Светът след еднополюсния момент: как Лавров вижда края на западната доминация
Интервюто на Сергей Лавров пред РБК от 28 август 2026 г. започва с въпрос, който на пръв поглед стои далеч от непосредствената военна и дипломатическа конюнктура: в какъв свят живеем днес? Отговорът на руския външен министър всъщност задава рамката на целия разговор. Според Лавров международната система се намира в продължителна историческа трансформация, чийто край вероятно няма да бъде видян дори от сегашното поколение.
Тази постановка заслужава внимание, защото Москва вече не представя промените в международните отношения като временно разместване, породено от войната в Украйна, санкциите или конфронтацията със Запада. В интерпретацията на Лавров става дума за много по-дълъг процес – приключване на политическата конструкция, възникнала след разпадането на Съветския съюз.
Това е съществената отправна точка на интервюто. Украйна, НАТО, отношенията със Съединените щати, Китай, Индия, БРИКС, Африка, Иран, Северна Корея и постсъветското пространство се появяват по-късно като отделни проявления на един и същ процес. Русия вече разглежда собственото си противопоставяне със Запада като част от значително по-голямо преразпределение на икономическата и политическата тежест в света.
От „края на историята“ до края на еднополюсния период
Лавров неслучайно се връща към Франсис Фукуяма и прочутата теза за „края на историята“. За него тя е концентриран израз на настроението, завладяло западните елити след 1991 г. – убеждението, че либералният политически и икономически модел вече няма системна алтернатива и постепенно ще придобие универсален характер.
Историческата ситуация действително изглеждаше изключително благоприятна за подобно самочувствие. Съветският съюз беше изчезнал, Варшавският договор беше разпуснат, Китай все още не притежаваше сегашната си икономическа тежест, Индия едва започваше ускореното си развитие, а Съединените щати разполагаха с комбинация от военно, финансово, технологично и културно влияние, каквато трудно можеше да бъде сравнена с възможностите на която и да било друга държава.
Лавров използва Русия от 90-те години като най-яркия пример за тази епоха. Той припомня прочутото обръщение на Борис Елцин към американския Конгрес, западното участие в руските икономически реформи и атмосферата, в която значителна част от тогавашния руски елит възприема интеграцията със Запада като естествено продължение на края на съветската система.
От дистанцията на повече от три десетилетия този период има друго значение за днешната руска държавна доктрина. Той вече не се представя като неуспешен опит за модернизация, който е можел да бъде поправен с по-добри политики. В руската интерпретация все по-често 90-те години се разглеждат като период, в който страната е загубила част от своята международна субектност.
Затова Лавров поставя 2000 г. като начало на друга епоха. Идването на Владимир Путин на власт е представено като възстановяване на историческата същност, националното самочувствие и способността на Русия сама да определя интересите си. Това вече е повече от характеристика на един президентски мандат. Става дума за официален прочит на цял период от съвременната руска история.
В този прочит има една особеност. Москва не твърди, че още през 2000 г. е решила да се конфронтира със Запада. Напротив. Лавров подробно припомня първото посещение на Путин в САЩ през 2001 г., визитата на Джордж Буш-младши в Русия през следващата година и декларацията за нови стратегически отношения между двете държави. Припомня и разговора за евентуално руско членство в НАТО.
Така се оформя една от централните тези в интервюто: според Москва Русия първоначално е търсила място в системата, изградена след Студената война, а не нейното разрушаване.
Проблемът, в интерпретацията на Лавров, е бил друг – мястото, което Русия е искала за себе си, и мястото, което Западът е бил готов да ѝ предостави, не са съвпадали.
Спорът за равноправието се оказа по-голям от спора за идеологията
Това различие е много важно за разбирането на сегашната руска външна политика. Студената война имаше ясно идеологическо съдържание. Срещу западния капиталистически модел стоеше съветският социалистически модел. След 1991 г. това противопоставяне изчезна. Русия прие пазарна икономика, частна собственост, политически плурализъм и редица институции, характерни за западните държави. Въпреки това конфликтът постепенно се възстанови.
Следователно причините за него не могат да бъдат търсени единствено в старото идеологическо разделение. В думите на Лавров се вижда друго обяснение. Основният спор се премества към въпроса кой определя правилата и кой има право да участва в тяхното формулиране. Москва не приема международна система, в която едни държави създават нормите, а останалите получават възможност единствено да се присъединят към тях.
Показателен в това отношение е примерът с Г-8. Лавров описва руското участие във формата като непълноценно по отношение на най-чувствителните финансови и икономически решения. Русия присъства при политическите разговори, но ключови въпроси за международната финансова, парична и търговска система продължават да се решават в рамките на Г-7.
Този детайл помага да се разбере защо руското ръководство постепенно започва да разглежда институциите на следвоенния западен ред не просто като международни организации, а като механизми на определено разпределение на властта.
Става дума за различие между формалното участие и действителното влияние. Една държава може да присъства на масата, но това не означава непременно, че участва равностойно в определянето на дневния ред. От тази гледна точка спорът между Русия и Запада постепенно се превръща от спор за конкретни решения в спор за архитектурата на международната система.
Точно тук Лавров поставя Мюнхенската реч на Путин от 2007 г.
Мюнхен 2007 вече се чете в Москва като историческа граница
Днес тази реч често се разглежда през събитията, които последваха – Грузия през 2008 г., украинската криза след 2014 г., присъединяването на Крим към Русия, разширяването на санкционния режим и военният конфликт след февруари 2022 г. В самия момент на произнасянето ѝ обаче светът все още изглеждаше различно.
Русия поддържаше мащабни икономически отношения с Европейския съюз. Германия изграждаше дългосрочно енергийно партньорство с Москва. Съществуваше Съветът Русия–НАТО. Русия беше част от Г-8. Западни компании инвестираха на руския пазар, а руски капитали и суровини бяха дълбоко интегрирани в европейската икономика.
Въпреки тази взаимозависимост през 2007 г. Путин публично постави въпроса за еднополюсния модел и за правото на една държава или група държави да определят правилата на международната система.
Лавров представя тази реч като момент на окончателно осъзнаване, че равноправното партньорство със Запада няма да бъде постигнато в рамките на съществуващата конструкция.
От днешна гледна точка Мюнхен има значение не толкова заради отделните формулировки, колкото защото показва колко рано Москва започва да поставя въпроса за промяна на системата.
През 2007 г. обаче Русия все още нямаше достатъчно външни опори за подобна промяна. Китай беше във възход, но икономическата му тежест беше далеч от сегашната. БРИК все още беше преди всичко обещание за бъдещето. Индия не заемаше днешната позиция в световната икономика. Африканските държави имаха значително по-малки възможности за политическо маневриране между различни центрове.
Почти две десетилетия по-късно международната среда вече предоставя на Москва аргументи, които през 2007 г. бяха значително по-слаби.
Многополюсният свят вече не е само руска политическа формула
Най-съществената част от първия голям отговор на Лавров е свързана с Китай, Индия, Бразилия и Африка. Руският външен министър посочва Китай като водеща световна икономика по паритет на покупателната способност и говори за бързото увеличаване на икономическата тежест на Индия и Бразилия. За Африка той използва друга линия – постепенното отдалечаване от модел, при който суровините се изнасят от континента, а основната добавена стойност се създава извън него.
Това е мястото, където интервюто излиза извън рамките на руско-западния конфликт. Многополярността не означава автоматично създаване на единен блок срещу Запада. Китай има свои интереси. Индия – свои. Бразилия – свои. Африканските държави не представляват единен политически субект. Между самите незападни центрове съществуват конкуренция, териториални проблеми, различни икономически модели и различно отношение към Съединените щати и Европа.
Но точно това е особеността на възникващата система. За да приключи еднополюсният период, не е необходимо да възникне нов Съветски съюз или нов блок, способен да замени Запада. Достатъчно е да се появят няколко големи центъра, които не могат да бъдат подчинени на една обща политическа воля.
Китай не трябва да стане световен хегемон, за да промени международната система. Достатъчно е да бъде прекалено голям, за да бъде изолиран. Индия не трябва да се превръща в съюзник на Русия, за да участва в този процес. Достатъчно е да води политика, която не може автоматично да бъде сведена до американските или европейските приоритети. Същото се отнася за големи държави от Близкия изток, Латинска Америка и Югоизточна Азия. Тяхната растяща способност да избират между различни партньори постепенно намалява възможността международната система да бъде управлявана от един център. Това е много по-сложен свят от познатата биполярност на ХХ век.
Русия вече не търси място в западния свят, а място в света след него
Тази промяна вероятно е най-същественият политически пласт в началото на интервюто. Русия от 90-те години търсеше признание като част от разширения Запад. Русия от началото на управлението на Путин искаше стратегическо партньорство със Запада при запазване на статута си на самостоятелна велика сила. Русия след Мюнхен постепенно започна да настоява за промяна на правилата. Русия след 2022 г. вече изгражда външната си политика върху предпоставката, че западноцентричният модел навлиза в историческо отстъпление.
В интервюто Лавров практически не оставя перспектива за връщане към отношенията отпреди февруари 2022 г. Според него Путин вече е формулирал този извод: Русия може да преговаря със западните държави, но отношенията няма да се върнат към предишното си състояние.
Това променя и значението на евентуално бъдещо уреждане на украинския конфликт. Ако Москва действително възприема сегашната конфронтация като част от смяна на международния ред, един договор за Украйна сам по себе си не би възстановил системата, съществувала преди войната.
Могат да бъдат възстановени дипломатически контакти. Могат да бъдат договорени режими за сигурност. Част от икономическите отношения някога може да бъде възстановена. Може да се стигне и до нови договорености между Москва и Вашингтон. Но политическата предпоставка, върху която Русия изгражда отношенията си със Запада, вече е различна.
Точно поради това разговорът на Лавров за многополярността не е абстрактна дипломатическа реторика. Той е обяснение на посоката, в която Москва вижда собственото си бъдеще.
И оттук започва много по-трудният въпрос, който преминава през следващата част на интервюто: ако Русия смята, че опитът за равноправна интеграция със Запада е исторически приключил, какви отношения изобщо могат да съществуват между тях оттук нататък?
Русия и Западът: от изгубеното доверие до новите правила на съперничеството
След общата картина за края на еднополюсния период Лавров преминава към въпроса, който фактически стои в центъра на руската външна политика през последните две десетилетия: защо отношенията със Запада стигнаха до сегашното си състояние и възможно ли е някога да бъдат възстановени в предишния им вид.
Отговорът му е категоричен. Според Лавров Москва вече е направила окончателния извод, че отношенията със Запада няма да се върнат към модела отпреди февруари 2022 г. Това не означава отказ от дипломация. Напротив, в интервюто многократно се говори за готовност за преговори. Променено е друго – отношението към политическите гаранции, обещанията и самата логика, върху която могат да се изграждат бъдещи договорености.
Историята на отношенията със Запада като история на загубеното доверие
Лавров изгражда тази част от разговора върху последователност от събития, които Москва разглежда като доказателство, че договореностите със западните държави не са довели до трайна система за обща европейска сигурност.
Той се връща към разговорите около разширяването на НАТО, документите на ОССЕ, предложенията на Русия от 2008 г., украинската криза през 2014 г., Минските споразумения и руските предложения към САЩ и НАТО от декември 2021 г. Общото между тези различни епизоди в интерпретацията на руския външен министър е разминаването между поетите политически ангажименти и последвалото развитие.
Особено място в този разказ заемат Минските споразумения. За Москва те отдавна не са само неуспял дипломатически механизъм за Донбас. Те се превърнаха в част от аргументацията, че един бъдещ договор трябва да съдържа значително по-твърди гаранции и да отчита реалното съотношение на силите.
Тук вече се вижда промяна в самото разбиране за дипломация. През 90-те години и началото на XXI век Русия търсеше институционално сближаване със Запада. Днес Москва поставя ударението върху конкретните интереси, военното равновесие, контрола върху територии и механизма, който би гарантирал изпълнението на евентуално споразумение.
В този смисъл войната в Украйна не е създала изцяло новата руска позиция. Тя е ускорила процес, започнал значително по-рано.
Преговори – но не връщане към 2021 година
Това различие позволява да бъде разбрана една привидна противоречивост в интервюто. Лавров говори едновременно за дълбок разрив със Запада и за необходимост от разговори със Съединените щати. На няколко места той дори оценява положително определени позиции на Доналд Тръмп, особено стремежа му да разглежда причините за украинския конфликт и отношението му към перспективата за членство на Украйна в НАТО.
Следователно Москва не разглежда политическия разрив като прекратяване на контактите. По-скоро става дума за преминаване към друг модел на отношения – без очакването Русия постепенно да се интегрира в политическата и стратегическата система на Запада.
Това е съществена разлика. Русия може да преговаря със Съединените щати за Украйна, ядрените оръжия, стратегическата стабилност, Арктика или други въпроси, без да приема американската представа за международния ред. Вашингтон от своя страна може да търси договорености с Москва, без това да означава възстановяване на стратегическото партньорство от началото на века.
Възможният бъдещ модел все повече напомня отношения между самостоятелни силови центрове, които имат противоположни интереси, но са принудени да договарят границите на конфронтацията.
Това прави дипломацията не по-малко, а по-важна. Когато съществува политическо доверие, много конфликти могат да бъдат управлявани чрез институции и неформални договорености. Когато доверието е разрушено, почти всяка договореност трябва да бъде обезпечена с конкретни механизми, контрол и взаимни гаранции.
Защо Москва отделя Вашингтон от Европа
В интервюто има и друго разграничение, което заслужава внимание. Лавров не говори за Запада като напълно еднороден политически организъм. Отношението към администрацията на Тръмп е видимо различно от отношението към водещите европейски държави. Според руския външен министър Тръмп поне е поставил въпроса за причините, довели до конфликта, докато европейската политика остава ориентирана към продължаване на натиска върху Русия.
Това не означава, че Москва смята сегашната американска политика за проруска. Самият Лавров говори за продължаваща американска помощ за Украйна, разузнавателна информация и липса на отговори на руски запитвания по дипломатически канали. Но в руската позиция остава очакването, че със САЩ може да се води разговор за баланса на силите.
Към Европа отношението е значително по-негативно. Причината е свързана не само с Украйна. Москва все по-често разглежда европейските държави като загубили част от стратегическата си самостоятелност. От тази гледна точка Вашингтон остава силовият център, с който трябва да се договарят основните параметри на сигурността, докато Европа все по-трудно може да предложи самостоятелна конструкция за отношенията с Русия.
Това е сериозна промяна спрямо първите две десетилетия след края на Студената война, когато Москва инвестираше огромен политически и икономически ресурс в отношенията с Германия, Франция, Италия и Европейския съюз. Европейският вектор тогава беше един от основните инструменти за модернизацията на руската икономика. Енергетиката свързваше Русия и Европа чрез инфраструктура, създавана за десетилетия напред. Огромният руски пазар беше важен за европейската индустрия, а Европа беше най-значимият търговски партньор на Русия.
Тази взаимозависимост вече е силно разрушена. И точно затова евентуалното политическо уреждане в Украйна няма автоматично да възстанови предишните отношения.
Великобритания като отделен противник в руската картина
Най-острите думи в интервюто са насочени към Великобритания. Лавров определя британската роля спрямо Русия като негативна в продължение на векове и я поставя в историческа линия, която започва далеч преди сегашния украински конфликт.
Подобна историческа ретроспекция има конкретна политическа функция. Москва разглежда британската политика не като реакция единствено на събитията след 2022 г., а като последователна стратегия за ограничаване на руското влияние в Европа и Евразия.
В тази рамка Лавров поставя и ролята на Борис Джонсън в преговорния процес през пролетта на 2022 г. Според руската позиция посещението на тогавашния британски премиер в Киев е изиграло съществена роля за прекратяването на процеса, започнал в Истанбул.
Тук се появява една от най-важните теми за следващата част на анализа. Москва продължава да използва Истанбул 2022 като отправна точка за твърдението, че дипломатическо решение е било възможно още в началната фаза на войната. Независимо от огромните промени на бойното поле след това, този епизод остава важен за разбирането на сегашната руска преговорна логика. Защото от думите на Лавров става ясно, че Москва вече не разглежда прекратяването на огъня като достатъчна цел.
Мирът и примирието вече означават различни неща
Това е вероятно най-практическият извод от тази част на интервюто. Лавров ясно противопоставя временното прекратяване на бойните действия на всеобхватното политическо уреждане. Според Москва прекратяване на огъня по сегашната линия на съприкосновение, без решаване на основните политически и военни въпроси, би създало само пауза преди следващ етап на конфликта.
Така руската позиция се измества от въпроса „кога ще спрат бойните действия“ към въпроса „при каква система за сигурност те няма да започнат отново“. Разликата е огромна. Първият въпрос допуска сравнително бързо военно примирие. Вторият изисква договорености за територии, военна инфраструктура, отношенията между Украйна и НАТО, бъдещите гаранции за сигурност и вероятно значително по-широк разговор между Русия и Съединените щати. Затова и дипломатическата активност около Украйна не трябва да се измерва единствено с броя на срещите или появата на нови посредници.
Същинският въпрос е дали Москва и Вашингтон могат да стигнат до общо разбиране как трябва да изглежда положението след войната. Интервюто на Лавров подсказва, че там Русия вижда възможния център на бъдещите преговори. А разказът му за Анкъридж, Тръмп, американските предложения и последвалата европейска намеса показва колко трудно ще бъде подобно договаряне.
Украйна, Тръмп и границите на възможната сделка
В интервюто на Лавров разговорът за Украйна постепенно се измества от самата война към отношенията между Москва и Вашингтон. Това е съществено, защото показва къде руската дипломация вижда политическото равнище, на което би могло да бъде постигнато трайно уреждане.
Лавров отделя значително внимание на срещата в Анкъридж и на контактите с администрацията на Доналд Тръмп. Според него американската страна е представила предложения, които са отчитали създадените на терен реалности и са съдържали определени компромисни елементи. По думите на руския външен министър Путин е заявил готовност да приеме предложената конструкция, макар и с някои уточнения. Това е един от най-важните моменти в цялото интервю.
Москва продължава да вижда възможност за разговор с Тръмп
Лавров не представя администрацията на Тръмп като съюзник на Русия. Той говори за американска военна, финансова и разузнавателна помощ за Украйна и посочва, че Москва е отправяла запитвания до Държавния департамент за определени действия на Вашингтон, без да получи отговор. В същото време отношението към Тръмп очевидно се различава от отношението към европейските лидери. Причината е прагматична. Според руската интерпретация американският президент допуска разговор за причините за конфликта, за НАТО и за съществуващото военно и териториално положение. Това е достатъчно, за да бъде запазен каналът за политическо договаряне.
Въпросът вече не е дали Москва и Вашингтон могат да възстановят старото партньорство. Подобна перспектива почти отсъства от интервюто. Въпросът е дали двете държави могат да определят условия, при които конфликтът да бъде прекратен, без след няколко години да започне отново. Това обяснява и твърдото отношение на Москва към идеята за незабавно примирие.
За Русия прекратяването на огъня вече не е достатъчно
Според Лавров Москва няма намерение да повтаря ситуация, при която бойните действия се прекратяват, а политическите причини за конфликта остават нерешени. В руската позиция подобен вариант би дал възможност Украйна да възстанови военния си потенциал и би отложил конфликта, вместо да го приключи. Затова Русия настоява за всеобхватно споразумение.
Тук се намира и основната трудност пред евентуална сделка. Примирието може да бъде договорено сравнително бързо, ако политическата воля съществува. Трайното уреждане предполага отговори на значително по-тежки въпроси – териториалния статут, бъдещия военен потенциал на Украйна, отношенията ѝ с НАТО и системата от гаранции, която трябва да последва края на бойните действия.
В интервюто Лавров добавя към тази конструкция и въпросите за езиковите и религиозните права в Украйна. Москва ги разглежда като част от условията за бъдещо уреждане, а не като второстепенна тема, която може да бъде оставена за след края на войната. Така руската преговорна рамка става много по-широка от прекратяването на военните действия.
Европа се превръща в отделен проблем на преговорите
Особено внимание заслужава начинът, по който Лавров описва европейската роля след Анкъридж. Според него европейските лидери и Владимир Зеленски са работили за промяна на американската позиция и за фактическо изоставяне на постигнатото тогава разбиране.
Оттук произтича необичайна ситуация. Русия вижда възможност за определено договаряне със Съединените щати, но разглежда голяма част от Европа като сила, която настоява за продължаване на конфронтацията. Ако тази тенденция се запази, бъдещите преговори няма да бъдат просто Русия–Украйна или Русия–Запад. Те ще бъдат пресечна точка на няколко различни интереса – руски, американски, украински и европейски.
Това прави позицията на Тръмп особено важна, защото Съединените щати остават държавата с най-голяма възможност да влияе едновременно върху военната устойчивост на Украйна, поведението на европейските съюзници и характера на бъдещите гаранции за сигурност.
В този смисъл въпросът на интервюиращия дали Тръмп действително разполага с достатъчно власт не е случаен. Лавров избягва категоричен отговор. Но самото поставяне на проблема показва съмнението, което съществува в Москва: достатъчно ли е разбирателство между президентите, ако зад него не стои по-широка политическа конструкция.
Това вече е различна ситуация от класическата дипломация на срещите на върха. Една бъдеща сделка ще трябва не само да бъде постигната. Тя ще трябва да издържи на натиска на множество центрове на влияние, които имат различни представи за края на войната.
И точно затова интервюто на Лавров оставя впечатлението, че Москва не бърза към примирие на всяка цена. Руската позиция е, че временното спиране на войната няма смисъл, ако след него остане същата политическа конструкция, която според Москва е довела до конфликта. Това превръща преговорите за Украйна в нещо значително по-голямо от преговори за фронтовата линия. За Русия те вече са част от разговора за бъдещата система на сигурност в Европа – и за мястото на самата Русия в нея.
От Китай до „близката чужбина“: новата география на руската външна политика
Последната голяма линия в интервюто показва как Москва се опитва да подреди отношенията си със света след разрива със Запада. Лавров говори за Китай, Иран, Северна Корея, Армения и останалото пространство около Русия като за различни части от една променена международна среда. Общото между тях не е създаването на нов идеологически блок. По-скоро Русия търси система от отношения, в която държавите запазват значително по-голяма свобода да определят собствените си интереси.
Особено ясно това личи в разговора за Китай. Лавров разглежда китайския възход не просто като икономически феномен, а като един от основните фактори за промяната на световното равновесие. В областта на изкуствения интелект той вече вижда оформянето на две различни технологични пространства – американско и китайско. Според руския външен министър Вашингтон се стреми чрез Pax Silica да изгради система за технологично сътрудничество, която ограничава достъпа на Китай, докато Москва участва в китайската инициатива за международно сътрудничество в областта на изкуствения интелект.
Тази тема изглежда странична спрямо войната в Украйна, но всъщност е свързана с основния въпрос на интервюто. Съперничеството вече не е само за територии, военни съюзи и енергийни ресурси. То постепенно обхваща технологиите, полупроводниците, изкуствения интелект, стандартите и правилата, по които ще функционират бъдещите икономики. За Русия това означава необходимост да намери място в технологична среда, в която Китай придобива все по-голяма тежест.
Съюзниците, които Москва вече не приема за „парии“
Разговорът за Северна Корея и Иран е още по-показателен. Интервюиращият директно поставя въпроса как Русия се е оказала в положение, при което нейни ключови партньори са държави, дълго определяни на Запад като международни „парии“. Отговорът на Лавров е важен, защото отхвърля самата система, която определя кои държави могат да бъдат признати за легитимни участници в международните отношения и кои трябва да бъдат изолирани.
В руската интерпретация отношенията с Пхенян и Техеран вече не са дипломатически неудобства, които трябва да бъдат обяснявани пред Запада. Те се представят като нормални отношения между суверенни държави, изградени върху съвпадащи интереси.
Това е сериозна промяна спрямо периода, когато Москва се стремеше да съчетава отношенията си с Иран и Северна Корея с партньорството със САЩ и Европа. Днес необходимостта от подобен баланс практически е изчезнала.
Особено важен е примерът със Северна Корея. Лавров открито говори за севернокорейските войници като за сили, които са били „в окопите“ заедно с Русия, и ги противопоставя на мащабната подкрепа, която Украйна получава от западните държави. Така партньорствата, които преди изглеждаха периферни за руската външна политика, придобиват военно и стратегическо съдържание.
Москва променя езика и към бившия СССР
Може би най-интересната промяна се появява в края на интервюто, когато Лавров практически се отказва от понятието „постсъветско пространство“. Според него то вече принадлежи на историята. Вместо него той предпочита понятието „близка чужбина“, използвано и в руската Концепция за външната политика.
Това не е само терминологична подробност. Тридесет и пет години след разпадането на СССР държавите, възникнали върху неговата територия, вече имат собствени поколения, елити, икономически интереси и външнополитически стратегии. Част от тях търсят по-тесни отношения с Русия, други се ориентират към Европейския съюз, Турция, Китай или Съединените щати, а много се опитват да поддържат отношения с няколко центъра едновременно.
Армения е примерът, върху който Лавров се спира подробно. Москва вижда противоречие между членството на страната в Евразийския икономически съюз и заявеното движение към Европейския съюз. Руският външен министър поставя въпроса като избор между две различни системи от икономически правила и настоява, че решението трябва да бъде взето от арменското общество.
Зад този конкретен спор стои по-голям проблем за Русия. Москва вече не разполага с автоматично политическо влияние в пространството на бившия СССР само по силата на общата история. Икономическите връзки, евтините енергийни ресурси, руският език, миграцията и историческата близост продължават да имат огромно значение, но вече съществуват в среда на силна външна конкуренция.
Самият Лавров признава слабост в един от инструментите на руското влияние. На въпрос дали Русия не умее да използва „мека сила“, той отговаря: „Да, вероятно“. Това кратко признание е сред най-съдържателните моменти в интервюто.
Русия разполага с военна мощ, природни ресурси, огромна територия, ядрено възпиране и исторически връзки в Евразия. Значително по-труден остава въпросът как това влияние се превръща в устойчива привлекателност за обществата около нея.
В многополюсния свят, за който Лавров говори в началото на интервюто, този проблем ще става все по-важен. Защото многополярността увеличава свободата не само на Русия спрямо Запада. Тя увеличава свободата и на по-малките държави спрямо Русия.
Това вероятно е едно от големите противоречия на новата епоха. Москва приветства свят, в който един център вече не може да диктува правилата на останалите. Но същият принцип неизбежно означава, че Русия също ще трябва непрекъснато да доказва пред своите партньори защо сътрудничеството с нея е по-изгодно от алтернативите.
Така интервюто на Лавров завършва там, откъдето започна – при въпроса за многополярния свят. Само че вече става ясно, че за Русия този свят носи не само нови възможности. Той поставя пред Москва изискването да изгради външна политика, способна да работи без старите съветски зависимости и без очакването за интеграция със Запада.
Русия вече мисли за света след Запада
Интервюто на Сергей Лавров е важно не толкова с отделните оценки за Украйна, Тръмп, Европа или Китай, колкото с общата картина, която Москва изгражда чрез тях. Русия вече не разглежда конфликта със Запада като временно отклонение, след което отношенията могат да бъдат върнати към състоянието им отпреди 2022 г. Според Лавров промяната е много по-дълбока – приключва цял период от международните отношения.
В руската интерпретация бъдещото уреждане на украинския конфликт също няма да означава връщане назад. Москва ще продължи да разговаря с Вашингтон и европейските столици, но вече от позицията на държава, която търси своето място не вътре в западноцентричната система, а в многополюсния ред, който според нея постепенно я заменя.
Тъкмо затова най-важният въпрос след това интервю не е кога Русия и Западът отново ще станат партньори. По-същественият въпрос е как Русия и Западът ще се научат да съществуват в един свят, в който вече не приемат едни и същи правила за неговото устройство.
