Индия отказва американското право на последна дума
В разговора си за CNN-News18 в предаването „Crux of the Matter“ проф. Джон Миършаймър определя подкрепата на Индия за декларацията на Шанхайската организация за сътрудничество като тактически ход. Водещият поставя въпроса дали позицията на Делхи, особено по отношение на Иран, вече не показва по-дълбока промяна във външната политика на страната. Миършаймър не вижда стратегически разрив със Съединените щати. Според него Индия продължава да се нуждае от добри отношения с Вашингтон по икономически и стратегически причини, докато политиката на администрацията на Доналд Тръмп прави поддържането на тези отношения все по-трудно.
Индийската позиция не започва с последната декларация на ШОС и не може да бъде обяснена само с отношенията между Нарендра Моди и Доналд Тръмп. След независимостта през 1947 г. Делхи последователно пази възможността да взема външнополитически решения без формално подчиняване на една от големите сили. Студената война създаде Движението на необвързаните. Днешната международна среда е различна, но индийското разбиране за стратегическа автономия оцеля. Страната работи със САЩ, поддържа дългогодишни отношения с Русия, участва в БРИКС и ШОС, съперничи с Китай и едновременно отказва да превърне това съперничество в задължение да следва Вашингтон по всички останали международни въпроси.
Миършаймър описва Индия като държава, стъпила в два различни лагера. Единият е свързан със Съединените щати, другият – с Русия, Китай и държавите от Глобалния юг чрез БРИКС и ШОС. Той характеризира БРИКС и ШОС като свободно организирани структури с антиамериканска насоченост. Индийското поведение обаче не се побира напълно в лагерната схема. Делхи участва в тези организации, без да е съюзник на Китай, и развива стратегическо взаимодействие със САЩ, без да е американски съюзник в класическия смисъл.
Вашингтон има нужда от Индия за собствената си азиатска стратегия. Индия има нужда от американски технологии, инвестиции, пазари и политическа тежест. Съперничеството с Китай допълнително увеличава стойността на американското направление. Миършаймър включва и Пакистан в стратегическата сметка на Делхи. Според него тези фактори създават структурна основа за близки индийско-американски отношения.
Същата Индия купува руски енергийни ресурси, запазва политическите си отношения с Москва, участва с Русия и Китай в БРИКС и ШОС и поддържа собствени интереси спрямо Иран. Тези направления не са временни дипломатически жестове. Русия има място в индийската външна политика от десетилетия. Иран има значение за индийския достъп към западната част на Евразия и Централна Азия. Персийският залив е пряко свързан с индийската енергетика, търговия и сигурност. Американският натиск върху Техеран засяга точно тази зона на индийски интереси.
Иран се превръща в тест за границите на американския натиск
Миършаймър отделя значителна част от интервюто на американската политика срещу Иран. Според него войната е неблагоприятна за Индия, а стратегията, която той нарича „доктрината Бесент“, създава още по-сериозен проблем. Става дума за използването на вторични санкции срещу държави, които продължават да търгуват с Иран. В неговата интерпретация Вашингтон се опитва да принуди не само Техеран, а и неговите икономически партньори да приемат американската политика.
Делхи би платил реална цена при подобно подчиняване. Иран не е отдалечена държава, с която Индия може безболезнено да прекъсва и възстановява отношенията си според политическата конюнктура във Вашингтон. Географията не се променя с американските администрации. Иран остава между Персийския залив, Кавказ, Централна Азия, Пакистан и маршрутите към Русия. За Индия тази география има значение независимо кой управлява Белия дом.
Подкрепата за позицията на ШОС дава на Делхи възможност да защити тези интереси не самостоятелно, а заедно с други държави. Миършаймър вижда в декларацията послание към Вашингтон: Индия няма намерение да участва в икономическото задушаване на Иран. Той смята, че Делхи няма да размени тази позиция дори срещу напредък по търговско споразумение със САЩ.
Американските вторични санкции разчитат на огромната тежест на американската икономика, финансовата система и достъпа до пазара на САЩ. Пред отделна компания или по-малка държава изборът може да бъде болезнено прост: отношения със санкционираната страна или достъп до американската икономическа система. При едновременен отказ на няколко големи държави политическата сметка се усложнява.
Миършаймър посочва Русия и Китай като държави, които ще продължат търговията с Иран. По думите му Турция и Пакистан също няма да се присъединят към американската стратегия. Той се съмнява дори в готовността на Обединените арабски емирства да го направят, включително заради опасенията от иранска реакция. Индия при такова разположение не се изправя сама срещу американския натиск.
Вашингтон трябва да реши докъде е готов да стигне срещу държава, която едновременно разглежда като необходим партньор в Азия.
Санкционирането или продължителният икономически натиск върху Индия може да засегне отношения, изграждани с години заради нарастването на китайската мощ. От Делхи се очаква да подпомага баланса срещу Китай, но едновременно да ограничава отношенията си с държави, с които Вашингтон влиза в конфликт. Индийското правителство няма причина да приема автоматично, че американското разбиране за заплаха трябва да стане индийско разбиране за заплаха.
БРИКС и ШОС дават на Делхи политическо пространство
Членството на Индия в БРИКС и ШОС придобива практическа стойност при подобни конфликти. Делхи не трябва да изгражда двустранна конфронтация със САЩ около всеки спорен въпрос. Русия, Китай, Иран и други държави имат собствени основания да ограничават ефекта на американските санкции. Общото им поведение увеличава цената на икономическата принуда.
Индия няма нужда БРИКС да се превърне във военнополитически съюз, за да извлече полза от организацията. Няма нужда и ШОС да придобие характеристиките на източен вариант на НАТО. Достатъчно е тези формати да разширяват икономическите, дипломатическите и политическите възможности извън системата, доминирана от западните държави.
Тази особеност обяснява защо едновременното индийско участие в западни и незападни формати не трябва да се измерва единствено с въпроса към кой лагер принадлежи Делхи. Индия участва в различни структури, защото всяка от тях обслужва различна част от националния ѝ интерес.
Съединените щати са важни за технологиите, инвестициите, търговията и баланса в Индо-Тихоокеанския регион. Русия остава значим стратегически партньор и част от традиционната индийска система от международни отношения. БРИКС дава достъп до политическо и икономическо взаимодействие с големи незападни държави. ШОС поставя Индия непосредствено в разговорите за Евразия и Централна Азия. Иран осигурява географско направление, което Делхи не може да замени с политическа декларация от Вашингтон.
Миършаймър е категоричен, че Индия има нужда от Съединените щати. Индийското поведение през последните години показва и другата страна на тази зависимост: необходимостта от отношения със САЩ не се приема като американско право да определя отношенията на Индия с трети държави.
Администрацията на Тръмп според Миършаймър усложнява точно тази връзка. Той определя американското поведение като непредсказуемо и смята, че Вашингтон недостатъчно отчита интересите на останалите държави. При Индия подобен подход засяга партньор, чието значение за американската стратегия произтича от факта, че става дума за самостоятелна велика държава, а не за зависим съюзник.
Делхи не отхвърля отношенията със САЩ. Отказва друго – необходимостта от тези отношения да бъде превърната в политическо подчинение.
Подкрепата за декларацията на ШОС за Иран показва цената на тази самостоятелност. Индия е готова да понесе напрежение с Вашингтон, когато американската политика навлиза в зона, която Делхи определя като собствен стратегически интерес.
Миършаймър нарича това тактика. Натрупването на подобни решения вече очертава поведение на държава, която използва променящото се международно съотношение на силите, за да увеличава свободата си на действие. Русия, Китай, БРИКС и ШОС не заместват Съединените щати в индийската политика. Те намаляват възможността Съединените щати да останат единствената външна сила, с която Индия трябва да съобразява решенията си.
Иран разкрива границите на американската принуда
Миършаймър поставя най-острия въпрос в разговора не около БРИКС или отношенията между Моди и Тръмп, а около способността на Съединените щати да превърнат икономическото си превъзходство в международна дисциплина. Според него стратегията на финансовия министър Скот Бесент за вторични санкции срещу държавите, които търгуват с Иран, практически е била обречена още при обявяването си. Русия и Китай са заявили, че няма да прекратят отношенията си с Техеран. Турция и Пакистан също не проявяват готовност да изпълнят американското искане. Индия се оказва част от значително по-широк кръг държави, за които собствените икономически и регионални интереси тежат повече от заплахата за вторични санкции.
Американската санкционна политика дълго време разполагаше с предимство, което трудно можеше да бъде компенсирано. Доларът, американските банки, достъпът до финансовите пазари и мащабът на икономиката позволяваха на Вашингтон да въздейства върху сделки, сключвани между държави и компании извън американската територия. Решението на една страна да търгува със санкционирана държава можеше да доведе до последици върху отношенията ѝ с американската финансова система.
Този инструмент не изчезва. Променя се средата, в която се използва.
Русия и Китай разполагат с икономическа и политическа тежест, позволяваща им да поемат значително по-голям риск. Индия има пазар, население и международно значение, които правят принудата спрямо нея по-сложна. Турция контролира собствен регионален периметър и от години демонстрира готовност да влиза в спорове със западните си партньори. Държавите от Персийския залив трябва да отчитат непосредствените последици от всяка продължителна конфронтация с Иран.
Миършаймър обръща специално внимание на последните. По думите му почти всички държави от Залива правят жестове към Техеран и търсят подобряване на отношенията, защото икономическите последствия от войната вече засягат собствените им интереси. Той включва в тази оценка и Обединените арабски емирства. Продължителна война означава риск за търговията, инвестициите, енергийните потоци и морските комуникации в регион, през който преминава огромна част от световната енергийна търговия.
Особено място в разговора заема Ормузкият проток. Според Миършаймър президентът Тръмп е положил сериозни усилия да привлече други държави, включително европейските, към действия за отварянето му, но не е получил необходимата подкрепа. Индия също няма интерес да се въвлича във войната в Персийския залив. Американският професор описва САЩ като практически останали сами във военното противопоставяне, докато Израел според неговата интерпретация вече не носи основната тежест на бойните действия.
Индия няма причина да превръща американската война в своя
За Делхи Персийският залив не е абстрактна зона от американската стратегия за Близкия изток. Всяко сериозно нарушение на морските комуникации засяга енергийни доставки, транспортни разходи и индийската икономика. Продължителната нестабилност увеличава цената на енергията и натоварва държави, които зависят от внос. Политическото решение, взето във Вашингтон, може да създаде икономическа сметка, която се плаща в Делхи.
Миършаймър смята, че Индия разбира този конфликт на интереси и няма да се присъедини към опита за икономическо задушаване на Иран. Американско-индийската търговска сделка също не би била достатъчен стимул. На директния въпрос на водещия дали Делхи би направил отстъпка по вторичните санкции срещу Техеран, за да получи желаното споразумение с Вашингтон, професорът отговаря отрицателно. Според него индийците имат собствен интерес да не сътрудничат на стратегията на Бесент.
Търговските преговори и отношенията с Иран принадлежат към различни равнища на индийската политика. Една търговска договореност може да бъде предоговорена, разширена или ограничена. Географското положение на Иран и зависимостта на Индия от стабилността на комуникациите в Залива не могат да бъдат предоговорени.
Вашингтон би могъл да наложи икономическа цена на индийския отказ. Самият натиск обаче има цена и за американската политика. САЩ от години инвестират политически ресурс в сближаването с Индия, защото виждат в нея един от малкото азиатски центрове с демографски, икономически и военен потенциал да участва в дългосрочното балансиране на Китай. Прекомерната употреба на санкции срещу Делхи би поставила под въпрос част от тази инвестиция.
Китай остава най-сериозното структурно основание за американско-индийското сближаване в анализа на Миършаймър. Двете азиатски сили имат нерешени стратегически противоречия, гранични проблеми и конкуриращи се интереси. Американската политика получава възможност да работи с Индия точно поради това съперничество. От Делхи обаче не следва автоматично задължение да възприеме американската политика към Иран, Русия или всяка друга държава.
Индийската стратегическа автономия се измерва именно при такива случаи. Съгласието със САЩ там, където интересите съвпадат, не изисква особена политическа самостоятелност. Тя се вижда при отказа, когато Вашингтон разполага с достатъчно средства да направи отказа скъп.
Заплахата със санкции започва да събира държавите, които трябва да раздели
Вторичните санкции имат още един ефект, който рядко присъства в първоначалната им политическа сметка. Държавите, поставени под еднакъв натиск, получават стимул да изграждат механизми за намаляване на зависимостта си от системата, чрез която този натиск се упражнява.
Русия има такъв мотив. Китай има такъв мотив. Иран живее с него от години. Индия няма интерес да се отказва от американската икономическа и финансова система, но има очевиден интерес да разполага с алтернативи, когато американските решения влизат в противоречие с нейната политика.
БРИКС придобива значение и по тази линия. Не е необходимо членовете му да имат еднаква външна политика. Достатъчно е част от тях да искат по-голяма свобода при разплащанията, търговията, кредитирането и инвестициите. Политическите противоречия вътре в организацията не отменят икономическия интерес от намаляване на уязвимостта спрямо външен санкционен натиск.
Миършаймър не очаква БРИКС да се превърне в единен стратегически блок. Той изрично говори за ограниченията на организацията и посочва различните интереси на нейните членове. Същевременно натискът от Вашингтон дава на част от тези държави общ практически проблем, който не изисква обща идеология, общ военен противник или общ външнополитически център.
Индия може да не споделя руското отношение към Съединените щати. Не споделя и китайската стратегическа перспектива. Няма нужда да ги споделя, за да има интерес американските вторични санкции да не определят с кого може да търгува.
Водещият цитира и позицията на държавния секретар Марко Рубио, според която Вашингтон не може да попречи на други държави да разговарят с Техеран, още повече че самите Съединени щати поддържат контакти с иранската страна. Миършаймър приема това като потвърждение на слабостта на санкционната заплаха и допуска две обяснения за поведението на Тръмп: блъф или погрешна преценка, че вторичните санкции могат действително да задушат иранската икономика.
За Индия разликата между тези две обяснения няма решаващо значение. И при блъф, и при погрешна американска преценка Делхи трябва да изчислява собствената си политика според собствените си интереси.
Присъединяването към общата позиция на ШОС намалява риска индийският отказ да изглежда като самостоятелна конфронтация със САЩ. Русия, Китай и останалите държави, които отхвърлят санкционния подход, разширяват политическото пространство за индийското решение. Делхи получава възможност да каже „не“ на Вашингтон, без да казва „да“ на чужд съюз.
Американската икономическа мощ остава огромна. Индийската зависимост от отношенията със САЩ също остава реална. Всеки нов случай, при който Делхи отказва да изпълни американско искане и успява да запази отношенията си с Вашингтон, намалява политическата стойност на самата заплаха. Иран се превръща в един от най-сериозните практически изпити на тази нова индийска свобода.
Пределите на БРИКС и спорната прогноза на Миършаймър
Миършаймър не приема възможността натискът на Вашингтон автоматично да превърне БРИКС в единен стратегически блок. Различията между участниците са прекалено големи, а Близкият изток показва колко трудно е държави с различни интереси да изработят обща политическа линия. Американският професор посочва присъствието на Иран и Обединените арабски емирства в БРИКС като пример за вътрешните ограничения пред организацията.
Русия, Китай и Иран заемат друго място в неговия анализ. Според Миършаймър трите държави се сближават все повече под въздействието на американската политика. Той включва в тази конфигурация и Северна Корея и смята, че общото възприемане на Съединените щати като заплаха ускорява взаимодействието между тях. Такова сближаване не изисква БРИКС да стане военен съюз. Москва, Пекин и Техеран могат да координират конкретни действия и извън организацията, когато интересите им съвпадат.
Индия не принадлежи към тази конфигурация. Китай остава нейният най-сериозен азиатски конкурент. Отношенията с Русия имат съвсем различна историческа и стратегическа основа. Иран е важен регионален партньор, но не определя основното направление на индийската политика. Делхи няма интерес да замени зависимостта от Вашингтон със зависимост от Пекин или от която и да е друга столица.
Миършаймър стига значително по-далеч. Според него при решително противопоставяне Индия „няма друг избор“, освен да застане на страната на Съединените щати срещу Русия, Китай и Иран. Стратегическите и икономическите интереси на страната според американския професор я държат по-близо до Вашингтон, независимо от сегашните конфликти с администрацията на Тръмп.
Тази прогноза трудно се съвместява с част от аргументите, които самият Миършаймър развива в интервюто.
Индия отказва да следва Вашингтон за Иран. Не приема вторичните санкции като достатъчно основание да промени отношенията си с Техеран. Работи в БРИКС и ШОС заедно с Русия и Китай. Запазва руското направление въпреки продължителния западен натиск. Същевременно развива отношенията си със САЩ там, където вижда конкретна полза за собствената сигурност и икономика. Подобно поведение не дава достатъчно основание предварително да се определи индийският избор при бъдеща голяма конфронтация.
Делхи би имал сериозни причини да работи със САЩ при рязко изостряне на отношенията с Китай. Същата логика не може автоматично да бъде пренесена върху Русия и Иран. Поставянето на Москва, Пекин и Техеран в един общ лагер отразява американската стратегическа перспектива много повече, отколкото индийската. За Индия отношенията с всяка от тези държави имат различна история, различна тежест и различни ограничения.
Американският натиск може дори да увеличава ценността на тези различия за Делхи. Колкото по-несигурни стават отношенията с Вашингтон, толкова по-важно е запазването на канали към Москва, Техеран, държавите от Залива и останалата част от Глобалния юг. БРИКС и ШОС не трябва да се превръщат в монолитен блок, за да бъдат полезни на Индия. Те са полезни защото позволяват участие без задължително подчиняване на общ външнополитически център.
Миършаймър правилно отчита силата на структурните фактори, които свързват Индия със САЩ. Категоричността на заключението му подценява друг структурен фактор – мащаба на самата Индия.
Държава с над милиардно население, огромен вътрешен пазар, ядрено оръжие, растяща икономическа тежест и собствена историческа традиция във външната политика трудно може да изгради стратегията си върху предварително обещание на чия страна ще бъде при всяка бъдеща конфронтация. Делхи запазва американското направление, без да предоставя на Вашингтон правото предварително да реши индийския избор.
Индия няма да позволи друг да избира вместо нея
Разговорът на проф. Джон Миършаймър очертава Индия като една от държавите, върху които ще се измерва реалната дълбочина на промените в световната система. Делхи има нужда от Съединените щати, но тази необходимост не го превръща в американски съюзник, готов да следва Вашингтон независимо от собствените си интереси. Отказът да подкрепи икономическата изолация на Иран е достатъчно ясен пример.
БРИКС и ШОС няма да премахнат противоречията между Индия и Китай. Русия няма да замени САЩ като икономически партньор. Вашингтон също няма възможност безкрайно да използва санкции и политически натиск, без да насърчава Делхи да разширява отношенията си извън западната система.
Миършаймър смята, че при крайна конфронтация Индия ще избере Съединените щати. Индийската политика досега позволява и друг прочит. Делхи избягва предварителния избор, защото самата възможност да разговаря с Вашингтон, Москва, Пекин и Техеран увеличава международната му тежест.
За една възходяща велика сила стратегическата автономия има стойност само докато решенията остават нейни.
Индия ще бъде близо до САЩ дотам, докъдето индийският интерес го изисква. След тази граница започва политиката на Делхи.
