Когато противникът те обяви за фаворит
В българската политика рядко трябва да се вярва на любезностите между противници. Още по-внимателно трябва да се четат комплиментите, направени в навечерието на избори. Но има случаи, когато една реплика казва повече за реалното съотношение на силите от десетки социологически таблици. Така прозвучаха думите на Бойко Борисов за Илияна Йотова: „Госпожа Йотова надигра всички политици.“ Лидерът на ГЕРБ я определи и като „изключително силен кандидат“.
Тези думи заслужават внимание не заради необичайния жест към политически противник. Те са важни заради човека, който ги произнася, и момента, в който го прави. Борисов не е страничен наблюдател на президентската кампания. ГЕРБ е политическата сила с най-голям организационен ресурс вдясно, а нейният лидер има достатъчно изборен опит, за да знае колко опасно е предварително да приписваш сила на съперника си. Когато въпреки това го прави, думите вече могат да бъдат четени като признание за проблем, пред който собствената му партия е изправена.
Ден по-рано Борисов беше стигнал още по-далеч. Без обединение вдясно, заяви той, отделните партийни кандидатури нямат шанс срещу Йотова и при подобно развитие тя може още отсега да бъде поздравена. Появи се и изразът за „решен мач“. Това не означава, че ГЕРБ се е отказал от президентската надпревара, нито че изборите са предрешени. Означава друго: най-голямата партия вдясно вече мисли за президентските избори през въпроса как да бъде победена Илияна Йотова. Това е съществената промяна.
До този момент можеше да се говори за кандидатурата на Йотова като за една от възможните силни кандидатури. След официалната подкрепа на БСП, подкрепата на „Прогресивна България“, намерението тя да бъде издигната чрез инициативен комитет и особено след публичните оценки на Борисов политическата геометрия започна да изглежда различно. В центъра вече стои конкретна фигура. Около нея останалите трябва да решават дали да се обединяват, кого да противопоставят, какъв профил да има кандидатът им и дали въобще разполагат с човек, способен да води равностойна битка.
Силата на една кандидатура започва от реакцията на противника
Има един прост политически критерий, който често е по-надежден от публичната самоувереност на партийните централи. Силата на кандидата се вижда и по това колко сериозно противниците започват да променят собствените си планове заради него.
Ако Йотова беше просто кандидатът на традиционната левица, ГЕРБ би могъл да следва познатата схема: собствена партийна номинация, мобилизиране на твърдия електорат, антикомунистическа реторика в определени моменти на кампанията и надежда, че на втори тур дясното ще се събере срещу представителя на БСП. Подобен сценарий сме наблюдавали достатъчно пъти.
Сега той изглежда значително по-труден. Причината е, че политическият профил на Илияна Йотова не съвпада напълно с профила на класически партиен кандидат на БСП. Тя има безспорен произход от левицата и няма основание да го прикрива. Беше депутат от БСП, евродепутат, а след това два мандата вицепрезидент. Но десетте години в президентската институция постепенно промениха политическото ѝ положение. Те я извадиха от ежедневната партийна конфронтация и ѝ дадоха институционална биография, която вече не може да бъде сведена само до „кандидат на Позитано“.
След встъпването ѝ като президент тази институционална тежест стана още по-голяма. Йотова влиза в бъдещата кампания не само с политическо име, а от позицията на действащ държавен глава. Това носи огромно преимущество във видимостта и разпознаваемостта, но носи и риск: всяко нейно действие като президент ще бъде четено едновременно като институционален акт и през призмата на предстоящите избори.
Тъкмо затова инициативният комитет има значение, далеч надхвърлящо техническата процедура по номинацията. Ако около него действително се съберат хора с различна политическа и обществена биография, кандидатурата може да придобие характер на по-широко гражданско и политическо представителство. Ако комитетът остане декоративно продължение на една партия, ефектът ще бъде обратният.
БСП очевидно разбира залога. На 29 август Националният съвет на партията подкрепи Йотова единодушно, без гласове „против“ и „въздържал се“. Това е силен знак за вътрешнопартийна консолидация, особено за партия, която през последните години твърде често демонстрираше публично собствените си разделения.
Но тук започва по-трудната задача. Изборите няма да бъдат спечелени само с гласовете на БСП.
Големият въпрос е не колко лява е Йотова, а колко далеч извън левицата може да стигне
Президентските избори в България имат особена политическа логика. Те са мажоритарни и двутурови. Партийната машина е необходима, но рядко е достатъчна. За победата трябва да бъде създадена коалиция от избиратели, която почти неизбежно преминава през традиционните партийни граници.
Румен Радев показа това особено ясно. Първоначално подкрепен от БСП, той много бързо натрупа политическа тежест, която надхвърли партията, издигнала кандидатурата му. По-късно отношенията му с БСП преминаха през различни фази, а собственото му политическо влияние започна да се възприема като самостоятелен фактор.
Пред Йотова стои подобна, но не идентична задача. Тя не може и не трябва да бъде копие на Радев. Нито България е същата като през 2016 г., нито политическата система е същата, нито самата Йотова има неговия политически темперамент и биография. Опитът да се възпроизведе моделът „Радев“ би бил най-краткият път към загубата на собствен образ.
Нейният потенциал е друг. Йотова може да говори на традиционната левица, без да изглежда като човек, който тепърва се учи на държавност. Може да говори за европейска политика не само идеологически, а с опита на бивш евродепутат. Може да разговаря с избиратели, които са критични към начина, по който Европейският съюз се развива, без това автоматично да я поставя извън европейския политически разговор. Може да заема позиции по националните въпроси, без да изгражда цялата си идентичност върху националистическа реторика. А годините като вицепрезидент ѝ дадоха постоянен контакт с българските общности зад граница, с културните и историческите теми, с проблемите на гражданството и националната памет.
Това е необичайна комбинация. И тя обяснява част от затруднението на ГЕРБ. Срещу класически ляв кандидат може да бъде изправен класически десен кандидат. Срещу кандидат, който се опитва да заеме значително по-широко пространство, тази механика престава да работи толкова лесно.
Борисов практически го признава, когато поставя въпроса за обединението вдясно. Самият факт, че лидерът на ГЕРБ говори за необходимост от подобно обединение, означава, че не приема автоматично за достатъчен собствения партиен ресурс. А ГЕРБ е партия, която по правило предпочита останалите да се съобразяват с нея, не тя да чака останалите. Това е може би най-интересната част от сегашната ситуация.
ГЕРБ има партия. Но има ли кандидат?
Бойко Борисов вече изключи собственото си участие в президентската надпревара. Това премахва най-разпознаваемата фигура, която ГЕРБ би могъл да изпрати на терена. На националното съвещание на партията на 30 август кандидат също не беше обявен.
Оттук не следва, че ГЕРБ няма да има свой кандидат. Борисов остави въпроса отворен и би било неправилно отсега да обявяваме партията за отказала се от изборите. Но забавянето вече има политическа цена. Защото срещу ГЕРБ стои неприятна дилема.
Ако партията издигне ярко партийна фигура, тя рискува още на първия тур да ограничи кандидата в рамките на собственото си ядро. Ако търси по-широка дясна кандидатура, трябва да води преговори с формации, с които отношенията са белязани от дълбоко недоверие и политическа конкуренция. Ако подкрепи външен кандидат, възниква въпросът кой ще определя кампанията и дали ГЕРБ няма да изглежда като партия, която не е намерила собствен отговор на Йотова.
Затова думите на Борисов са по-сериозни, отколкото изглеждат. „Йотова надигра всички политици“ не е просто комплимент. В тях може да бъде прочетена оценка за направените досега ходове. Докато нейната кандидатура постепенно събира подкрепа и придобива очертания, значителна част от конкурентите ѝ все още обсъждат процедурата, формулата и възможните имена.
В политиката инициативата има стойност. Който пръв успее да принуди останалите да отговарят на неговите действия, вече е получил предимство. Не победа — предимство. И точно тук трябва да бъде поставена границата между сериозния анализ и ранното обявяване на победител.
До изборите има достатъчно време. Ще се появят други кандидати. Ще има атаки, компромати, грешки, международни събития и вътрешни кризи. Днешното предимство може да бъде изгубено много по-бързо, отколкото е натрупано. Но към края на август политическият факт е трудно оспорим: Илияна Йотова успя да се превърне в кандидата, спрямо когото останалите започнаха да изчисляват собствените си шансове.
И когато най-силният ти противник публично започне да обяснява колко трудно ще бъде да те победи, кампанията вече е навлязла в нов етап. Въпросът оттук нататък не е дали Йотова е сериозен кандидат. Въпросът е дали ще успее да превърне това ранно стратегическо преимущество в нещо много по-трудно — обществено мнозинство, което не принадлежи на една партия.
От кандидат на левицата към кандидат за мнозинство
Силата на Илияна Йотова в началото на президентската надпревара не може да бъде разбрана, ако кандидатурата ѝ бъде затворена единствено в границите на БСП. Партията остава най-голямата организирана политическа сила вляво и без нейната подкрепа трудно би могла да се изгради мощна президентска кампания в това пространство. Но българската левица отдавна е много по-голяма от електоралния резултат на БСП. Част от нея се разпръсна между различни формации, друга се оттегли от изборите, трета подкрепяше през последното десетилетие различни политически проекти, а немалко леви избиратели постепенно изгубиха усещането, че някоя партия действително ги представлява.
Точно там кандидатурата на Йотова получава възможност, която една обикновена партийна номинация трудно би имала. Единодушната подкрепа на Националния съвет на БСП от 29 август има значение не само като решение на конкретна партия. След години на конфликти, разцепления и взаимно изключващи се групи вляво появата на кандидат, около когото поне в началото не се разгръща познатата битка кой на кого принадлежи и кой срещу кого се е договорил, създава възможност за по-широка консолидация. Подкрепата на „Прогресивна България“ подсилва този процес. Тя показва, че Йотова може да бъде припозната и от политически среди извън непосредствената партийна структура на БСП.
Но президентски избори не могат да бъдат спечелени само чрез обединяване на левицата, колкото и важно да е то. Ако амбицията на Йотова се ограничи до възстановяването на изгубеното ляво пространство, тя може да получи силен резултат на първия тур и въпреки това да срещне сериозни затруднения на втория. Мажоритарният характер на президентския вот изисква не просто партийна коалиция, а обществено мнозинство. Между двете има огромна разлика.
Йотова влиза в тази битка с едно предимство, натрупвано в продължение на години. Политическият ѝ произход е известен и тя никога не е имала причина да го прикрива, но десетте години в президентската институция постепенно разшириха обществения контекст, в който се възприема. Била е журналист, народен представител, евродепутат, два мандата вицепрезидент, а днес е президент на републиката. Това е биография, в която партийният опит остава важен, но вече не е единственият източник на политическа легитимност.
Тъкмо тази особеност може да се окаже решаваща. За да спечели, Йотова няма нужда да се отказва от левицата, за да се хареса на центъра. Подобно поведение би било не само неубедително, но и политически опасно. Българските избори са пълни с примери за кандидати, които в стремежа си да станат приемливи за всички постепенно престават да означават каквото и да било за когото и да било. Значително по-трудната задача е да запазиш собствената си политическа физиономия и едновременно да убедиш хора извън естествената си среда, че можеш да представляваш и тях.
Левицата е началото, но не може да бъде границата
Българската левица влиза в тези избори след продължителен период на политическо свиване. Социалните проблеми не са изчезнали, неравенствата не са изчезнали, демографската криза не е преодоляна, огромни регионални различия продължават да съществуват, но политическото представителство на тези проблеми отслабна. Получи се парадокс: обществото запази множество социални нагласи, които традиционно бихме определили като леви, докато партиите на левицата губеха влияние.
Йотова има възможност да говори на това общество, а не само на организационните структури, които претендират да го представляват.
Това включва традиционните избиратели на БСП, но не свършва с тях. Включва хора от други леви и лявоцентристки формации, бивши социалисти, които са прекратили партийната си принадлежност, млади хора със силна чувствителност към социалните неравенства, работещи българи, които не виждат себе си в езика на голяма част от политическия елит, както и немалко граждани, които от години не гласуват. Част от тях може никога повече да не се върнат към БСП като партия и въпреки това да подкрепят Йотова на президентски избори.
Ако подобно движение действително започне, то ще бъде по-важно от формалното събиране на партийни ръководства около една маса. Затова инициативният комитет ще има особено значение. Не като административен механизъм за издигане на кандидатурата, а като първи публичен отговор на въпроса колко широко пространство Йотова възнамерява да представлява. Ако в него преобладават партийни функционери и познати лица от една политическа среда, обществото бързо ще прочете гражданската форма като техническа конструкция. Ако около кандидатурата се съберат хора от науката, културата, образованието, икономиката, местните общности, професионалните среди и българите зад граница, ще се появи друга картина.
Това няма автоматично да направи Йотова надпартийна. Нито е необходимо тя да се представя като човек без политически убеждения. Президентът не става безпристрастен, защото няма минало, а защото след избора си е способен да постави държавата над интереса на средата, от която е произлязъл. Точно тук Йотова ще трябва да доказва най-много.
Десет години на „Дондуков“ 2 променят политическата тежест
В началото на първата кампания на Румен Радев през 2016 г. Йотова беше позната политическа фигура, но не беше центърът на президентската двойка. Десет години по-късно положението е съвсем различно. Тя познава президентската институция отвътре, участвала е в нейната работа през период на необичайно силни политически сътресения и е присъствала в публичния живот достатъчно дълго, за да не се нуждае от кампания, която тепърва да обяснява на обществото коя е.
Това създава предимство пред всеки кандидат, който ще бъде представен няколко месеца преди изборите. Разпознаваемостта може да бъде постигната сравнително бързо. Държавническият опит не може.
Но опитът има и обратна страна. Йотова вече не може да се представя като човек, който наблюдава държавата отвън. Тя е част от най-високото ѝ институционално равнище от десетилетие. Следователно към нея могат напълно основателно да бъдат задавани по-високи изисквания. Какво научи президентската институция от годините на политическа нестабилност? Къде бяха нейните граници? Къде прекрачи полезната си роля? Какви отношения трябва да има следващият президент с парламента и правителството? Кога президентът трябва да бъде коректив и кога неговото постоянно участие в политическия конфликт започва да задълбочава самия конфликт?
На тези въпроси Йотова не може да отговори само с биографията си. Ще трябва да предложи собствена концепция за президентството. И тук неизбежно възниква отношението към Румен Радев.
Опитът да бъде представена като негово просто продължение би подценил самата Йотова. Тя споделя с Радев десет години институционална история, но двамата имат различен политически произход, различен темперамент и различен начин на публично присъствие. Радев влезе в политиката от армията и изгради голяма част от образа си чрез твърдото противопоставяне на управляващите политически мнозинства. Йотова идва от журналистиката, европейската политика и левицата. Нейният стил допуска повече политически диалог и по-различна употреба на институционалния авторитет.
България също е различна от страната, която избра Радев през 2016 г. Последвалото десетилетие натрупа избори, служебни правителства, краткотрайни парламенти, разпаднали се мнозинства, политически кризи и постоянно усещане за временност. Конфликтът се превърна почти в нормално състояние на политическата система. Една голяма част от обществото вече трудно различава принципното политическо противопоставяне от борбата за институционално надмощие.
При такава среда президентството на Йотова би трябвало да намери собствен смисъл. Не обезсилен президент, който се ограничава до протоколни функции. Не и президент, който постепенно се превръща в паралелен политически център, конкуриращ всички останали институции. България има нужда от силен държавен глава, но силата не се измерва единствено с броя на конфликтите, в които той влиза.
Най-големият резерв е извън партиите
Има огромна група българи, които трудно могат да бъдат поставени върху традиционната ос ляво–дясно. Те са гласували за различни партии, променяли са избора си, подкрепяли са Радев, след това други политически сили, а част от тях са престанали да участват в избори. Не са политически безразлични. Много от тях просто не вярват, че сегашната партийна система предлага достатъчно смислен избор.
Йотова не може да стигне до тези хора чрез партийна мобилизация. Тук няма структура, която да получи инструкции от София и да организира кампанията по места. Няма председател, с когото да бъде подписано споразумение. Няма коалиционна формула, която да гарантира техните гласове. Те ще решават персонално.
Сред тях има хора със социални възгледи, близки до левицата, но с дълбоко недоверие към партиите ѝ. Има консервативни избиратели, които не приемат част от либералния дневен ред, но не се разпознават в националистическите формации. Има умерени десни граждани, за които президентските избори не са продължение на парламентарния вот. Има бивши избиратели на Радев, които не биха подкрепили автоматично политически проект около него, но могат да оценят институционалната приемственост. Има хора, които просто искат президентът да изглежда като президент, а не като поредния партиен лидер.
Точно там ще бъде решена възможността Йотова да превърне силната стартова позиция в реално мнозинство. Нейното предимство е, че няма нужда да измисля биография за тази цел. Недостатъкът е, че трябва да предложи съдържание, което да бъде достатъчно широко, без да стане безлично.
Кампания, изградена само върху противопоставяне на ГЕРБ, ще бъде недостатъчна. Кампания, изградена върху носталгия по традиционната левица, ще бъде още по-тясна. Кампания, сведена до наследството на Радев, ще остави без отговор въпроса защо България трябва да избере точно Йотова.
Собственият ѝ политически образ трябва да бъде изграден около проблеми, които пресичат партийните разделения: държавността, социалната устойчивост, демографската катастрофа, отношенията между центъра и обезлюдяващите се региони, българските общности извън страната, националната култура и образование, мястото на България в Европейския съюз и способността ѝ да защитава собствен интерес в него.
Тук европейският опит на Йотова може да се окаже особено ценен. Българският дебат твърде често се люшка между две крайности — безкритично приемане на всяка политика, идваща от европейските институции, и декларативно отрицание на Брюксел. Човек, който познава отвътре европейските механизми, би могъл да говори на друг език: България като част от Европейския съюз, която има право и задължение да формулира собствен национален интерес. Такъв профил би позволил на Йотова да разговаря едновременно с левицата и с много хора извън нея.
Вицепрезидентската кандидатура също ще покаже дали тази амбиция е реална. Ако изборът бъде направен единствено според вътрешнопартийния баланс, посланието ще остане ограничено. Ако бъде намерена авторитетна личност, която добавя различен обществен опит, поколенческо присъствие или професионална тежест, още самата президентска двойка може да покаже какво разбира под по-широко представителство.
За БСП и останалите сили от левицата това ще изисква политическа зрялост, която невинаги са демонстрирали. Те трябва да вложат организационния си ресурс в кампанията, без да превръщат всяка подкрепа в претенция за собственост върху кандидата. Да мобилизират своите избиратели, без да поставят ограда около Йотова. Да приемат, че успешната президентска кандидатура може да стане значително по-голяма от партиите, които първи са я подкрепили. Защото естественият път на Йотова към президентството започва от левицата. Но ако завърши там, няма да бъде достатъчен.
Йотова е фаворит, но изборите още не са спечелени
Ранното предимство в президентска кампания е политически капитал, който може да бъде използван, но може и да бъде пропилян. Думите на Борисов за Илияна Йотова създадоха необичайната ситуация основният политически противник публично да потвърди силата на кандидатурата ѝ. Те обаче могат да произведат и опасна илюзия — че най-трудната част от изборите вече е минала.
Не е минала. Истинската кампания ще започне, когато срещу Йотова застанат конкретни хора, а не хипотетични кандидатури. Тогава ще се сравняват личности, биографии, политически позиции, способност за публичен дебат и представи за президентската институция. ГЕРБ все още разполага с време да търси кандидат, около когото да привлече подкрепа извън собственото си ядро. Други партии също ще направят своя избор. Може да се появи и обществено разпознаваема фигура, която днес изобщо не присъства сред обсъжданите имена.
Борисов има достатъчно политически опит, за да бъде подценяван. Публичното му признание за силата на Йотова може да бъде искрено като оценка и едновременно с това полезно като тактика. Когато обявиш противника предварително за почти сигурен победител, повишаваш очакванията към него. Всяка следваща грешка започва да изглежда по-голяма. Мобилизираш собствените си избиратели с опасността от загубата. Притискаш останалите партии вдясно да приемат необходимостта от обща кандидатура. А ако успееш да създадеш такава, влизаш в кампанията с аргумента, че само обединението може да спре фаворита.
Затова изречението „Йотова надигра всички политици“ не трябва да бъде четено като капитулация на Борисов. То е признание за постигнатото от нея дотук, но може да бъде и началото на опита да бъде изградена коалиция срещу нея.
Опасността от избори „всички срещу Йотова“
Колкото по-убедително изглежда една кандидатура, толкова по-лесно тя може да обедини противници, които иначе трудно биха седнали на една маса.
На втори тур тази закономерност става особено важна. Ако Йотова стигне до балотажа като категоричен фаворит, въпросът няма да бъде само колко хора я подкрепят. Ще има значение и колко различни политически среди са готови да се обединят срещу нея.
Тук левицата трябва да бъде особено внимателна. Триумфализмът в началото на кампанията би бил подарък за противниците. Опитът предварително да бъде обявена победа може да мобилизира срещу Йотова хора, които иначе не биха участвали в изборите. Същият ефект би имало превръщането на кандидатурата в демонстрация на партийно завръщане или реванш.
Йотова може да спечели много повече от левия вот, но само ако избирателите извън него не почувстват, че чрез президентските избори им се предлага възстановяване на старо политическо разделение.
Това поставя голяма отговорност и върху самата левица. Подкрепата трябва да бъде силна, организационно видима и политически ясна, без постоянно настояване кандидатът да доказва принадлежността си. Няма нужда Йотова всекидневно да удостоверява откъде идва. Биографията ѝ е достатъчно известна. По-важно е да покаже накъде иска да върви.
Президентът не се избира само с биография
Опитът на Йотова е огромно преимущество до момента, в който обществото зададе следващия въпрос: какво ще направи с него? Една президентска кампания, основана предимно върху професионалната биография, може да бъде убедителна в началото, но трудно издържа до края. Избирателят трябва да разбере какъв президент ще получи.
България се намира в период, в който съдържанието на самата президентска институция отново трябва да бъде осмислено. Последното десетилетие значително увеличи политическата ѝ тежест. Служебните правителства, продължителните парламентарни кризи и острите конфликти между институциите превърнаха президентството в много по-активен участник в политическия процес, отколкото вероятно са предполагали създателите на конституционния модел.
Йотова ще трябва да каже как разбира тази власт. Ще продължи ли президентът да бъде активен център на политическо противопоставяне? Ще търси ли възстановяване на диалога между институциите? Как ще защитава българските позиции в Европейския съюз? Какво означава национален интерес в период на дълбоко международно пренареждане? Как президентството може да влияе върху демографската криза, образованието, културата и връзките с българите извън страната, без да обещава правомощия, които Конституцията не му дава? Това вече е съдържанието на кандидатурата.
Силният отговор не изисква Йотова да се превръща в министър-председател в очакване. България има достатъчно опит с политическото смесване на институционалните роли. Президентът разполага с други инструменти — публичен авторитет, способност да поставя теми, международно представителство, право на вето, консултации, назначения в определени институции и възможност в кризисни моменти да създава пространство за разговор между политически сили, които сами вече не могат да разговарят. Точно тук Йотова може да предложи различно президентство, без да води война с наследството на Радев и без да го копира.
Най-трудната битка ще бъде за доверието, не за партийния вот
Българското общество е уморено не само от конкретни партии. Натрупано е недоверие към самата способност на политиката да решава проблеми. Обещанията се посрещат с подозрение, коалициите се възприемат като временни сделки, а политическите конфликти все по-често изглеждат като борба между елити, отдалечена от живота на обикновения човек. В такава среда умереността може да се окаже по-силна от радикализма, ако не бъде объркана с безхарактерност.
Йотова има възможност да води кампания, в която не е необходимо всеки ден да произвежда враг. Това не означава отказ от ясни позиции. По трудните въпроси тя ще трябва да бъде конкретна и понякога неизбежно ще влиза в конфликт. Но има разлика между политик, който защитава позиция и поради това влиза в спор, и политик, който има нужда от постоянен спор, за да поддържа собствената си политическа идентичност.
След години на непрекъсната конфронтация тази разлика може да бъде разбрана от много повече хора, отколкото партийните стратези предполагат. Затова най-голямата опасност пред Йотова вероятно не е конкретното име, което ГЕРБ ще извади срещу нея. По-голямата опасност е силната кандидатура да бъде затворена в малък политически разказ — кандидат на БСП, кандидат на левицата, наследник на Радев, противник на Борисов. Във всяко от тези определения има част от истината. Нито едно не е достатъчно за президент на България.
Ако Йотова позволи другите да определят коя е, предимството ѝ постепенно ще се стопи. Ако сама даде убедителен отговор, Борисов може да се окаже прав не само за началото на кампанията.
От фаворит към президент
Бойко Борисов вероятно не е възнамерявал да пише предизборния лозунг на Илияна Йотова. С думите „Йотова надигра всички политици“ обаче направи нещо по-важно — призна, че президентската надпревара вече има кандидат, спрямо когото останалите са принудени да определят собственото си поведение. Това е значително политическо постижение. Не е изборна победа.
Йотова има зад себе си подкрепата на БСП и на други среди от левицата, подкрепата на „Прогресивна България“, десетгодишен опит в президентската институция и разпознаваемост, която не трябва да изгражда от нулата. Пред нея има пространство за много по-широка обществена подкрепа. Съществува и риск същата кандидатура да бъде ограничена от прекалено тесни партийни сметки, ранно самодоволство или опит да живее единствено от политически капитал, натрупан в миналото.
България няма да избира вицепрезидент с повишение. Ще избира президент за следващите пет години. Затова най-силната кампания на Илияна Йотова би била онази, в която тя не доказва, че е достойна наследничка на някого, нито че представлява една партия или една част от обществото. Тя трябва да покаже собствено разбиране за държавата и собствен отговор на въпроса как президентът може да събира общество, което политиката от години разделя.
Борисов призна преднината ѝ. Оттук нататък Илияна Йотова трябва сама да докаже, че може да я превърне в мнозинство.
