Америка има проблем, който не започва с Тръмп
Най-лесното обяснение за сегашната американска криза е Доналд Тръмп. То е и най-удобното. Ако проблемът се сведе до характера, възрастта, решенията и политическия темперамент на един президент, тогава решението изглежда почти административно: избори, смяна на човека в Белия дом и връщане към някаква предполагаема нормалност.
Джефри Сакс отхвърля тази версия.
В интервюто пред Джордж Галоуей в „The Mother of All Talk Shows“ той говори крайно остро за Тръмп, но същевременно разширява обвинението далеч отвъд него. Според Сакс последните шест американски президенти в различна степен са въвличали страната в ненужни войни или са продължавали вече съществуващи военни ангажименти. Това е негова политическа оценка и трябва да остане обозначена като такава. Но зад нея има въпрос, който заслужава много по-сериозно разглеждане от поредния спор дали конкретният американски президент е добър или лош.
Как е възможно президентите да се сменят, партиите да се сменят, предизборните обещания да се сменят, а определени фундаментални характеристики на американската външна политика да демонстрират удивителна устойчивост?
Тръмп дойде във властта през 2017 г. с критика към част от американските войни. Джо Байдън представляваше почти противоположна политическа култура. Барак Обама получи Нобелова награда за мир още през първата година от президентството си. Джордж Буш-младши беше продукт на друга епоха и друга републиканска партия. Разликите между тях са реални. Да бъдат заличени би било интелектуално нечестно.
И все пак американската глобална военна инфраструктура остана. НАТО продължи разширяването си. Разузнавателната система запази огромното си влияние. Военният бюджет не изчезна с нито една президентска смяна. Оръжейните корпорации не загубиха политическото си значение. След технологичната революция към стария военно-индустриален комплекс се присъедини нов кръг компании, чиито интереси вече се пресичат с отбраната, изкуствения интелект, космическите системи, сателитните комуникации и обработката на огромни масиви от данни.
Сакс нарича тази конструкция „военно-индустриално-дигитален комплекс“. Формулировката е негова, но описва реална структурна промяна, която трудно може да бъде пренебрегната.
Старият американски военно-индустриален комплекс произвеждаше самолети, ракети, кораби и боеприпаси. Новият произвежда и алгоритми.
1947 година е по-важна от поредните президентски избори
Сакс връща разговора към Националния закон за сигурността от 1947 г. Това не е случайна историческа екскурзия.
След Втората световна война Съединените щати изграждат институционалната архитектура на държава, която вече няма намерение да се прибира зад двата океана. Създадени са нови механизми за координация на отбраната, националната сигурност и разузнаването; ЦРУ възниква в тази нова среда. Америка се превръща от велика сила с периодични глобални ангажименти в държава с постоянна глобална инфраструктура на сигурността.
Тук Сакс отива значително по-далеч. Той определя ЦРУ практически като неподотчетна силова структура, способна да извършва операции зад граница при политическа възможност за официално отрицание на американското участие.
Историята дава достатъчно материал, за да не бъде този въпрос отхвърлен като ексцентрична теория. Иран през 1953 г., Гватемала през 1954 г., операцията в Залива на прасетата през 1961 г., тайните операции през Студената война — американската разузнавателна система действително придобива възможности, които далеч надхвърлят класическото събиране на информация.
От това обаче не следва автоматично, че ЦРУ самостоятелно определя американската политика или че президентът е декоративна фигура. Реалната конструкция е по-неприятна точно защото е по-сложна.
Президентът има власт. Конгресът има власт. Пентагонът има власт. Разузнавателните структури имат институционална памет, експертиза, секретна информация и собствени бюрократични интереси. Комисиите в Конгреса контролират бюджети. Частният сектор изпълнява договори за десетки и стотици милиарди долари. Аналитични центрове произвеждат концепции и кадри. Медии създават обществен климат. Лобисти работят върху законодателството.
Не е необходим някакъв таен комитет, който сутрин се събира и решава какво ще прави Америка. Системата може да възпроизвежда определено поведение и без такъв център. Точно тук тезата на Сакс става интересна.
Айзенхауер е предупредил за проблема, преди той да придобие сегашния си мащаб
На 17 януари 1961 г. президентът Дуайт Айзенхауер произнася прощалното си обръщение към американците. Бившият върховен командващ съюзническите сили в Европа едва ли може да бъде обвинен в пацифистка наивност. Той предупреждава за нарастващото влияние на това, което нарича military-industrial complex. Тази подробност е съществена.
Критиката срещу прекомерното преплитане между отбранителната индустрия и държавната власт не възниква в Москва, Пекин или сред американската радикална левица. Формулира я републикански президент и петзвезден генерал.
Шест десетилетия по-късно конструкцията е друга. Lockheed Martin, RTX, Northrop Grumman, General Dynamics и Boeing остават част от американската отбранителна екосистема, но до нея вече стоят технологични компании, доставчици на облачна инфраструктура, сателитни услуги, обработка на данни и системи с изкуствен интелект. Palantir работи с американски държавни и отбранителни структури. SpaceX е важен изпълнител на правителствени и космически програми. Големите технологични корпорации участват в облачни, информационни и AI проекти за американската държава.
Това не превръща автоматично всяка такава компания във „военнолюбец“, както твърди Сакс в разговора. Подобна квалификация е политическа оценка. Финансовата връзка обаче съществува. И тя променя характера на военно-индустриалния комплекс.
Войната на XXI век изисква не само завод за ракети. Тя изисква сателити, облачна инфраструктура, разузнавателни бази данни, комуникационни мрежи, кибероперации, машинно разпознаване, автономни системи и алгоритми за обработка на информация в реално време.
Който доставя тези способности, вече е част от системата за национална сигурност независимо дали сам се възприема като оръжейна компания.
Парите не купуват непременно решение. Те купуват достъп
Втората голяма линия в аргументацията на Сакс е американското политическо финансиране. Той описва системата с почти максимално възможната острота — като политическа корупция, при която богатите, корпорациите и организираните интереси могат практически да купуват власт.
Юридически картината е по-сложна. В продължение на десетилетия Върховният съд на САЩ действително взема решения, които разширяват защитата на политическите разходи през Първата поправка. Особено значение има решението Citizens United v. Federal Election Commission от 2010 г., което премахва определени ограничения върху независимите политически разходи на корпорации и синдикати.
Да се каже, че една корпорация директно купува конкретно решение на президента, без доказателства за това, би било недопустимо опростяване. Но американската система е създала нещо по-фино. Парите осигуряват достъп. Финансират кампании и политически комитети. Поддържат лобистки структури. Финансират изследователски центрове. Позволяват присъствие около хората, които пишат законите, определят бюджетите и формират стратегическите приоритети. А достъпът във Вашингтон никога не е неутрална стока.
Така възниква политическа среда, в която едни интереси могат да говорят много по-силно от други.
Най-тежкият въпрос на Сакс е за самата демокрация
В интервюто Сакс прави едно твърдение, което лесно може да се изгуби между далеч по-гръмките му обвинения срещу Тръмп, ЦРУ и американските войни. Според него общественото мнение в Съединените щати все по-трудно определя реалната политика на държавата.
Това вече не е въпрос само за американската външна политика. Ако гражданите могат да сменят президента, но не могат съществено да променят определени стратегически направления; ако огромни финансови интереси имат постоянен институционален достъп; ако националната сигурност създава области, в които голяма част от информацията по дефиниция остава извън обществения контрол — тогава формалната процедура на изборите може да продължава да функционира, докато реалният диапазон на допустимите политически решения постепенно се стеснява.
Това не доказва тезата, че САЩ са престанали да бъдат демокрация. Показва друг проблем: демокрацията може да съществува институционално и едновременно с това да губи способността си да контролира части от собствената държава.
Тук вече Тръмп е вторичен. След него ще има друг президент. Въпросът е какво ще наследи той.
След 1991 година Вашингтон започна да приема историческо изключение за постоянно състояние
Третият пласт в анализа на Сакс е по-дълбок от ЦРУ, Пентагона и корпоративните пари. Става дума за начина, по който американският елит прочете края на Студената война.
Разпадането на Съветския съюз през декември 1991 г. остави Съединените щати без равностоен глобален военнополитически противник. Русия премина през тежка икономическа и институционална криза. Китай все още не притежаваше икономическата, технологичната и военната тежест, която има днес.
Вашингтон получи исторически прозорец на изключителна концентрация на мощ. Проблемът започна, когато този прозорец беше възприет като новия естествен ред. В американския стратегически речник се утвърдиха понятия като „еднополюсен момент“, „примат“ и американско глобално лидерство. Междувременно материалната основа на международната система започна да се променя.
Китай стана индустриален гигант. Русия възстанови част от държавния и военния си капацитет. Индия увеличи икономическата си тежест. Държави от Глобалния юг започнаха да търсят по-голяма свобода между центровете на сила.
Американската стратегическа култура се променя по-бавно от света около нея. Това е много по-сериозна диагноза от твърдението, че Доналд Тръмп е лош президент. Защото президентът може да бъде сменен за един ден. Стратегическата култура — не.
Войните, които трябваше да запазят американската мощ, започнаха да я изяждат
Най-острата част от разговора на Джефри Сакс с Джордж Галоуей започва там, където американската вътрешна институционална криза престава да бъде само американски проблем. Една държава може десетилетия да живее с огромно влияние на специалните служби, с корпоративно финансиране на политиката и с военно-промишлен комплекс, който постоянно разширява икономическата си тежест. За останалия свят това става непосредствен въпрос, когато тази конструкция започне да произвежда външна политика.
Сакс използва изключително тежки определения. Той представя войната в Украйна като резултат от продължителна американска стратегия за отслабване и геополитическо обкръжаване на Русия, говори за американска отговорност за войната срещу Иран и обвинява Вашингтон в съучастие в действията на Израел в Газа. Това са негови оценки. Част от тях са предмет на остър международен и политически спор и не могат да бъдат превърнати от редакцията в установена фактология само защото ги произнася известен американски професор.
По-същественият въпрос е друг. Какъв е резултатът от американската употреба на сила през последните десетилетия? Тук сметката става доста неудобна.
Америка воюва много. Победите се намират по-трудно
Корейската война не премахна Северна Корея. Войната във Виетнам завърши с изтеглянето на САЩ и падането на Сайгон през 1975 г. След нахлуването в Ирак през 2003 г. режимът на Саддам Хюсеин беше унищожен, но обещаната стабилна политическа конструкция не се появи; последваха окупация, въоръжена съпротива, междуобщностно насилие и възходът на „Ислямска държава“ в региона. Двадесетгодишната американска война в Афганистан приключи през август 2021 г. с възстановяването на талибанската власт.
Това не означава, че всички тези войни са еднакви, че причините им са идентични или че Вашингтон носи еднаква отговорност за всяка от тях. Такава схема би била също толкова примитивна, колкото противоположната версия, според която всяка американска военна намеса по дефиниция защитава международния ред.
Резултатът обаче може да бъде измерван. Съединените щати разполагат с военни способности, които никоя друга държава не може просто да копира: глобална логистика, самолетоносачни групи, стратегическа авиация, разузнавателни спътници, бази и съоръжения извън собствената територия, съюзнически инфраструктури, ядрена триада и огромна технологична база.
Но способността да унищожиш определена цел не е същото като способността да произведеш желания политически резултат. Това разграничение е ключът към тезата на Сакс. Американската военна машина многократно демонстрира превъзходство на оперативно равнище, а политическият резултат се оказва много по-непредсказуем. Можеш да свалиш правителство за седмици. След това трябва да управляваш последствията години.
И там ракетата вече не помага особено.
Украйна е най-трудният тест за тезата на Сакс
При Украйна Сакс прави едно от най-спорните си твърдения. Според него войната е била провокирана от дългосрочната американска политика за разширяване на НАТО и включване на Украйна в западната стратегическа система. Той поставя началото на тази логика още през 90-те години и я свързва с намерението Русия да бъде ограничена около Черно море.
Тук фактите и интерпретацията трябва да бъдат разделени с нож. Факт е, че НАТО се разшири значително след края на Студената война. Полша, Чехия и Унгария станаха членове през 1999 г.; България, Румъния, Словакия, Словения, Литва, Латвия и Естония се присъединиха през 2004 г. На срещата на върха в Букурещ през 2008 г. съюзниците заявиха, че Украйна и Грузия ще станат членове на НАТО, без тогава да определят конкретен срок. Факт е също, че руското ръководство многократно определяше подобно разширяване като заплаха за сигурността на Русия.
От тези факти не следва автоматично заключението, че Вашингтон е „причинил“ войната. Русия взе решението да започне пълномащабната военна операция през февруари 2022 г. и това решение не може да бъде заличено от анализа чрез връщане към историята на разширяването на НАТО.
Но и обратното е проблематично: да се анализира 2022 г., сякаш преди нея не съществуват три десетилетия на натрупващо се стратегическо противопоставяне. Сериозният спор е за причинната верига.
Сакс принадлежи към школата, според която американската политика след Студената война систематично е подценявала начина, по който Москва възприема придвижването на западната военна инфраструктура към руските граници. Тази позиция не е негова лична екзотика. Под различна форма подобни предупреждения са правени години преди 2022 г. от американски дипломати, стратези и учени, макар между тях да има сериозни различия относно отговорността на Русия и характера на самата война.
Това е по-полезната рамка. Не „кой е добър“ и „кой е лош“, а защо система за сигурност, създадена уж да намалява риска от голяма европейска война, в крайна сметка стигна до най-тежкия военен конфликт в Европа от десетилетия.
Вашингтон заложи на санкциите и откри границите на икономическата принуда
Украинската война разкри и друго ограничение на американската мощ. След февруари 2022 г. Съединените щати и европейските им съюзници наложиха мащабни санкции срещу Русия. Бяха ограничени финансови операции, замразени руски активи, въведени технологични и търговски ограничения, а европейската енергийна връзка с Русия беше радикално променена.
Очакванията за ефекта им бяха различни и се променяха с развитието на войната. Не е коректно всички западни правителства да бъдат поставяни под една обща прогноза за бърз руски икономически срив.
Руската икономика обаче не се разпадна. Москва пренасочи значителна част от търговията си към Азия, увеличи ролята на Китай и Индия в икономическите си отношения, изгради механизми за заобикаляне на част от ограниченията и пренастрои икономиката към военните разходи. Това има цена — инфлационен натиск, технологични ограничения, зависимост от нови партньори и огромно преразпределение на ресурси към отбраната. Да се представя Русия като икономически невредима би било толкова невярно, колкото прогнозата, че санкциите непременно ще я парализират.
Политическият ефект е по-интересен. Санкциите показаха на редица държави извън Запада какво означава зависимостта от финансови инфраструктури, които могат да се превърнат в инструмент на геополитически натиск.
Това не унищожи долара.Но даде допълнителен мотив да се търсят алтернативи.
Една санкция може да накаже противника и едновременно да образова останалите
Това е един от парадоксите на икономическата принуда. Колкото по-ефективно една държава използва финансовата си централност като оръжие, толкова по-голям стимул създава за останалите да намалят зависимостта си от тази централност.
Не става бързо. Няма утре сутрин доларът да престане да бъде водеща резервна валута. Няма една среща на БРИКС да създаде готов заместител на финансовата архитектура, изграждана след Втората световна война.
Посоката обаче заслужава внимание. Разширяването на БРИКС, увеличаването на двустранните разплащания в национални валути и опитите за развитие на платежни механизми извън традиционните западни канали имат различни причини. Санкционната политика на Вашингтон е една от тях.
Силата започва да произвежда противодействие срещу самата себе си.
Иран поставя още по-опасен въпрос
В интервюто Сакс определя войната срещу Иран като американска агресия и я представя като поредното доказателство, че Вашингтон действа в разрез дори със собствените си дългосрочни интереси. Той твърди, че американското ръководство е очаквало бърз резултат, а вместо това конфликтът е засилил регионалната нестабилност и икономическите рискове.
Тежките конкретни твърдения в тази част на интервюто изискват отделна проверка и не бива да бъдат преписвани механично като факти. Стратегическият проблем може да бъде разгледан и без тях.
Иран не е Ирак от 2003 г. Територията му е приблизително четири пъти по-голяма от иракската. Населението е многократно по-голямо. Страната има собствен военно-промишлен капацитет, балистични ракети, безпилотни системи и десетилетия опит в изграждането на регионални връзки. Географията включва Ормузкия проток — тесен морски коридор, през който преминава значима част от световните петролни потоци. Затова конфликтът с Иран трудно може да остане просто двустранна военна операция.
Цената се разлива към корабоплаването, енергетиката, застраховането, финансовите пазари и държавите около Персийския залив. Вашингтон може да притежава военно превъзходство и едновременно да няма приемлив политически сценарий за деня след него. Позната ситуация.
Газа разяжда друг вид американски капитал
При Газа проблемът е различен. Сакс използва юридически и политически крайно натовареното понятие „геноцид“ и обвинява САЩ в съучастие. Това определение не трябва да бъде превръщано в установен от редакцията юридически факт. Международните съдебни производства и споровете около действията в Газа имат собствена правна процедура, която не може да бъде заменена от политическа квалификация в телевизионно интервю.
Но американската подкрепа за Израел има цена, която не се измерва само във военни доставки и бюджетни средства. Съединените щати десетилетия изграждаха една от най-важните форми на власт — способността да представят собствените си действия като част от определен международен нормативен ред. Човешки права. Международно право. Суверенитет. Защита на цивилното население. Правила.
Когато тези принципи се прилагат различно спрямо съюзници и противници, противникът получава подарък, който не може да бъде произведен в оръжеен завод. Аргумент. Русия го използва. Китай го използва. Държавите от Глобалния юг го използват. Правителства, които нямат никаква симпатия към Москва или Пекин, също могат да поставят въпроса защо една норма е абсолютна в единия конфликт и подлежи на политическо тълкуване в другия.
Това вече е загуба на легитимност. А легитимността е евтина, докато я имаш. Възстановяването ѝ е скъпо.
Европа плаща за американски решения, но все по-трудно формулира свои
Сакс е особено язвителен към европейските лидери. Според него те виждат очевидните рискове на американската политика, но вместо да изградят самостоятелна позиция, се приспособяват към Вашингтон. Тук неговата реторика е по-груба от необходимото. Проблемът обаче съществува.
Европейският съюз е икономически гигант, но стратегическата му автономия остава ограничена. НАТО осигурява основната рамка на европейската колективна отбрана, а Съединените щати запазват способности, които европейските членове трудно могат бързо да заместят — стратегическо разузнаване, командна инфраструктура, логистика, определени високотехнологични системи и ядрено възпиране.
Украинската война направи тази зависимост още по-видима. Европа увеличава военните си разходи. Купува повече въоръжение. Опитва да разширява собственото производство. Говори все по-често за стратегическа автономия. Но автономията не започва от размера на бюджета. Започва от способността да определяш самостоятелно интереса си.
Тук европейската конструкция изпитва затруднение, защото интересите на Полша, Франция, Германия, балтийските държави, Унгария, Италия и България не са механично еднакви. Географията е различна. Историческият опит е различен. Енергийните зависимости са различни. Възприятието за Русия е различно.
Вашингтон има национална стратегия. Европейският съюз трябва първо да произведе политически консенсус между 27 държави. Разликата не е малка.
Истинската криза започва, когато страхът отслабне
В началото на интервюто Галоуей казва нещо неприятно за всяка велика сила. През голяма част от живота си се страхувал от Америка, после ѝ се ядосвал, а сега понякога започвал да ѝ се присмива. Сакс му отговаря, че присмехът би бил безобиден, ако американската политика не причиняваше трагедии.
Зад този обмен има сериозна промяна в международната психология. Хегемонията не се крепи само върху броя самолетоносачи. Другите трябва да вярват, че силата може да постигне това, което заплашва да направи. Съюзниците трябва да вярват, че решенията ѝ са рационални. Неутралните държави трябва да смятат, че е по-изгодно да бъдат близо до нея, отколкото да изграждат защита срещу нея. Противниците трябва да се страхуват от цената на конфронтацията.
Ако военната намеса започне да се свързва с продължителни конфликти без ясен политически изход, санкциите стимулират изграждането на обходни механизми, а съюзниците понасят растяща част от разходите, съотношението постепенно се променя, поради това, че тя остава една от най-мощните държави, които историята познава.
Проблемът, който Сакс поставя, е далеч по-неприятен: възможно ли е една велика сила да започне да изразходва собственото си превъзходство по-бързо, отколкото политиката ѝ го възпроизвежда? В такъв момент кризата вече не е в Кабул, Багдад, Киев, Техеран или Газа. Тя се връща във Вашингтон.
Америка търси политически изход извън стария избор
В последната третина на разговора Сакс премества анализа от войните към вътрешната цена на американския модел. Тук аргументът му става по-силен, защото не зависи от отношението към Русия, Украйна, Иран или Израел. Според него основният ежедневен проблем за огромна част от американците вече е affordability — могат ли със заплатата си да плащат жилище, здравеопазване, лекарства и нормален семеен живот. На единия полюс се натрупва огромно богатство, концентрирано около технологичния и финансовия елит; на другия все повече домакинства усещат несигурност, която официалните макроикономически показатели невинаги улавят.
Това обяснява част от политическия феномен Тръмп много по-добре от обичайното разделение между либерали и консерватори. Тръмп разбра недоволството и през 2016 г., и през 2024 г. Говореше срещу безкрайните войни, глобализацията, загубените работни места и елитите във Вашингтон. Според Сакс обаче след идването си на власт той не атакува икономическата конструкция, която произвежда това недоволство. Напротив — професорът го обвинява, че обслужва най-богатите слоеве и превръща политиката в средство за лично и семейно облагодетелстване.
Кризата вече е криза на представителството
Тук се появява най-интересният политически сюжет в края на интервюто. Галоуей пита за възможността около Тъкър Карлсън и фигури като Томас Маси и Марджъри Тейлър Грийн да възникне нова политическа сила. Сакс е предпазлив. Той не твърди, че подобен проект непременно ще пробие двупартийната система. Вижда в него нещо друго — опит да бъде представена част от американското общество, която не иска постоянни войни и не разпознава собствените си интереси в сегашната политика на Вашингтон.
Това разграничение е важно. Политическата новина не е, че Тъкър Карлсън утре ще създаде успешна трета партия. В самото интервю няма основание за подобно заключение. Новината е появата на политическо пространство между традиционните партийни идентичности. В него могат да попаднат консерватори против войните, част от работническия вот, млади американци, разочаровани от икономическото неравенство, и хора, които просто отказват стария избор между републиканската и демократическата машина.
Събирането им в устойчива политическа коалиция е съвсем друг въпрос. Американската избирателна система, финансирането на кампаниите и институционалната тежест на двете големи партии правят подобен пробив изключително труден.
Сакс всъщност чака не трета партия, а историческа фигура
Затова краят на разговора е показателен. Когато търси американския изход, Сакс не посочва готова партия или настоящ политик. Връща се към Франклин Рузвелт, към Джон Кенеди и дори прави паралел с Дън Сяопин — лидери, които според него са успели или са имали потенциала да променят посоката на цели държави. За убийството на Кенеди Сакс изказва собственото си убеждение за възможна роля на американската държава за сигурност, като сам признава, че това не е окончателно доказано.
Така разговорът стига обратно до началния проблем. Америка може да смени президента. Правила го е десетки пъти. Много по-трудно е да намери президент, способен да промени системата, която наследява.
Америка срещу собствената си система
Интервюто на Джефри Сакс може лесно да бъде прочетено като поредното тежко обвинение срещу американската външна политика. Така обаче ще изпуснем по-съществения му смисъл. Сакс не говори за упадъка на Америка като държава и още по-малко за някакъв неизбежен американски крах. Той говори за разминаването между огромната мощ на страната и способността на политическата ѝ система разумно да управлява тази мощ.
Съединените щати остават водеща икономическа, технологична, финансова и военна сила. Проблемът започва другаде: когато инструментите, създадени да защитават държавата, постепенно придобият собствени интереси; когато политическото финансиране дава непропорционален достъп на най-богатите; когато войната се превръща в нормален инструмент на политиката; когато президентите се сменят, но стратегическата инерция остава.
Сакс вярва, че американското общество не е идентично с тази система. В това вероятно се съдържа и най-силната част от неговата позиция. Той не е антиамериканец, който очаква разпадането на Съединените щати. Напротив — говори като американец, който смята, че държавата му се е отдалечила от собственото си общество.
Затова Рузвелт и Кенеди се появяват в края на разговора. Не като носталгия, а като доказателство за убеждението на Сакс, че понякога личността все пак може да прекъсне институционалната инерция.
Дали Америка още може да произведе такъв лидер, той не знае.
А може би това вече е неправилно поставеният въпрос. Защото след всичко казано в този разговор остава по-трудният: дори да се появи такъв човек, ще бъде ли Белият дом достатъчно силен, за да промени системата около себе си?
