Как „максималният натиск“ срещу Иран започна да работи срещу Вашингтон
Джон Миършаймър започва последния си анализ за Иран от ситуация, която преди няколко години би изглеждала трудно обяснима от гледна точка на американското превъзходство. Съединените щати са несравнимо по-мощни икономически и военно, разполагат с глобална финансова инфраструктура, десетилетия изграждана система от санкции и мрежа от съюзници около Иран. Въпреки това според американския професор Вашингтон днес е изправен пред по-неизгоден избор, отколкото преди началото на последните военни сблъсъци. Тръмп иска прекратяване на войната и възстановяване на нормалното корабоплаване през Ормузкия проток, но цената, която Техеран може да поиска срещу това, според Миършаймър непрекъснато се увеличава.
Това е тезата на Миършаймър и тя не трябва да се превръща механично в редакционен факт. Неговото твърдение, че САЩ практически са останали без достатъчен военен и дипломатически натиск върху Иран, е оценка. По-същественото е защо един от най-известните представители на американската школа на политическия реализъм стига до нея.
Проблемът започва много преди сегашната война
За Миършаймър днешната ситуация не може да бъде разбрана от събитията през последните месеци. Той връща началото към ядреното споразумение с Иран от 2015 г. — JCPOA. При Барак Обама беше постигната конструкция, която допускаше иранско обогатяване на уран, но го поставяше под ограничения и международен контрол. Тръмп оттегли САЩ от споразумението през 2018 г., защото смяташе, че чрез политика на „максимален натиск“ може да принуди Техеран да приеме по-тежки условия.
Тук се намира първият сериозен въпрос, който Миършаймър поставя, макар и не винаги да го формулира точно по този начин. Какво всъщност постигна „максималният натиск“?
Санкциите нанесоха тежки поражения върху иранската икономика. Те ограничиха достъпа до международните финансови пазари, затрудниха петролния износ и увеличиха цената на нормалното функциониране на държавата. Но икономическата болка не произведе политическия резултат, заради който беше наложена. Иран не прие ново споразумение при американските условия, а ядрената му програма постепенно излезе извън ограниченията на стария режим.
Това разграничение е съществено. Санкцията може да причини огромни щети и пак да не постигне стратегическата си цел.
Вашингтон дълго време третираше тези две неща почти като естествено свързани. Ако цената за Иран стане достатъчно висока, предполагаше американската политика, иранското ръководство в един момент ще предпочете отстъплението пред продължаването на конфронтацията. Но подобна сметка работи само докато другата страна вярва, че отстъпката ще сложи край на натиска и ще ѝ даде предвидима политическа сделка. След оттеглянето на САЩ от вече подписаното споразумение това доверие трудно би могло да остане същото.
Иранските ръководители получиха друг урок: договореността с една американска администрация не гарантира, че следващата ще я спазва. Това не оправдава всички последващи действия на Техеран и не превръща иранската политика в пасивна реакция срещу Вашингтон. Иран има собствени регионални интереси, ракетна програма и система от отношения с въоръжени формирования в Ливан, Йемен, Ирак и палестинските територии. Израел от своя страна разглежда иранската ядрена инфраструктура като въпрос на национална сигурност. Конфликтът никога не е бил само спор за няколко хиляди центрофуги.
Но след 2018 г. американската страна вече трябваше да решава проблем, който сама беше направила по-сложен: как да постигне ново споразумение с държава, на която току-що е показала, че подписаното предишно споразумение може да бъде отменено едностранно.
Войната промени предмета на преговорите
След завръщането на Тръмп в Белия дом през януари 2025 г. опитите за нова договореност са възобновени. По изложението на Миършаймър преговори между американската и иранската страна текат и непосредствено преди военния сблъсък през юни 2025 г. Той обръща специално внимание на това обстоятелство, защото вижда в него повтарящ се модел: дипломацията продължава, но паралелно с нея остава възможността за използване на военна сила.
Ударите могат да разрушат конкретна инфраструктура. Много по-трудно е чрез тях да бъде премахнато технологичното знание, натрупано в продължение на десетилетия, или политическата мотивация за възстановяване на унищожените мощности. И точно тук военната принуда започва да създава ефект, който Вашингтон вероятно не е търсил.
Колкото по-убедено е иранското ръководство, че страната може отново да бъде атакувана независимо от резултата на преговорите, толкова по-висока става стойността на собственото възпиране. Това е особено опасният момент в аргумента на Миършаймър. Той смята, че поредицата от военни сблъсъци може да е увеличила, вместо да намали, политическия стимул на Техеран да се стреми към ядрен възпиращ потенциал. Не е необходимо да приемаме неговия извод докрай, за да видим проблема. Ако една политика, предназначена да предотврати ядреното оръжие, увеличава усещането на противника, че само такова оръжие би гарантирало сигурността му, възниква стратегическо противоречие, което не се решава с още един въздушен удар.
След началото на новия конфликт през февруари 2026 г. положението се усложнява още повече. Ядрената програма остава на масата, но около нея вече са натрупани последствията от самата война. Появява се въпросът за Ормузкия проток, за петролния износ, за санкциите, за замразените ирански средства, за бъдещото американско военно присъствие в Персийския залив и за цената на следвоенното възстановяване.
Така Вашингтон постепенно се оказва принуден да преговаря не само за поведението на Иран, а и за последствията от собствената си политика спрямо Иран. Това е много по-неудобна позиция.
Ормуз променя съотношението
Ормузкият проток е мястото, където регионалният конфликт придобива глобална икономическа цена. Тесният морски коридор свързва Персийския залив с Оманския залив и през него преминава значителна част от енергийния износ на региона. Когато нормалното корабоплаване е поставено под риск, натискът вече не се измерва само с пораженията върху Иран. Започват да плащат и други.
Миършаймър смята, че желанието на Тръмп да възстанови движението през Ормуз е една от причините американската позиция да стане по-уязвима. Според него Техеран разбира, че Вашингтон има нужда от отварянето на протока и може да превърне тази необходимост в средство за договаряне.
Тук обаче трябва да сме внимателни. От подобна зависимост не следва, че Иран е „спечелил“ конфликта или че може безкрайно да поддържа напрежението без тежки последици за собствената си икономика. Иран също зависи от търговията, петролния износ, валутните приходи и регионалната стабилност. Продължителната война не е безплатен инструмент за Техеран.
Разликата е друга. Иран вече може да причинява цена, която излиза извън собствените му граници. От този момент санкционната логика става далеч по-неудобна за Вашингтон. Американската страна все още разполага с огромни ресурси, но времето вече не работи само срещу противника. Продължаването на конфликта засяга енергийните пазари, държавите от Персийския залив, корабоплаването и съюзниците на САЩ.
И точно при тази променена обстановка през юни 2026 г. се появява договореността, която заема централно място в анализа на Миършаймър. Тя е моментът, в който може да се види колко много се е променило съдържанието на една бъдеща сделка с Иран.
След войната Вашингтон трябва да плаща повече за по-малко
След прекратяването на четиридесетдневната бомбардировъчна кампания на 8 април 2026 г., както описва събитията Джон Миършаймър, Вашингтон и Техеран получават възможност да проверят дали военното прекъсване може да бъде превърнато в политическо споразумение. Първите разговори не дават резултат. Миършаймър посочва и среща на Джей Ди Ванс с ирански представители в Исламабад, но истинският поврат според него настъпва два месеца по-късно — на 17 юни. Тогава се появява меморандумът, около който е построена голяма част от последващия му анализ.
Документът е важен не толкова заради отделните си клаузи, колкото заради съотношението между онова, което двете страни са готови да дадат веднага, и онова, което оставят за последващото договаряне. Според Миършаймър първата група включва отварянето на Ормузкия проток, премахването на ограниченията върху иранския петролен износ и прекратяването на бойните действия между Иран, Съединените щати и Израел. Примирието е трябвало да обхване и Южен Ливан. Другите тежки въпроси са оставени за 60-дневен преговорен период.
Юнският меморандум все още оставя козове на Вашингтон
Точно това разделение често се губи, когато меморандумът се представя просто като американско отстъпление. При подобна конструкция Вашингтон не предоставя всичко предварително. Пълното премахване на санкциите, размразяването на иранските активи, финансовите претенции на Техеран и най-вече ядреното досие остават предмет на преговори.
Икономическите ограничения следователно все още могат да бъдат използвани като разменна монета. Иран има очевиден интерес от връщане на петролния пазар, достъп до финансови средства и постепенно нормализиране на външноикономическите отношения. Американската страна има интерес от ограничения върху обогатяването на уран и от механизъм, който да даде достатъчно сигурност, че иранската програма няма да премине към военно измерение. Между двете групи интереси все още съществува пространство за сделка.
Миършаймър нарича юнския меморандум изключително благоприятен за Техеран и използва дори определението „документ за капитулация“. Последното трябва да остане негова оценка. Няма основание една политическа метафора да бъде превръщана в описание на юридическия характер на договореността. По-същественият факт в неговата аргументация е друг: след използването на военна сила САЩ очевидно не са се оказали в положение, при което могат просто да наложат условията, които не са получили чрез дипломация.
Получило се е нещо доста по-неудобно. Преди войната Вашингтон настоява Иран да промени поведението си под заплахата от санкции и сила. След войната вече трябва да се договарят и последствията от самата война.
Тази разлика е огромна. Когато в преговорите влязат възстановяването на разрушенията, замразените активи, бъдещото военно присъствие в региона и режимът на Ормуз, предметът на сделката неизбежно се разширява. Ядрената програма не изчезва, но вече трябва да бъде договаряна заедно с проблеми, които преди военния конфликт или не са съществували в този вид, или не са имали същата тежест.
Вашингтон опитва още веднъж натиска
Според реконструкцията на Миършаймър администрацията на Тръмп не приема юнския резултат като достатъчно добър. Вашингтон разчита, че чрез нов натиск през юли може да подобри условията. Американският професор описва последвалия период като размяна на удари и принуда, след която САЩ според него разбират, че възможностите им да заставят Иран да отстъпи са много по-малки от очакваното.
Тук трябва да отделим две различни неща. Едното е наличието на американска военна мощ. Другото е способността тази мощ да произведе конкретно политическо решение в Техеран.
Миършаймър прави много категорични заключения за състоянието на американските запаси от високотехнологични боеприпаси и стига до извода, че реална военна опция практически не е останала. Подобно твърдение трудно може да бъде независимо проверено в пълния му обем. Информацията за оперативните резерви, разпределението на определени видове ракети и възможностите за продължителна кампания е по необходимост непълна. От това, че определени запаси са намалели, също не следва автоматично, че САЩ са изгубили способността да нанесат тежки поражения на Иран.
Само че въпросът на Миършаймър е по-неприятен от спора колко ракети са останали в американските складове. Какво политически ще постигне следващият удар?
Ако Иран вече е понесъл продължителна военна кампания и въпреки това не е приел американските условия, новата заплаха трябва да изглежда качествено различна, за да възстанови предишната си принудителна сила. Иначе Техеран може да направи собствената си сметка — разрушенията ще бъдат тежки, но отстъплението също има цена, а няма гаранция, че след него натискът действително ще приключи.
Това е стара слабост на силовата дипломация. Противникът трябва не само да се страхува от наказанието. Той трябва да вярва и в обещанието, което стои след отстъпката. При отношенията между САЩ и Иран второто вече е много по-трудно.
На 8 август условията вече са други
Тук се появява предложението, което Миършаймър датира от 8 август. Според неговото представяне Техеран променя самата последователност на бъдещото уреждане. В юнския меморандум част от най-тежките проблеми остават за преговори след прекратяването на огъня. В августовското предложение, твърди Миършаймър, Иран настоява почти всички въпроси извън ядреното досие да бъдат уредени предварително.
Това е много по-сериозна промяна, отколкото изглежда при простото изброяване на иранските искания. Според Миършаймър вече става дума за премахване не само на ограниченията върху продажбите на петрол, а на много по-широк санкционен режим; за размразяване на иранските активи зад граница; за финансови претенции, свързани с военните щети; за бъдещия режим на Ормуз и американското военно присъствие в Персийския залив. Той твърди също, че Техеран свързва уреждането с прекратяване на бойните действия и в други точки на региона. Тези условия трябва да бъдат представяни като изложени от Миършаймър, доколкото от самия първоизточник не можем независимо да установим целия текст на предполагаемото иранско предложение.
Но ако неговата реконструкция е вярна, промяната е ясна. През юни Вашингтон все още може да каже: ще премахнем санкциите и ще освободим активите срещу приемлив режим на ядрената програма. През август Техеран вече се опитва да извади тези американски отстъпки от ядреното договаряне и да ги превърне в цена за прекратяване на самия конфликт. Американските козове не изчезват физически. Те се изразходват политически.
Ядреното досие остава последно — и това е проблемът
Тук анализът на Миършаймър става особено силен. Ако санкциите бъдат премахнати, активите размразени, икономическите отношения частично нормализирани и военният конфликт уреден преди окончателната ядрена сделка, какъв достатъчно голям стимул ще остане у Вашингтон, който да бъде предложен срещу сериозни ограничения върху обогатяването?
Миършаймър отговаря, че американският преговорен лост практически е изчезнал. Това вероятно е прекалено категорично. САЩ запазват огромно влияние върху финансовите пазари, технологичния достъп, инвестициите и отношенията на Иран с редица държави. Техеран също не може да бъде безразличен към продължителната икономическа изолация. Но вече не става дума за същата сделка.
Има и второ усложнение. Самата война може да е променила иранската оценка за ядреното възпиране. Миършаймър стига до крайност и заявява, че след случилото се иранците биха били „глупаци“, ако не се стремят към ядрено оръжие. Това отново е негова оценка, а не доказателство, че Техеран е взел решение за създаване на бомба. Между способността за обогатяване, политическото решение за оръжейна програма и реалното производство има съществени разлики.
Политическият проблем обаче остава. Американската стратегия трябва едновременно да убеди Иран, че придобиването на ядрено оръжие ще бъде неприемливо скъпо, и че отказът от него ще направи страната по-сигурна. Първата половина на това послание Вашингтон демонстрира с военна сила. Втората става все по-трудна за доказване.
Ормуз превърна регионалната война в проблем за световната икономика
В анализа на Миършаймър има един момент, който лесно може да остане на втори план заради спора около ядрената програма. Той обаче вероятно е по-важен за разбирането на сегашното съотношение между Вашингтон и Техеран. Става дума за Ормузкия проток.
Преди войната Ормуз беше преди всичко постоянен стратегически риск. Иран многократно е показвал, че може да застраши корабоплаването, американският Пети флот поддържа присъствие в Бахрейн, а държавите от Персийския залив от години търсят алтернативни маршрути за част от енергийния си износ. Но заплахата да бъде нарушено движението през протока и реалното превръщане на режима на корабоплаване в условие на мирните преговори са две различни неща.
Според Миършаймър второто се е случило. Той твърди, че Тръмп е силно заинтересован от отварянето на протока и че тази необходимост вече работи в полза на иранската страна.
Иран откри мястото, където американската мощ не решава всичко
Географията тук е безмилостна. В най-тясната си част Ормуз е широк само няколко десетки километра, а маршрутите за движение на големите кораби са още по-ограничени. От едната страна е Иран, от другата — Оман и Арабският полуостров. Зад протока остават огромните петролни и газови мощности на Персийския залив.
За Иран това е особен стратегически ресурс. Техеран не е необходимо да притежава по-силен флот от американския, за да създаде сериозен риск за корабоплаването в тесен морски район. Минни заграждения, брегови противокорабни комплекси, безпилотни системи, малки бързоходни съдове и ракети могат да увеличат цената на операцията по поддържане на свободно движение. Това не означава, че Иран може безнаказано и за неограничено време да контролира протока срещу цялата американска военноморска мощ. Подобно твърдение би било пресилено.
За пазара обаче не е необходим абсолютен ирански контрол. Достатъчен е рискът. Танкерът не трябва непременно да бъде потопен, за да се увеличи застрахователната премия. Морският коридор не трябва формално да бъде затворен, за да започнат корабособствениците да преоценяват маршрутите си. Несигурността сама произвежда икономически последици.
Точно тук военната асиметрия започва да работи различно. САЩ могат да имат неизмеримо по-мощен флот, но Техеран се нуждае само от способност да поддържа достатъчно висока степен на несигурност. Американската задача е много по-трудна — да гарантира предвидимо и безопасно движение. Това не са огледални цели.
Вашингтон вече защитава не само себе си
Десетилетия наред американското военно присъствие в Персийския залив се оправдаваше и с гарантирането на свободното корабоплаване. Това присъствие обслужваше американските интереси, но едновременно даваше сигурност на Саудитска Арабия, Кувейт, Катар, Обединените арабски емирства и други партньори.
В продължителен конфликт с Иран същата система започва да създава политически неудобства. Американските бази са военен актив, но са разположени на територията на държави, които имат собствени отношения с Техеран. За монархиите от Залива няма особен смисъл от американски чадър за сигурност, ако самото им участие в тази архитектура ги превръща в потенциална територия на разширяващ се конфликт. Оттук идва и предпазливостта, която тези държави проявяват към пряка война с Иран.
Миършаймър стига значително по-далеч и предполага, че след случилото се американското военно присъствие в Персийския залив трудно би могло да бъде възстановено в предишния му вид. Това е прогноза, не установен резултат. САЩ имат дългогодишни договорености, инфраструктура и партньорства в региона, които няма да изчезнат просто защото Техеран го поиска.
Но вече се поставя въпрос, който преди изглеждаше почти решен: доколко регионалните партньори са готови да предоставят територията и инфраструктурата си за американска стратегия, ако очакваната ответна реакция на Иран може да бъде насочена и срещу тях? Това променя цената на съюза.
Спорът за „таксите“ е всъщност спор за власт
Миършаймър отделя специално място на иранското желание, според неговото изложение, да събира такси от преминаващите през Ормуз съдове. На пръв поглед това може да изглежда като второстепенен финансов въпрос сред санкции за десетки милиарди и далеч по-големи претенции за възстановяване. Не е.
Ако една държава получи признато право едностранно да определя режим и да събира плащания за международно корабоплаване през такъв морски коридор, въпросът вече опира до фактическата власт върху протока. Точно затова не бива автоматично да приемаме формулировката на Миършаймър, че Иран „ще контролира Ормуз“ и „ще събира такси“, като договорен факт. В предоставения материал това е част от неговата интерпретация на иранските условия.
Но появата на подобен спор е достатъчно значима сама по себе си. Американската морска стратегия от десетилетия е изградена върху принципа, че ключовите международни маршрути не трябва да бъдат поставяни под политически контрол, който позволява на регионална държава да използва преминаването като средство за принуда. Ако бъде призната някаква форма на иранска привилегирована роля в Ормуз, това би било много повече от икономическа концесия. Техеран би получил политически инструмент, който не зависи от размера на неговия БВП.
Санкциите също започват да изглеждат различно
Иран е живял под различни американски ограничения десетилетия наред. Това не означава, че страната се е приспособила безболезнено. Санкциите ограничават инвестициите, достъпа до технологии и банковите операции; създават посреднически вериги, оскъпяват търговията и увеличават зависимостта от ограничен кръг партньори.
С течение на времето обаче се появява и друг ефект. Ако една държава вече е изключена от голяма част от западната финансова система, следващата санкция може да има по-малка пределна тежест от първата. Част от икономиката започва да функционира чрез обходни канали, посредници, плащания в други валути и търговски отношения с държави, които не участват напълно в американския режим. Това не прави санкциите безсилни. Прави ги по-трудни за използване като средство за решителен политически натиск.
Същевременно за Техеран премахването им остава огромна награда. Иранската икономика има нужда от инвестиции, модернизация на енергийния сектор, нормални банкови отношения и по-евтин достъп до международната търговия. Тъкмо поради това санкциите биха били толкова ценен американски коз в ядрените преговори.
Ако обаче Вашингтон трябва да се откаже от значителна част от тях, за да получи прекратяване на войната и нормализиране на корабоплаването, същият инструмент не може да бъде продаден втори път.
Тук Миършаймър вижда голямата американска загуба. Не в това, че САЩ внезапно са престанали да бъдат велика сила. Подобна интерпретация би била несериозна. Проблемът е, че част от ресурсите, които Вашингтон е планирал да използва за решаването на ядреното досие, вече може да се наложи да бъдат употребени за решаването на проблемите, произведени от войната.
Иран също няма безкрайно време
И все пак в анализа на Миършаймър има опасност от прекалено лесно обръщане на картината. Ако американската позиция се е влошила, от това не следва автоматично, че иранската е добра. Продължителната конфронтация изяжда ресурси. Повредената инфраструктура трябва да бъде възстановена. Износът носи по-малки приходи, когато транспортът и разплащанията са рискови. Военните разходи не могат безкрайно да бъдат отделяни от социалното положение на населението. Иран има голяма територия, значителни енергийни ресурси и държавна система, приспособена към продължителен външен натиск, но това не отменя цената.
Точно затова Техеран има интерес от сделка. Разликата е, че според Миършаймър вече не я търси при същите условия. В началото на американската политика на „максимален натиск“ логиката беше Вашингтон да увеличава цената за Иран, докато Техеран се върне на масата и приеме по-неизгодна договореност. Сега самият Вашингтон има непосредствен интерес от възстановяването на нормалното корабоплаване, прекратяването на продължителната война и ограничаването на регионалните последствия.
Иранската страна знае това. Затова августовските искания, ако са предадени точно от Миършаймър, не изглеждат като внезапен изблик на самоувереност. Те са опит да бъде осребрено едно временно съотношение, преди то отново да се промени.
А зад всички тези преговори остава въпросът, от който всъщност започна американско-иранската криза — ядрената програма. Само че сега условията, при които ще се разговаря за нея, вече нямат много общо с 2015 или 2018 година.
Тръмп вече избира не между добра и лоша сделка, а между различни загуби
В края на анализа си Миършаймър стига до въпроса, който администрацията на Тръмп трудно може да заобиколи: какво следва, ако Вашингтон не приеме условията на Техеран? Американският президент иска войната да приключи и Ормуз да бъде отворен за нормално корабоплаване. Същевременно приемането на иранските искания във вида, в който Миършаймър ги представя, би било политически изключително трудно за Белия дом. Не защото всяка отстъпка сама по себе си означава поражение. Дипломацията неизбежно предполага отстъпки. Проблемът е в разликата между целите, с които Вашингтон започва натиска срещу Иран, и резултата, който може да получи след две военни кампании и години санкции. Ако крайната договореност остави Техеран с по-голяма регионална тежест, с възстановен достъп до част от финансовите му ресурси и без окончателно решаване на ядреното досие, за Тръмп ще бъде трудно да обясни какво точно е постигнала политиката на принуда.
Военният вариант съществува, но въпросът е какво решава
Миършаймър е категоричен: според него Съединените щати вече нямат реална военна възможност да принудят Иран да приеме по-добра за Вашингтон сделка. Той се позовава както на изразходването на високотехнологични боеприпаси, така и на резултатите от предишните удари.
Тази формулировка е прекалено абсолютна. Американските въоръжени сили очевидно запазват огромна способност да нанасят поражения. Далеч по-трудно е да се докаже, че нова кампания би произвела желания политически резултат. Разликата е решаваща.
За да промени съотношението в преговорите, Вашингтон не просто трябва да унищожи още военни или инфраструктурни обекти. Той трябва да убеди иранското ръководство, че продължаването на съпротивата е по-опасно от приемането на американските условия. След вече понесените удари прагът за подобна принуда става по-висок. А ако новата война отново засегне Ормуз, американските бази и съюзниците в Залива, цената няма да остане само иранска. Тръмп следователно разполага с военна сила, но не непременно с надежден военен изход.
Най-трудният въпрос остана нерешен
Тук се вижда парадоксът на цялата американска политика от 2018 г. насам. Вашингтон напусна JCPOA, защото смяташе, че може да получи по-добро ядрено споразумение. Последваха санкции, преговори, нови санкции и военни удари. В изложението на Миършаймър резултатът през август 2026 г. е преговорен процес, в който ядрената тема вече не е единственият и дори не е непосредствено първият въпрос за решаване.
Това е далеч по-сериозно от дипломатическо неудобство. Ако Иран получи значителна част от икономическите облекчения в рамките на общото прекратяване на конфликта, Вашингтон ще трябва да търси други стимули за бъдещото ядрено споразумение. Ако откаже облекченията, рискува войната и кризата около Ормуз да продължат. Ако отново използва военна сила, остава открит въпросът дали тя ще прекрати иранската ядрена програма или ще засили убеждението в Техеран, че страната се нуждае от по-надеждно възпиране.
Миършаймър избира най-мрачната интерпретация и твърди, че след преживяното Иран има още по-силен мотив да се стреми към ядрено оръжие. Това е негов извод. В предоставения материал няма доказателство, че Техеран вече е взел подобно политическо решение.
Но самата възможност показва колко опасно се е променил спорът. Американската стратегия беше предназначена да увеличи цената на иранския ядрен избор. Ако същата стратегия увеличава и предполагаемата стойност на ядреното възпиране в очите на част от иранския елит, Вашингтон се сблъсква със собственото противоречие на политиката си.
Тръмп трябва да реши кое може да понесе
Приемането на тежка сделка би позволило на Белия дом да представи прекратяването на войната и отварянето на Ормуз като практически резултат. Във вътрешнополитически план обаче противниците на Тръмп неизбежно биха сравнили постигнатото с JCPOA, от който самият той извади Съединените щати през 2018 г.
Отказът от сделка също не връща ситуацията назад. Той означава продължаване на конфликт, чийто краен политически резултат остава неясен.
Точно тук Миършаймър вижда капана. Според него Тръмп вече не избира между лошо споразумение и възможност чрез още натиск да получи очевидно по-добро. Той избира между договореност, която трудно може да представи като американска победа, и продължаване на война, за която няма убедителни основания да се очаква, че ще произведе условията, които досега не е произвела.
Има известна жестокост в тази историческа сметка. През 2018 г. аргументът беше, че съществуващата сделка е недостатъчно добра и Америка разполага с достатъчно мощ, за да извоюва по-добра. През 2026 г. въпросът вече е колко ще струва връщането към самата възможност за сделка.
Цената на „по-добрата сделка“
Миършаймър завършва анализа си песимистично. Според него Тръмп е стигнал до положение, при което приемането на иранските условия би изглеждало като тежко американско отстъпление, а отказът не предлага убедителен път към по-добър резултат. Това е неговата оценка и тя може да бъде оспорвана. По-трудно е да бъде оспорена хронологията на политическия проблем, който стои зад нея.
През 2018 г. Вашингтон напусна JCPOA с убеждението, че американската икономическа и политическа мощ ще произведе по-добро споразумение. Осем години по-късно предметът на преговорите е станал несравнимо по-широк. Към ядрената програма са добавени Ормуз, санкциите, замразените активи, последствията от войната, регионалното военно присъствие и бъдещата архитектура на сигурността в Персийския залив.
Това не доказва, че Иран е победил Съединените щати. Подобен извод би опростил до неузнаваемост реалното съотношение на силите. Иран плаща огромна икономическа и военна цена и също има причини да търси прекратяване на конфликта. Но войната промени нещо по-съществено — цената на съгласието.
Вашингтон вече трябва да предлага повече, за да получи договореност, която в най-чувствителната си част — ядрената — може да се окаже по-несигурна от режима, който сам напусна през 2018 г. А всяка нова употреба на сила носи още един риск: вместо да отдалечи Техеран от идеята за ядрено възпиране, да направи тази идея по-привлекателна за онези среди в Иран, които смятат, че конвенционалната отбрана не е достатъчна.
Затова най-сериозният въпрос, който остава след анализа на Миършаймър, не е дали Тръмп ще приеме конкретните условия от 8 август. Въпросът е дали една велика сила може достатъчно дълго да увеличава натиска върху противника си, без в определен момент да започне да увеличава и цената на собственото си отстъпление.
При Иран Съединените щати вече са опасно близо до този момент.
