди Киев да преговаря за бъдещия стратегически статут на страната.
Това е една от най-спорните, но и най-съдържателните тези в цялото видео. Тя заслужава да бъде разгледана без предварително съгласие или отхвърляне.
Когато средствата не съответстват на предполагаемата цел
Миършаймър започва от числеността на руските сили. Той посочва максимум около 190 000 военнослужещи, като цитира и оценка на украинския главнокомандващ Александър Сирски за около 100 000 руски военнослужещи в началната фаза. Неговият аргумент е прост: подобна групировка не е достатъчна за завладяване, окупиране и дългосрочно контролиране на държава с размерите, населението и географията на Украйна. За сравнение той припомня, че германската армия навлиза в Полша през 1939 г. с около 1,5 милиона души, при това срещу страна с по-малка територия от Украйна.
Сравнението е впечатляващо, но не може само по себе си да реши спора. Военните средства действително съдържат информация за политическите цели. Държава, която възнамерява да окупира огромна територия и да установи устойчив контрол върху десетки милиони жители, трябва да разполага с ресурс, съответстващ на тази задача. В този смисъл Миършаймър поставя сериозен въпрос пред тезата за предварително планирано завладяване на цяла Украйна.
Но оттук не следва автоматично, че Москва е имала само ограничени цели. Съществува друга възможност: руското ръководство да е очаквало, че голяма окупация няма да бъде необходима, защото украинската политическа система ще се разпадне под натиска на първоначалния удар. Ако в Москва са предполагали, че украинското военно командване ще загуби контрол, част от елита ще потърси договореност, а правителството в Киев няма да издържи на психологическия и военния натиск, тогава сравнително малка групировка би могла да изглежда достатъчна.
Това би било не доказателство за ограничена политическа цел, а за огромна грешка в оценката на противника. Затова числеността на руските сили е силен аргумент срещу класическа окупационна кампания, но не е окончателно доказателство за намеренията на Кремъл.
Киев и загадката на първите седмици
Операциите около Киев са особено важни за този спор. Ако руската цел е била ограничена до Донбас и южните райони, защо значителни руски сили настъпват към украинската столица? Ако целта е била завладяването на Киев, защо силите се оказват толкова недостатъчни за превземане и контрол на многомилионен град?
Тези два въпроса водят към трета възможност, която се вписва по-добре в някои елементи от тезата на Миършаймър: Киев може да е бил не толкова териториална цел, колкото инструмент за политически натиск.
Появата на руски сили непосредствено до столицата поставя украинското ръководство пред качествено различна заплаха от бойните действия в Донбас. Самото присъствие на войски около центъра на политическата власт създава риск за функционирането на държавата, принуждава противника да разпределя сили за защита на столицата и увеличава натиска за бързо политическо решение.
Подобна операция може да бъде разбрана като опит за принудителна дипломация чрез военна сила. Но тук трябва да бъдем внимателни. Самият факт, че операцията около Киев не успява да постигне решаващ резултат, затруднява разграничаването между първоначален замисъл и последващо обяснение. Неуспешният опит за бърза политическа промяна и успешната операция с ограничени цели могат след време да бъдат описвани по сходен начин. Анализът трябва да се опира не само върху крайния резултат, а върху поведението на страните по време на самата операция.
И тук се появяват преговорите.
Защо започват преговори почти веднага
Миършаймър обръща специално внимание на 25 февруари 2022 г. Според изложението му още ден след началото на войната говорителят на Кремъл Дмитрий Песков заявява готовност за преговори. Следват контакти между двете страни, разговори в Беларус и по-късно преговорният процес, достигнал най-известната си фаза в Истанбул през март.
За Миършаймър това е съществено доказателство. Ако Москва е започнала войната с цел завладяване на Украйна, защо почти веднага предлага политически преговори?
Въпросът има тежест, но и тук не бива да прескачаме една аналитична стъпка. Преговорите сами по себе си не доказват ограничени военни цели. Държавите често воюват и преговарят едновременно. Преговорите могат да служат за постигане на политически резултат, който военната сила трябва да направи възможен.
По-съществено е какво се преговаря.
Във видеото Миършаймър поставя в центъра украинския неутралитет. Според неговата интерпретация основната руска цел не е присъединяването на цяла Украйна, а предотвратяването на превръщането ѝ в западен стратегически плацдарм на руската граница. Оттук преговорите не са страничен епизод, а продължение на военната операция с политически средства.
Ако приемем тази логика, първоначалната руска стратегия започва да изглежда различно. Военната сила трябва да създаде достатъчно тежка ситуация за Киев, за да бъде договорено онова, което Москва не е успяла да получи в разговорите със САЩ и НАТО през предходните месеци.
Тогава войната не замества дипломацията. Тя се превръща в средство за промяна на условията, при които дипломацията се води. Това е много близко до класическото разбиране на Клаузевиц, към което самият Миършаймър се връща в началото на изложението си: военната сила остава подчинена на политическата цел.
Истанбул не бива да се превръща в мит
Тук стигаме до тема, която през последните години е натоварена с огромно политическо значение. Според една версия Русия и Украйна практически са били постигнали мир през пролетта на 2022 г., но западната намеса е провалила споразумението. Според противоположната версия сериозна възможност за мир изобщо не е съществувала и Москва използва разговорите като тактическо средство.
Миършаймър е по-близо до първата интерпретация, но самият той прави важна уговорка. Във видеото казва, че не е сигурен дали преговорите действително биха довели до окончателно споразумение. Той твърди обаче, че Русия не е страната, която се отказва от тях, и смята, че Украйна носи основната отговорност за прекратяването им, като предполага съществено западно влияние върху това решение.
Тази уговорка трябва да бъде запазена. Тя е важна и за качеството на нашия анализ.
Между преговори с реални точки на сближаване и готов мирен договор, който остава само да бъде подписан, има огромна разлика. Остават въпроси за територии, гаранции за сигурност, статута и възможностите на украинските въоръжени сили, механизма на международните гаранции и начина, по който евентуалната договореност би била приложена.
Затова Истанбул е по-важен не като доказателство за „пропуснат готов мир“, а като свидетелство, че през първите седмици на войната политическото пространство за договаряне все още не е било напълно унищожено.
Това има огромно значение. През март 2022 г. войната все още не е придобила окончателно характера, който познаваме впоследствие. Целите не са напълно втвърдени, обществата не са понесли натрупаната цена на годините бойни действия, териториалният въпрос не е натоварен с последвалите анексии и политически решения, а западното участие все още не е достигнало мащаба, който придобива по-късно.
С всеки следващ месец цената на компромиса започва да расте за всички.
От ограничената операция към войната на изтощение
Тук теорията на Миършаймър достига най-силната си вътрешна последователност. В началото на видеото той обяснява, че стратегията с ограничени цели съдържа фундаментален недостатък. Нападателят може да завземе определена територия или да създаде военен натиск, но противникът не е задължен да приеме новото положение. Ако продължи съпротивата, ограничената война постепенно се превръща във война на изтощение.
Точно това според него се случва в Украйна. Москва започва с ограничена стратегия, очаквайки военният натиск да произведе политическа договореност. Киев не капитулира. Украинската държава запазва управлението си, армията продължава да се сражава, а Западът предоставя все по-голяма военна, финансова и разузнавателна помощ. Преговорите не дават резултат. Русия не постига политическата цел, която Миършаймър ѝ приписва.
От този момент характерът на войната се променя. Русия трябва да мобилизира значително по-големи ресурси. Украйна става все по-зависима от западната военна и финансова подкрепа. Териториалният контрол придобива все по-голяма политическа стойност. Войната започва да се измерва не с бързината на настъплението, а със способността на всяка страна да възстановява хора, боеприпаси, техника, промишлен капацитет и политическа воля.
Това вече е войната, която теорията на Миършаймър определя като най-нежеланата за рационалния нападател — продължителен конфликт на изтощение, в който първоначалните очаквания са заменени от съревнование кой ще издържи по-дълго.
И тук възниква неудобният въпрос за самата Русия. Дори ако приемем основната теза на Миършаймър, че Москва не е планирала завладяване на цяла Украйна, това не означава, че руската стратегия е била успешна. Напротив. Ако целта е била чрез ограничена употреба на сила бързо да бъде постигнат политически компромис, превръщането на конфликта в многогодишна война на изтощение показва провал на първоначалното стратегическо очакване.
Русия може да е разбрала правилно значението на Украйна за собствената си сигурност и едновременно да е преценила погрешно как Украйна, САЩ и Европа ще реагират на употребата на сила.
Тези две оценки не си противоречат. Точно тук анализът трябва да се освободи от политическата необходимост едната страна да бъде представена като напълно рационална, а другата като напълно ирационална. Големите стратегически катастрофи много рядко възникват по този начин. Те по-често са резултат от поредица решения, всяко от които има собствена логика, но взаимодействието между тях произвежда резултат, който никой не е планирал в първоначалния му вид.
Ако Миършаймър е прав, че Русия започва операцията с ограничена цел, тогава следващият въпрос става още по-тежък: как война, която трябва да принуди противника към политическа сделка, се превърна в конфликт, при който самата възможност за политическа сделка става все по-трудна?
Този въпрос вече не е само за решенията на Москва през февруари 2022 г. Той ни отвежда към решенията на Киев, Вашингтон и европейските столици през следващите месеци — и към момента, в който войната престана да бъде руско-украински конфликт с възможност за ранно договаряне и започна да придобива характеристиките на много по-голямо стратегическо противопоставяне между Русия и Запада.
Когато ограничената война излезе от контрол: Миършаймър и големият стратегически провал
Ако приемем поне като работна хипотеза основната конструкция на Миършаймър, войната в Украйна разкрива един много по-сериозен проблем от спора дали първоначалната руска операция е била блицкриг или стратегия с ограничени цели. Тя показва колко лесно държавите могат да започнат конфликт с представата, че ще контролират неговата политическа логика, и колко бързо самата война започва да променя целите, ресурсите и представите за допустим компромис.
В изложението на Миършаймър Русия влиза във войната, защото Кремъл смята, че дипломатическият път за решаване на проблема със стратегическата ориентация на Украйна е изчерпан. Москва няма военната сила за решителна победа над цяла Украйна и затова използва ограничена военна операция като инструмент за принуда. Очакваният резултат е политически: неутралитет на Украйна и блокиране на нейното окончателно включване в западната система за сигурност.
Тази конструкция обаче съдържа собственото си противоречие. За да успее стратегията на принудата, противникът трябва да прецени, че съпротивата ще му струва повече от компромиса. През пролетта на 2022 г. Киев постепенно стига до противоположния извод.
Моментът, в който украинската сметка се променя
Миършаймър отдава голямо значение на западната подкрепа. Според него Украйна продължава войната с огромна помощ от Съединените щати и европейските държави, а очакването, че Русия може да бъде победена или поне сериозно отслабена, влияе върху решението на Киев да не продължи по пътя към договореност, очертан в преговорите през първите седмици. Той смята също, че Западът е насърчил украинската страна да се откаже от този курс.
Тук трябва да бъдем по-предпазливи от самия Миършаймър. От предоставеното видео не може да се докаже, че е съществувало практически завършено мирно споразумение, което е било прекратено единствено по западно настояване. Самият професор признава, че не е сигурен дали преговорите биха завършили с окончателен договор.
По-важният въпрос е друг. Украинското ръководство получава основание да вярва, че съотношението на силите може да се промени. Русия не постига бърз политически резултат. Украинската държава не се разпада. Армията запазва способността си да воюва. Западната подкрепа започва да превръща украинската съпротива от национално военно усилие в конфликт, обезпечаван от ресурсите на значително по-голяма икономическа и военно-технологична система.
При такава промяна се променя и рационалността на преговорите. Условия, които изглеждат приемливи, когато противникът е пред столицата, могат да изглеждат ненужни няколко седмици по-късно, ако възникне надежда, че военната ситуация може да бъде обърната.
Тук се срещат две стратегически грешки. Москва вероятно надценява способността на ограничената военна сила да произведе бърза политическа отстъпка. Киев и неговите западни партньори на свой ред започват да вярват, че първоначалните руски неуспехи могат да бъдат превърнати в дългосрочно стратегическо поражение на Русия.
Така и двете страни получават причина да продължат.
Войната започва да произвежда собствени цели
Това е моментът, в който теорията на Миършаймър става особено полезна. Той предупреждава още в теоретичната част на изложението си, че стратегията с ограничени цели лесно преминава във война на изтощение, ако нападнатата страна откаже да приеме наложения резултат. Точно това според него се случва в Украйна.
Но украинската война показва и нещо повече от неговата схема. Продължителната война променя политиката, която първоначално я е породила. След огромни човешки загуби, разрушения, мобилизации, промени в териториалния контрол и все по-дълбоко участие на външни сили връщането към първоначалната точка става почти невъзможно. Всеки месец война създава нови факти, а новите факти пораждат нови политически искания.
Това е една от причините ранните възможности за компромис да имат несравнимо по-голяма стойност от късните. В началото държавите спорят предимно за бъдещето. След години война те вече спорят и за резултатите от миналото, платени с човешки живот, територия и национален престиж.
Русия също се променя в хода на този процес. Ако през първата фаза неутралитетът на Украйна е централният въпрос в интерпретацията на Миършаймър, продължителната война постепенно увеличава значението на териториалния фактор. Военният контрол върху територии създава политически решения, които впоследствие ограничават възможността за връщане към по-ранен компромис.
Украинските цели също се втвърдяват. Войната превръща въпроса за геополитическата ориентация в проблем на национално оцеляване, териториална цялост и историческа справедливост. Компромис, който през март 2022 г. би могъл да бъде представен като предотвратяване на по-голяма катастрофа, по-късно трябва да бъде обясняван пред общество, което вече е платило огромна цена.
Това е механизмът, чрез който войната започва да управлява политиката, вместо политиката да управлява войната.
Провалът не е само руски
Тук нашият анализ трябва да се отдели частично от Миършаймър. Неговата теория обяснява убедително защо една държава, която възприема заплахата като екзистенциална, може да прибегне до ограничена употреба на сила, дори когато няма възможност за решителна победа. Тя обяснява и защо подобна стратегия може да завърши във война на изтощение.
Но това не освобождава Москва от отговорността за фундаменталния риск, който поема. Ако руското ръководство е смятало, че ограничената военна операция ще принуди Украйна към бърза договореност, то очевидно е подценило украинската устойчивост, политическия ефект от самото нахлуване и мащаба на западната реакция.
Стратегията може да бъде рационална по замисъл и погрешна по резултат.
Същото трябва да бъде приложено към Запада. Ако западната цел е била защита на украинската суверенност и възпиране на Русия, крайният резултат трябва да бъде оценяван не само през намеренията, а и през последствията. Войната не е предотвратена. Украйна понася разрушения и демографски загуби. Европейската сигурност се милитаризира. Отношенията между Русия и Запада преминават в дългосрочна конфронтация.
Наличието на справедлив мотив не отменя необходимостта от стратегическа равносметка. Това е мястото, където спорът за това кой е „прав“ започва да пречи на разбирането на случилото се. Русия, Украйна и Западът вземат решения според различни представи за допустим риск. Всяка страна очаква следващият етап да подобри позицията ѝ. Натрупването на тези очаквания превръща една война, която според Миършаймър започва като операция с ограничена политическа цел, в продължителен конфликт, чийто край става все по-труден за дефиниране.
Най-силното предупреждение на Миършаймър
Така стигаме до онова, което според мен е най-ценното в неговия анализ. Не твърдението, че една страна е невинна, а другата виновна. Не спорът дали през март 2022 г. е имало готов мир. Дори не тезата дали първоначалната руска операция трябва да бъде определена като блицкриг или като стратегия с ограничени цели.
По-дълбокото предупреждение е за границите на възпирането. Възпирането работи, когато противникът вярва, че може да живее с резултата от собственото си бездействие. То става нестабилно, когато политическото ръководство започне да смята, че бездействието ще произведе още по-опасна стратегическа среда.
Тогава увеличаването на натиска невинаги увеличава предпазливостта. При определени условия то може да увеличи готовността за риск.
Това не превръща войната в неизбежност. Напротив. То показва колко важно е политиката на възпиране да бъде съчетана с дипломатически изход, който позволява на противника да се откаже от употребата на сила, без да вярва, че с това приема стратегическо поражение.
В украинската криза такъв устойчив изход не беше намерен. И ако трябва да изведем една присъда от теорията на Миършаймър, тя е по-тежка от обичайните обвинения между Москва и Запада: най-големият стратегически провал настъпва тогава, когато всички участници все още смятат, че могат да контролират ескалацията, а вече са създали механизъм, който започва да контролира тях.
Когато възпирането се превърне в капан
Най-същественото в анализа на Миършаймър не е опитът да бъде оправдано решението на Москва от 24 февруари 2022 г. Неговата стойност е другаде – в опита да бъде обяснено защо механизмите, предназначени да предотвратят войната, в определени условия престават да действат.
Ако приемем неговата логика, Русия е стигнала до войната не защото е била уверена в лесна победа, а защото руското ръководство е решило, че цената на бездействието става по-опасна от риска на военната намеса. Оттам произтича и тезата му за операция с ограничени цели, която не успява да постигне бърз политически резултат и постепенно се превръща в продължителна война на изтощение.
Миършаймър не дава окончателния отговор за произхода на украинската война. Той дава нещо по-полезно – инструмент, с който можем да видим слабостите в решенията на всички участници. Москва подценява способността на Украйна да се съпротивлява и мащаба на западната реакция. Западът подценява готовността на Русия да използва сила срещу стратегическо развитие, което възприема като неприемливо. Украйна се оказва пространството, в което тези погрешни оценки се сблъскват.
Трагедията е, че когато възпирането окончателно се проваля, войната започва да създава собствена политическа реалност. След години на жертви, разрушения и ескалация компромисът става много по-труден, отколкото е бил преди първия изстрел.
Това е и най-тежкият урок от анализа на Миършаймър: големият провал на стратегията настъпва не когато една държава губи битка, а когато всички страни постепенно попаднат в конфликт, от който вече не знаят как да излязат.
