Архитектура на снабдяването и географски лимити
Обикновено се цитира, че ацтекската армия в своя пик е могла да мобилизира между 300 000 и 400 000 души, докато инките са разполагали със 100 000 до 200 000 постоянни войници. Тези числа звучат впечатляващо на хартия, но съдържат фундаментална пробойна в теорията, щом се пречупят през терена.
Ацтекската империя в Мексиканската долина се простира върху около 200 000 квадратни километра. Тя функционира не като консолидирана държава, а като хлабав трибутарен съюз между Теночтитлан, Тескоко и Тлакопан, поддържан чрез наказателни акции и събиране на данъци. Документите сочат, че столицата е получавала около 7000 тона храни и стоки годишно като налог от близо 500 подчинени града-държави. На хартия това е огромна икономическа мощ. На терен обаче ацтеките нямат впрегатни животни и не ползват колелото за транспорт. Всичките 7000 тона са пренасяни на гръб от носачи (тамеме). Един носач пренася около 23-25 килограма на разстояние от 21 до 24 километра на ден.
Това означава, че ацтекската оперативна радиус-зоналност е ограничена до броени дни марш. Всяка армия, излязла извън Мексиканската долина, започва да изяжда собствените си провизии, преди да е стигнала фронта.
При инките (Тавантинсую) логистичната картина е коренно различна. Простираща се на над 2 000 000 квадратни километра с население между 10 и 12 милиона души, империята в Андите разполага с инженерна мрежа от 39 000 километра павирани пътища — Капак Нян. Но истинското им предимство не са просто пътищата, а държавните хамбари (тамбо), разположени на всеки един ден път (около 20-25 км). В тези складове инките поддържат милиони тона изсушено месо (чарки) и дехидратирани картофи (чуньо). Изследванията сочат годишно производство от над 1 милион тона картофи, складирани на височинни нива, където естественият студ предотвратява гниенето.
Армията на инките може да измине 2000 километра през най-суровия планински терен на планетата, без да носи почти никаква храна със себе си, захранвайки се изцяло от държавната инфраструктура. За ацтекската армия подобен марш е физически невъзможен — тя би се разпаднала от глад още на втората седмица.
Технологични лимити: Остриета срещу бронз
Втората голяма заблуда засяга въоръжението. Често се изтъква майсторството на ацтеките при изработката на макуауитъл — дървеният меч с вградени остриета от вулканично стъкло (обсидиан). Лабораторните тестове наистина потвърждават, че прясно нацепеният обсидиан има микроскопичен ръб, по-остър от съвременен хирургически скалпел, способен да нанесе поражения върху незащитена плът.
Тук обаче има ясен физически проблем. Обсидианът е изключително крехък материал. При удар в твърда повърхност — каменна стена, плътно дърво или метал — стъклените пластини се строшават при първия сблъсък. Ацтеките са можели да произвеждат до 500 остриета на ден, но тази индустрия е била нужна просто за да заменя постоянно строшените оръжия по време на битка.
Инките, от своя страна, са развили реална металургия на цветните метали. Археологическите находки от региона на Куско и Боливийското плато показват, че зидарите и оръжейниците на инките са леели бронзови сплави с до 13% съдържание на калай. Техните бойни брадви (токи), боздугани със звезда от бронз или мед и копия не се трошат при удар. Те смазват кости и чупят дървени оръжия с чиста кинетична енергия.
Освен това инките са майстори на прашката (уарака). В техните ръце гладките речни камъни или изляти оловни и бронзови снаряди придобиват кинетична енергия, съпоставима с изстрел от малка аркебуза. На разстояние до 100 метра тези снаряди пробиват дървени щитове и чупят черепи, правейки обсидиановите мечове на ацтеките практически безполезни, преди двете линии изобщо да са се събрали.
Подобно на изследванията за ранните имперски сблъсъци в Евразия, където технологичната логистика смазва числеността — тема, разгледана подробно в материала ни за [римските логистични вериги по време на Пуническите войни] — теренът и оръжието определят изхода далеч преди първия изстрел.
