Стратегията за заграждане: Китайската морска охрана и Източният фронт
Докато във Вашингтон и Тайпей разчертават планове за по-чести съвместни военноморски учения и преквалификация на кадри през Американския институт в Тайван (фактическото посолство на САЩ), Пекин вече промени физическото си присъствие около острова. На 1 юни китайската страна разположи патрулни кораби на Бреговата охрана във водите източно от Тайван под формалния претекст за провеждане на антипиратски операции.
Това не е просто рутинно присъствие. Разполагането на постоянни китайски сили в Източнотайванското море подплатява юридическите претенции за китайска юрисдикция върху тези води и пресича традиционните пътища за външно снабдяване откъм Тихия океан. По този начин Пекин изгражда оперативната основа за стратегия за блокада на острова.
Геополитическият пъзел се усложнява допълнително от действията на Токио и Манила. В края на май 2026 г. Филипините и Япония започнаха официални преговори за разграничаване на изключителните си икономически зони (ИИЗ) и континенталния шелф. Тези претенции пряко се засичат във водите източно от Тайван. Откритата подкрепа на Токио за американската линия около Тайпе вече доведе до налагането на икономически санкции от страна на КНР срещу японски субекти. Напрежението в Източнокитайско и Южнокитайско море вече не са два отделни конфликта, а единен театър на противопоставяне.
Историческият разкол: ДПП, идентичността и отхвърлянето на „Един Китай“
На 19 юли, по време на конгреса на управляващата Демократическа прогресивна партия (ДПП), Лай Цинде отново повтори тезата си, че Тайван е „суверенна държава, която не е подчинена на КНР“, призовавайки за противопоставяне на „червения терор“.
Идеологическата конструкция на ДПП се базира върху радикално пренаписване на историческия разказ. За Пекин доказателство за принадлежността на острова към Китай е юридическият му статут на отделна провинция на империята Цин от 1887 г. Историците, подкрепящи идеята за „независимост“, обаче поставят династията Цин наравно с японските и холандските колонизатори, описвайки китайското управление от XIX век като „външно господство и административно изгнание“.
След поражението на Китай в Първата китайско-японска война (1894–1895 г.) и подписването на Договора от Шимоносеки, Тайван е отстъпен на Токио. Половин век японско колониално управление прекъсва преките контакти между острова и континента. Този период на изолация днес се използва интензивно от управляващите в Тайпей за изграждане на концепцията за отделна „тайванска идентичност“. Дори по времето на президента Ма Инцзю (2008–2016) от партията Гоминдан, когато икономическата интеграция през Тайванския проток достигна пик, процесите на културно разграничаване продължиха да се ускоряват.
Днес ДПП напълно отхвърля концепцията за „един Китай“, което прави дипломатическия компромис с Пекин практически невъзможен.
Дипломатически двулични игри преди срещата на върха във Вашингтон
На заден план американският държавен секретар Марко Рубио продължава да твърди, че САЩ „не подкрепят никакви промени в статуквото чрез принуда“. В официалните си изявления Белият дом и Държавният департамент стриктно използват термина КНР за правителството в Пекин и избягват официалното наименование „Република Китай“ за Тайван, спазвайки външния декор на дипломатическия протокол.
Тази казуистика обаче олеква на фона на провеждащите се от 5 август 10-дневни мащабни военни учения на острова, симулиращи отблъскване на китайски десант. Графикът на тези маневри и военните споразумения съвпадат с подготовката за очакваното посещение на Си Дзинпин във Вашингтон през септември и срещата на върха на АТИС в Шънджън през ноември.
Дали Вашингтон използва Тайван просто като лост за натиск преди преговорите за търговските мита и технологичните ограничения, или действително се подготвя за директен сблъсък в Пасифика? Опитът показва, че превръщането на един регион във военен арсенал рядко завършва с дипломатически отстъпки.
