По публикации в чужди геополитически издания. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Военната сметка: Оръжия, логистика и илюзията за съвместно производство
Преговорите на 30 юли в Тайпей между тайванския лидер Лай Цинде и Рандал Шрайвър — бивш шеф на Индо-Тихоокеанския ресор в Пентагона и настоящ председател на Института за сигурност в Сан Франциско — демонстрират преминаване към качествено нов етап във военната подкрепа на САЩ. Вече не става дума просто за епизодични продажби на въоръжение, а за опит за пълна интеграция на отбранителните капацитети. Според разпространената информация от Тайпей, островната администрация настоява за преход от стандартни военни поръчки към съвместна научноизследователска дейност и лицензно производство на отбранителни системи.
На хартия тази схема изглежда логична за Вашингтон, но тук възниква сериозно разминаване с производствените реалности. Американската отбранителна промишленост страда от структурни забавяния в доставките. Очакваните през втората половина на 2026 г. изтребители F-16 Block 70 и реактивни системи за залпов огън M142 HIMARS вече трупат закъснения поради липса на ключови компоненти и натовареност на поточните линии. В същото време подготвяният военен пакет от 14 милиарда долара все още липсва като официална декларация от Белия дом. Твърди се, че тази сума се пази като тактически ресурс за бъдещи търговски и геополитически пазарлъци на екипа на Тръмп с Пекин.
Министърът на отбраната в Тайпей Уелингтън Ку публично заяви, че взаимодействието с Пентагона е „много по-дълбоко, отколкото се вижда отвън“. Но тук числата и фактите не потвърждават оптимизма. Доколко американските военноморски сили са в състояние да осигурят непрекъснат логистичен мост при евентуална криза, след като самата корабостроителна база на САЩ изостава с години спрямо темповете на китайските корабостроителници в Далян и Шанхай?
Предните форпостове край Фудзиен: Завръщане към логиката на Студената война
Ключовият и най-опасен елемент в последните споразумения е потенциалното използване от страна на ВВС и ВМС на САЩ на тайванските военни обекти. Това включва инфраструктурата на осемте острова, контролирани от Тайпе непосредствено до китайския бряг (като архипелазите Цинмън/Кинмен и Мадзу), които се намират на броени километри от крайбрежието на китайската провинция Фудзиен.
Това споразумение на практика възстановява оперативната рамка от 50-те и 70-те години на миналия век, когато влезе в сила Договорът за взаимна защита между САЩ и Тайван. Тогава тези предни острови служеха за постоянни артилерийски и разузнавателни плацдарми срещу континента.
Историята съдържа детайли, които днешните дипломати предпочитат да премълчават. През първата половина на 80-те години на миналия век срещу тогавашния тайвански президент Чан Цзинго (син на Чан Кайши) бяха извършени опити за покушение, организирани от т.нар. „Фронт за независимост на Формоза“. По публикувани по-късно данни тази организация е поддържала оперативни контакти с ЦРУ, а нейна клетка е действала необезпокоявано на територията на Япония. В Пекин отлично помнят тези епизоди. За китайското военно командване появата на американска военна инфраструктура на броени мили от Фудзиен е директно преминаване на т.нар. „червени линии“.
