Срещата, до която Вашингтон и Пекин стигнаха след девет години натиск
Посещението на Си Дзинпин в Съединените щати идва в момент, когато отношенията между Вашингтон и Пекин вече трудно могат да бъдат описани с обичайните понятия за партньорство, конфронтация или нова Студена война. В тях има едновременно огромна взаимна икономическа зависимост, технологическа война, военна конкуренция в Тихия океан, борба за контрол върху стратегически суровини, съперничество за Глобалния юг и постоянно присъстващия риск Тайван да превърне управляемото противопоставяне в криза с непредвидими последици. Срещата между Доналд Тръмп и Си няма да премахне нито едно от тези противоречия. Значението ѝ е в необходимостта двете държави да определят докъде могат да стигнат в натиска една срещу друга, без цената да стане неприемлива и за двете.
Когато Тръмп прие Си Дзинпин в Мар-а-Лаго през април 2017 година, американската политика все още изхождаше от значително по-благоприятно за Вашингтон съотношение на силите. Китай беше огромен икономически конкурент, но зависимостта му от американския пазар, западните технологии, доларовата финансова система и вноса на ключови компоненти позволяваше предположението, че достатъчно силен икономически натиск ще принуди Пекин да направи стратегически отстъпки. Първата администрация на Тръмп превърна това разбиране в политика на мита, ограничения и търговски преговори. Следващите администрации разшириха конфронтацията към полупроводниците, високопроизводителните изчислителни системи, инвестициите и технологиите с двойна употреба. Китайският възход престана да бъде разглеждан във Вашингтон главно като търговски проблем и беше поставен в категорията на националната сигурност.
Девет години по-късно резултатът не прилича нито на китайска капитулация, нито на американско поражение. Китай не успя да премахне редица свои уязвимости. Имотният сектор, местните дългове, демографското свиване, сравнително слабото вътрешно потребление и зависимостта от определени западни технологии остават сериозни ограничения. Американският натиск върху достъпа до най-модерните полупроводници също не е символичен жест. Той засяга една от областите, върху които ще се изгражда икономическата и военната мощ през следващите десетилетия. Китай обаче използва годините на конфронтация, за да ускори собственото производство, да диверсифицира търговията си и да превърне контрола върху критични суровини в инструмент на държавната политика.
Затова сегашните преговори вече не могат да се сведат до стария спор за американския търговски дефицит. Financial Times поставя сред основните въпроси пред срещата удължаването на търговското примирие, китайските покупки на американски стоки, изкуствения интелект и ограниченията върху стратегически технологии. Особено чувствителен остава режимът за износ на редкоземни елементи, по който Вашингтон обвинява Пекин, че не изпълнява в достатъчна степен поетите ангажименти. Китай от години разглежда американските технологични ограничения като опит да бъде забавено собственото му развитие. Зад конкретните спорове стои борбата за индустриалната база на XXI век – полупроводници, изкуствен интелект, роботика, батерии, електромобили, енергийни технологии, критични минерали и производствените вериги, които ги свързват.
Американското преимущество в тази борба е значително, но вече не е едностранно. Съединените щати разполагат с долара, най-дълбоките капиталови пазари, водещи технологични компании, огромна научна инфраструктура и мрежа от съюзници, каквато Китай няма. Пекин разполага с индустриален мащаб, който трудно може да бъде заменен, с огромен вътрешен пазар, с водещи позиции в редица производствени отрасли и със силно присъствие в добива, преработката и доставките на критични минерали. Американската способност да лишава китайски компании от определени технологии се сблъска с китайската способност да създава проблеми в други части на същите глобални вериги.
Тази взаимна уязвимост обяснява защо пълното икономическо отделяне остана много по-трудно от политическите лозунги за него. Американският капитал продължава да търси възможности в китайската икономика, китайските производители продължават да бъдат част от глобалните вериги, а европейски и азиатски държави се опитват да запазят достъпа си едновременно до американския и китайския пазар. Световната икономика може да бъде пренареждана под натиска на геополитиката, но не може без огромни загуби да бъде разделена за няколко години на два напълно независими блока.
Тръмп и Си пристъпват към срещата след практически експеримент, продължил почти десетилетие. Вашингтон вече знае, че Китай може да понесе много по-силен натиск, отколкото изглеждаше вероятно през 2017 година. Пекин знае, че американското технологично и финансово превъзходство не може да бъде обезсилено с политически декларации за многополюсен свят. Никоя от двете държави не разполага с евтин начин да принуди другата да приеме нейните условия. Продължителната конфронтация може да бъде водена, но всяко следващо равнище на ескалация започва да нанася щети и върху страната, която го предприема.
Китайската дипломация определя желаното състояние на отношенията като „конструктивна стратегическа стабилност“. Формулировката е много по-сдържана от езика, с който Вашингтон и Пекин говореха за отношенията си в предишни десетилетия. Тя не предполага доверие, съюз или общ политически проект. Показва стремеж съперничеството да бъде поставено в рамка, в която икономическият и технологическият натиск да не преминават автоматично във военна криза. Пекин няма основание да се отказва от опита си да намали американското влияние в Азия. Вашингтон няма основание доброволно да се откаже от военното си присъствие, технологичното си преимущество и съюзната система, която е изграждал десетилетия. Пространството за договореност се намира между тези две позиции.
Промяната се вижда най-добре, ако сегашното посещение бъде сравнено не с последната среща между двамата лидери, а с положението на Китай преди двайсет години. Тогава основният въпрос беше как Китай ще се интегрира в международния ред, чиито институции, финансови механизми и правила до голяма степен бяха създадени под американско лидерство. Сега Пекин разширява БРИКС, развива „Един пояс, един път“, увеличава търговията в национални валути, изгражда технологична автономия и задълбочава стратегическите отношения с Русия. Нито един от тези процеси сам по себе си не премахва американското превъзходство. Събрани заедно, те показват държава, която вече не определя бъдещето си единствено чрез мястото, което ще получи в съществуващата западна система.
Американската политика също се промени. Дискусията вече не е дали Китай ще стане стратегически конкурент, а как Съединените щати да действат спрямо конкурент, който притежава достатъчно икономическа, технологична и военна тежест, за да оспорва американските решения в ключови региони. Разликата е съществена. Политиката към възходяща държава, която се предполага, че може да бъде насочвана чрез достъп до пазари и институции, не е същата като политиката към държава, която вече притежава собствен набор от инструменти за натиск.
Тайван концентрира всички тези противоречия в една точка. Reuters съобщи преди посещението, позовавайки се на три източника, запознати с подготовката, че Си се очаква да постави пред Тръмп искане за прекратяване на американските оръжейни продажби за острова и да се позове на американско-китайското комюнике от 17 август 1982 година. Според същата информация китайската позиция може да засегне не само бъдещи продажби, но и вече договорени доставки. Пекин би получил много повече от икономическа отстъпка, ако успее да постигне промяна в практическото американско отношение към въоръжаването на Тайван. Вашингтон от своя страна не може да разглежда подобно решение изолирано от собствените си ангажименти, от Taiwan Relations Act и от реакцията на съюзниците си в Азия.
Тъкмо затова определението „ултиматум“, което се появи в част от руските медии, изисква предпазливост. Наличната информация показва очакване за твърдо китайско искане. Тя не доказва, че Пекин официално е поставил условие, придружено с конкретна заплаха при отказ. Разликата има значение, защото поведението на Си във Вашингтон ще покаже дали китайското ръководство търси ограничена договореност около Тайван, или се опитва да започне постепенно преразглеждане на американското стратегическо присъствие около Китай.
Съединените щати могат да продължат да ограничават китайския достъп до технологии. Китай може да продължи да намалява зависимостите си от американската система. Двете държави могат да увеличават военните бюджети, да укрепват съюзите си и да преместват производствени вериги. Нито една от тези политики не решава въпроса какво става, когато натискът достигне Тайванския проток.
Отговорът на този въпрос ще бъде много по-важен от броя на подписаните търговски сделки във Вашингтон. Ако Тръмп и Си намерят механизъм, който намалява риска от военна ескалация, без някоя от страните формално да се отказва от основните си позиции, срещата ще постави основа за продължително управление на американско-китайското съперничество. Ако Тайван остане извън подобна рамка, икономическите договорености ще имат ограничена стратегическа стойност.
Си Дзинпин пристига в Съединените щати след девет години, през които Вашингтон провери докъде може да стигне икономическият и технологичният натиск върху Китай, а Пекин провери доколко може да намали зависимостта си от Америка. Резултатът не е ново равновесие и още по-малко китайско-американско разбирателство. Резултатът е взаимното установяване, че цената на принудата расте по-бързо от способността на всяка страна да наложи окончателно волята си.
При това положение разговорът за правилата на съперничеството вече не е дипломатическа любезност. Той се превръща в необходимост.
Тайван – мястото, където компромисът между Вашингтон и Пекин свършва
Тайванският въпрос влиза в срещата във Вашингтон с тежест, която не може да бъде измерена с размера на поредния оръжеен пакет. Зад него стоят повече от четири десетилетия внимателно поддържана двусмисленост, позволявала на Съединените щати да признават правителството в Пекин, да поддържат неофициални отношения с Тайпе и едновременно да запазват възможността да подпомагат отбраната на острова. Тази конструкция оцеля, защото нито Вашингтон, нито Пекин настояваха противоречията в нея да бъдат разрешени докрай. Днешното съотношение на силите в Източна Азия прави подобно отлагане все по-трудно.
Особено значение придобива съвместното американско-китайско комюнике от 17 август 1982 година. Документът е подписан в съвсем различна международна обстановка. Китай и Съединените щати все още се намират в ранния период след установяването на дипломатически отношения през 1979 година. Съветският съюз е основният геополитически противник на Вашингтон. Пекин също възприема Москва като стратегическа заплаха. Американско-китайското сближаване има стойност, далеч надхвърляща двустранната търговия. Тайван още тогава остава проблемът, способен да разруши внимателно изгражданата конструкция.
В комюникето Съединените щати заявяват, че не преследват дългосрочна политика за продажба на оръжие на Тайван, че продажбите няма да надхвърлят по качество и количество равнището от годините след установяването на дипломатическите отношения с Пекин и че Вашингтон възнамерява постепенно да ги намалява. Китайската интерпретация поставя тези формулировки в центъра. Ако повече от четири десетилетия по-късно американските оръжейни доставки продължават и достигат нови технологични равнища, Пекин може да твърди, че обещаното постепенно намаляване никога не се е превърнало в реална тенденция.
Американската страна разполага с друга документална и политическа конструкция. Taiwan Relations Act от 1979 година предвижда Съединените щати да предоставят на Тайван отбранителни средства и услуги в количество, необходимо за поддържане на достатъчен капацитет за самоотбрана. Към това се добавят „Шестте уверения“, дадени от администрацията на Роналд Рейгън на Тайпе през 1982 година. Сред тях са положенията, че Вашингтон не е определял дата за прекратяване на оръжейните продажби, не е приемал предварителни консултации с Пекин за тези продажби и не е поемал задължение да променя Taiwan Relations Act. Американската политика през следващите десетилетия се опира едновременно върху трите съвместни комюникета с Китай, Taiwan Relations Act и „Шестте уверения“.
Рейгън оставя и още една съществена уговорка. Намаляването на американските оръжейни продажби е свързано с очакването спорът за Тайван да бъде решаван по мирен път. Днешният спор за комюникето от 1982 година следователно не е спор за един забравен дипломатически текст. Пекин може да посочи американското обещание за постепенно намаляване на продажбите. Вашингтон може да посочи китайското военно усилване около Тайван и да аргументира необходимостта островът да запазва способност за самоотбрана. Един и същ исторически компромис позволява на двете страни да защитават противоположни политики.
Тази правно-политическа двусмисленост съществува повече от четиридесет години, защото дълго време беше полезна и за Вашингтон, и за Пекин. Съединените щати признаха Китайската народна република като единственото законно правителство на Китай, прекратиха официалните дипломатически отношения с Тайпе, но запазиха неофициалните връзки и възможността да подпомагат отбраната на острова. Пекин не получи американско признаване на китайски суверенитет над Тайван в смисъла, който би желал, но получи дипломатическо признаване на КНР и американска политика на „един Китай“, различна по своето съдържание от формулировката на самия Пекин. Това внимателно несъвпадение позволяваше на всяка страна да живее със собственото си тълкуване, докато военният баланс не принуждаваше никого да поиска окончателен отговор.
Военният баланс вече е различен. Китайските въоръжени сили от началото на 80-те години и Народноосвободителната армия днес трудно могат да бъдат сравнявани. Китай изгради огромен военноморски флот, модернизира ракетните си сили, авиацията, космическите и кибернетичните способности и разполага с далеч по-големи възможности да затрудни американска военна операция в западната част на Тихия океан. Тайванският проток престана да бъде пространство, в което американското военно превъзходство може да се приема като даденост.
Промени се и самият Тайван. Островът е демократично управлявана политическа общност с население от около 23 милиона души, собствени институции, въоръжени сили, валута и икономика. Правителството в Тайпе отхвърля претенцията на Пекин за суверенитет над острова. Китайското ръководство разглежда Тайван като част от Китай и заявява предпочитание към мирно обединение, без да се отказва от употребата на сила.
При подобна конфигурация американските оръжейни доставки имат значение, което далеч надхвърля стойността на отделните договори. За Тайпе те са част от способността му да увеличава цената на евентуална военна операция. За Вашингтон са средство за възпиране и знак към американските партньори в региона. За Пекин са материално доказателство, че Съединените щати продължават да влияят върху въпрос, който китайската държава определя като вътрешен и засягащ териториалната ѝ цялост.
Тръмп вече показа, че е готов да използва оръжейните сделки с Тайван като елемент от много по-широкото договаряне с Китай. Одобрението на нов пакет за Тайван на стойност около 14 милиарда долара беше забавено, а през май президентът го определи като силен преговорен инструмент. Забавянето има практически последици за американски компании, участващи в тайванските отбранителни програми. Reuters съобщи на 19 септември, че Anduril свързва отлагането на пакета с проблеми за собствената си дейност в Тайван.
Тази особеност на подхода на Тръмп може да се окаже решаваща. За традиционната американска стратегическа школа оръжейните продажби на Тайван са част от дългосрочната архитектура за възпиране на Китай. Тръмп често разглежда международните отношения през логиката на сделката – какво получава Америка срещу всяка отстъпка, какъв икономически резултат може да бъде постигнат, какви разходи могат да бъдат прехвърлени върху партньора. Превръщането на конкретен оръжеен пакет в „преговорен инструмент“ отваря възможност Пекин да провери дали американската позиция по Тайван може да бъде включена в по-голяма размяна.
Китай разполага с какво да преговаря. Вашингтон иска по-голям достъп до критични минерали и редкоземни елементи , повече китайски покупки на американски селскостопански продукти и самолети, сътрудничество срещу прекурсорите за фентанил и определено китайско съдействие по международни кризи. Непосредствено преди срещата Пекин разшири контрола върху износа на два химически прекурсора, свързвани с производството на фентанил, към САЩ, Мексико и Канада – конкретен жест по тема, върху която администрацията на Тръмп отдавна упражнява натиск.
Тайван трудно може да бъде разменен срещу соя, самолети или няколко търговски отстъпки. За Китай той засяга легитимността на държавата и представата за завършването на националното обединение. За Съединените щати евентуална промяна в поведението към Тайван ще бъде наблюдавана в Токио, Сеул, Манила и Канбера не само като решение за един остров, а като информация за стойността на американското стратегическо присъствие в Азия.
Япония е особено чувствителна към подобна промяна. Тайван се намира непосредствено до японската островна верига, а евентуален китайски контрол над острова би променил военното положение в западната част на Тихия океан. Американската система от съюзи в региона е изградена върху убеждението, че Вашингтон няма да договаря основните интереси на партньорите си зад гърба им. Дори ограничена американска отстъпка, ако бъде възприета като резултат от двустранна сделка между Тръмп и Си, би предизвикала въпроси, които излизат далеч извън Тайван.
Си има причина да провери точно тази граница. Китай няма нужда Тръмп да обяви, че Съединените щати изоставят Тайван. Подобна промяна е политически почти немислима и би предизвикала силна съпротива в Конгреса. Много по-значим практически резултат за Пекин би било постепенно ограничаване или забавяне на определени оръжейни системи, по-голяма предпазливост в официалните контакти с Тайпе и американско въздържане от действия, които Китай разглежда като подкрепа за трайното политическо отделяне на острова.
Такъв резултат не би изглеждал като геополитически прелом в деня след срещата. Затова би бил толкова важен. Големите промени в американско-китайските отношения често започват с промяна на практиката, докато официалните формулировки остават почти непокътнати.
Пекин също има предел, отвъд който американската страна трудно би могла да отиде. Taiwan Relations Act е американски закон, а не президентска декларация, която може да бъде отменена на една среща. Конгресът има собствена роля. Републиканци и демократи в продължение на години подкрепят укрепването на тайванската отбрана. „Шестте уверения“ изрично отхвърлят предварително договаряне с Пекин на решенията за американските оръжейни продажби. Съществува и чисто стратегическият проблем, че прекалено рязкото отслабване на тайванската отбрана може да намали възпирането, вместо да увеличи стабилността.
Срещата във Вашингтон ще покаже дали двете страни все още разбират стратегическата стабилност по коренно различен начин. За Пекин стабилността предполага постепенно ограничаване на американската военна намеса около Китай и недопускане Тайван да се движи към формална независимост. За Вашингтон тя традиционно предполага запазване на достатъчно силно възпиране, така че нито Пекин да бъде изкушен да използва сила, нито Тайпе да предприеме действия, способни да предизвикат война.
Разликата между тези две разбирания не може да бъде премахната с дипломатическа формула. Тя може само да бъде управлявана.
Си Дзинпин ще разговаря с Тръмп в момент, когато Китай вече разполага с много повече средства да оспорва американското присъствие около собствените си брегове, отколкото през 1982 година. Съединените щати продължават да разполагат с военна мощ, съюзи и технологични ресурси, които Пекин не може да пренебрегне. Тайван се намира между тези две реалности.
Ако във Вашингтон започне договаряне не за статута на острова, а за допустимото американско и китайско поведение около него, срещата ще има последици, които няма да се измерват с броя на подписаните договори. Тогава предметът на преговорите вече ще бъде границата, до която всяка от двете велики сили може да упражнява натиск в най-опасната точка на отношенията им.
Войната за технологията, суровините и времето
Търговската война, започната от Доналд Тръмп през първия му президентски мандат, беше замислена като използване на американското икономическо превъзходство срещу една прекалено зависима от американския пазар китайска икономика. Митата трябваше да намалят китайския износ, да върнат производство в Съединените щати, да принудят Пекин да отвори допълнително пазара си и да променят търговски практики, които Вашингтон смяташе за несправедливи. Девет години по-късно срещата между Тръмп и Си се провежда при значително по-сложна картина. Китай продължава да зависи от световните пазари, американските технологии и доларовата финансова система, но опитът да бъде притиснат икономически го принуди да изгради собствени средства за ответен натиск.
Reuters отбелязва преди срещата във Вашингтон, че Си пристига при силно работещ китайски експортен сектор и голям търговски излишък. Въпреки американските мита повече от половината категории китайски стоки, внасяни в Съединените щати, са увеличили обемите си спрямо 2025 година. Китайските компании пренасочват продукция към други пазари, променят веригите за доставки, изнасят производствени мощности и използват индустриалния мащаб на страната, за да запазят конкурентоспособността си. Това не обезсилва американските ограничения. Показва, че митата сами по себе си не са достатъчни, за да прекъснат икономическата връзка или да принудят Пекин към стратегическо отстъпление.
Американската политика постепенно се премести към области, в които зависимостта на Китай е много по-трудна за преодоляване. Полупроводниците се превърнаха в една от главните линии на конфронтацията, защото без най-модерните чипове и оборудването за тяхното производство е трудно да се поддържа лидерство в изкуствения интелект, високопроизводителните изчисления и редица военни технологии. Контролът върху достъпа до тях дава на Вашингтон възможност да атакува не количеството на китайското производство, а технологичния таван, до който то може да достигне.
Пекин отговори там, където собствената му позиция е най-силна – в суровинната и производствената основа на съвременната високотехнологична икономика. Редкоземните елементи са необходими за постоянни магнити, електродвигатели, роботика, електроника и отбранителни системи. Китайското преимущество не се състои единствено в наличието на находища. Много по-важна е натрупаната през десетилетията инфраструктура за преработка, разделяне на елементите и производство на компоненти. Една държава може да притежава руда и въпреки това да остане зависима от китайска преработка, технологии или производствени мощности.
Данните непосредствено преди посещението показват колко практически е този инструмент. Financial Times съобщи, че китайският износ на редкоземни магнити за Съединените щати през август е спаднал до 512 тона – с 20 процента спрямо предходния месец и с 13 процента спрямо август 2025 година. Американската страна обвинява Китай, че не осигурява договореното нормализиране на доставките след търговското примирие. Пекин разполага с лицензионен режим, чрез който може да контролира не само количеството на изнасяните материали, но и крайните получатели и предназначението им.
Вашингтон вече реагира чрез опит за изграждане на алтернативни вериги за критични минерали в Съединените щати и партньорски държави. Това е стратегически необходима политика, но няма как да даде незабавен резултат. Рудници могат да бъдат разработени, преработвателни мощности могат да бъдат построени, инвестиционният капитал може да бъде мобилизиран. Индустриалното знание, специалистите, инфраструктурата, разрешителните режими и целите производствени екосистеми не се създават с президентски указ. Зависимост, изграждана в продължение на десетилетия, не изчезва за два бюджетни цикъла.
Същият проблем стои пред Китай в полупроводниците. Огромните държавни инвестиции ускоряват местното производство и китайските компании постигнаха напредък, който преди няколко години беше подценяван във Вашингтон. Най-сложните звена на полупроводниковата индустрия обаче представляват международна система, включваща американски дизайн и софтуер, нидерландско литографско оборудване, японски материали, тайванско производство и огромен брой специализирани доставчици. Китай може да намалява уязвимостта си, но пълната технологична автономия изисква възпроизвеждане на цяла индустриална екосистема.
Това превръща времето в един от най-ценните ресурси и за двете държави. Пекин има интерес да предотврати нова рязка ескалация, докато китайската технологична индустрия продължава да намалява зависимостта си от американските ограничения. Вашингтон има интерес да запази технологичната си преднина, докато изгражда алтернативни доставки на критични суровини и премества чувствителни производства към Съединените щати или съюзнически държави. Удължаването на търговското примирие може да изглежда като взаимна отстъпка, но то предоставя и на двете страни онова, от което стратегически се нуждаят – време за намаляване на собствените зависимости.
Спорът около примирието показва колко ограничено е доверието. Американският търговски представител Джеймисън Гриър обвини Китай непосредствено преди посещението, че създава несигурност чрез ограниченията върху редкоземните елементи. Пекин няма особен стимул да се отказва безусловно от един от малкото инструменти, с които може пряко да отговори на американския технологичен натиск. Китайският контрол върху критичните минерали и американският контрол върху най-напредналите технологии постепенно започват да изпълняват сходна функция – да увеличават цената, която противникът трябва да плати при следваща ескалация.
Изкуственият интелект прави този конфликт още по-труден за управление. Подготвителните американско-китайски разговори в Ню Йорк вече включиха отделен диалог по безопасността и управлението на изкуствения интелект. Financial Times съобщава, че Си се очаква да подкрепи продължаването на подобен механизъм, като едновременно се противопоставя на ограничения, които Пекин разглежда като опит да бъде задържано китайското технологично развитие.
Тук интересите на двете държави се пресичат по необичаен начин. Съединените щати и Китай имат основание да разговарят за рисковете от системи, които все по-дълбоко навлизат в икономиката, информационната среда, военното планиране и държавното управление. Същите технологии са предмет на ожесточена надпревара. Всяко ограничение може да бъде разглеждано едновременно като мярка за сигурност и като средство за забавяне на конкурента. Всяко споразумение за контрол ще бъде оценявано не само според способността му да намалява риска, а според това дали предоставя технологично преимущество на едната страна.
Надпреварата за изкуствения интелект увеличава значението на полупроводниците, електроенергията, центровете за данни, научните кадри и достъпа до капитал. Американската сила е концентрирана във водещите модели, чипове, частния капитал и глобалните технологични компании. Китайската сила е в производствения мащаб, инженерната база, огромния вътрешен пазар и способността на държавата да концентрира ресурси в избрани стратегически отрасли. Резултатът няма да бъде определен от един пробив или от една забрана за износ.
Връзката между държавната сигурност и икономиката вече е толкова силна, че дори автомобилният пазар попада в стратегическите преговори. Американски представители са дали сигнал, че китайски инвестиции в автомобилното производство могат да бъдат обсъждани при спазване на ограниченията за национална сигурност. Китайският производител CATL продължава да разработва батерийни технологии за американския пазар въпреки високите мита и политическите ограничения, включително чрез възможни лицензионни модели с американски компании. Китайският капитал и технология са едновременно желани като икономически ресурс и подозирани като стратегическа зависимост.
Съединените щати се опитват да решат това противоречие чрез разграничаване на чувствителните от нечувствителните отрасли. В подготвителните преговори се обсъжда механизъм за облекчена търговия в сектори, които не се смятат за свързани с националната сигурност. Ако подобен модел бъде развит, американско-китайската икономическа връзка няма да изчезне. Тя ще бъде разделена на пространства, в които търговията остава допустима, и пространства, в които технологията, капиталът и производството ще бъдат подчинени на геополитически ограничения.
Подобно разделяне изглежда по-реалистично от пълното икономическо скъсване, но поражда друг проблем. Границата между обикновена търговска технология и технология с приложение за националната сигурност непрекъснато се разширява. Един чип може да обслужва потребителска електроника и изкуствен интелект. Една батерия може да задвижва автомобил и да бъде част от система за съхранение на енергия. Един редкоземен магнит може да се използва в промишлен робот и във военно оборудване. Колкото по-широко се определя националната сигурност, толкова по-малка част от високотехнологичната икономика остава извън геополитическата конфронтация.
Китай също използва икономическите зависимости като политически ресурс. Намаляването на доставките на критични материали не засяга само Съединените щати. Китайският износ на редкоземни магнити за Япония през август е спаднал със 17,1 процента на годишна база, след още по-силен спад през юли, на фона на влошените отношения между Пекин и Токио. Ограниченията върху суровини постепенно придобиват същото геополитическо значение, което американските ограничения върху технологиите имат за Китай.
Вашингтон отговаря с натиск върху трети държави. Борбата за критични минерали вече достига Латинска Америка, където Съединените щати се опитват да ограничат китайското придобиване на стратегически минни активи. South China Morning Post съобщи, че американският търговски представител е настоявал пред Бразилия да бъде преразгледана продажбата на никелови активи на китайска държавно контролирана компания. Подобни действия показват, че американско-китайската икономическа конфронтация се разширява върху ресурсите на държави, които не желаят непременно да избират страна.
Този процес засяга самата структура на глобализацията. Световната икономика, изградена върху предположението, че капиталът ще търси най-евтиното производство, а компаниите – най-ефективната верига за доставки, постепенно се пренарежда около въпроса кой контролира критичните звена. Цената вече не е единственият критерий. Сигурността на доставките, политическата надеждност на държавата производител, достъпът до суровини и възможността дадена технология да бъде блокирана при криза започват да определят инвестиционни решения за десетилетия напред.
Европа, Япония, Южна Корея, Индия, държавите от Югоизточна Азия, Бразилия и страните от Персийския залив са принудени да се приспособяват към тази промяна. За много от тях Китай е незаменим търговски партньор, а Съединените щати остават основен източник на технологии, капитал или сигурност. Американско-китайското съперничество ги поставя пред все повече конкретни решения – чия телекомуникационна инфраструктура да използват, откъде да купуват полупроводници, на кого да продават стратегически минерали, къде да разположат нови заводи и в каква валута да извършват част от търговията си.
Срещата във Вашингтон няма да прекрати този процес. Евентуалното удължаване на търговското примирие би ограничило непосредствения риск от нова тарифна ескалация, но не би премахнало причините за нея. Съединените щати няма да се откажат от стремежа да запазят технологичното си преимущество. Китай няма да се откаже от технологичната самостоятелност и от използването на индустриалната си мощ като стратегически ресурс.
Затова най-ценният резултат, който Тръмп и Си могат да получат от икономическата част на срещата, вероятно няма да бъде голяма окончателна сделка. Такава сделка би предполагала разрешаване на противоречия, които вече са вградени в националните стратегии на двете държави. По-реалистичният резултат е ограничаване на скоростта, с която тези противоречия се превръщат в икономическо разделение.
За Пекин времето означава възможност да съкрати технологичната дистанция. За Вашингтон времето означава възможност да намали критичните зависимости от китайската индустрия. И двете държави искат стабилност, но не защото са се отказали от съперничеството. Те се нуждаят от нея, за да бъдат по-добре подготвени за следващия му етап.
Вашингтон и Пекин вече не разговарят сами
Срещата между Доналд Тръмп и Си Дзинпин ще бъде двустранна само по протокол. Всяка договореност между Съединените щати и Китай ще бъде прочетена в Москва, Брюксел, Делхи, Токио и столиците на Глобалния юг през въпроса дали двете най-мощни държави започват да очертават правила, които останалите ще трябва да отчитат.
За Русия значението е особено чувствително. Стратегическото сближаване между Москва и Пекин се задълбочи под натиска на конфронтацията със Запада, но Китай няма интерес отношенията му със Съединените щати да бъдат подчинени на руско-американския конфликт. Пекин развива връзките си с Москва, купува руски енергийни ресурси, разширява търговията и координира позиции по редица международни въпроси, като едновременно запазва собствените си икономически интереси на американския и европейския пазар. Китайската стратегия не изисква окончателно разделяне на света на два блока. За Пекин е по-изгодна система, в която американското превъзходство намалява, без Китай да бъде принуден да поеме всички разходи на нова глобална блокова конфронтация.
Европа се намира в по-неудобно положение. Европейският съюз определя Китай едновременно като партньор, икономически конкурент и системен съперник, но възможностите му за самостоятелно действие са ограничени от зависимостта от американската сигурност и от мащаба на икономическите отношения с Китай. Ако Вашингтон и Пекин успеят да установят по-предвидима рамка на отношенията си, Брюксел ще трябва да решава собствените си противоречия без удобното обяснение, че всяко ограничаване на връзките с Китай е неизбежно следствие от американско-китайската конфронтация. Европейската индустрия се нуждае от китайския пазар и от китайски компоненти, докато европейската политика все по-често възприема китайското индустриално превъзходство като риск.
Индия наблюдава съперничеството от друга позиция. Делхи има тежки противоречия с Пекин, включително по границата, но не приема американско-китайската конфронтация като основание да се включи безусловно в американски блок. Индия участва в Quad със Съединените щати, Япония и Австралия, развива отношенията си с Вашингтон и едновременно остава в БРИКС и Шанхайската организация за сътрудничество, запазва тесни връзки с Русия и настоява за собствен център на сила. Подобно поведение показва защо възникващата международна система трудно може да бъде сведена до повторение на Студената война.
Държавите от Глобалния юг имат още по-малък интерес към твърдо разделение. За тях конкуренцията между Китай и Съединените щати може да означава инвестиции, инфраструктура, технологии, достъп до пазари и възможност да договарят по-добри условия. Много от тези страни не искат да заменят зависимостта от един център със зависимост от друг. Разширяването на БРИКС показва търсене на повече пространство за маневриране, но не създава единен антиамерикански блок. Различията между самите участници са твърде големи за подобна конструкция.
Промяната в световния ред се проявява в това разширяване на пространството за самостоятелно поведение. Съединените щати остават най-мощната държава в системата, но все по-трудно могат сами да определят поведението на големите незападни сили. Китай разполага с достатъчна икономическа тежест, за да оспорва американски решения, но все още не притежава съюзна, финансова и военна система, сравнима с американската. Русия има военна и ресурсна мощ, но значително по-малък икономически потенциал. Индия увеличава тежестта си, без да желае да се подчинява на чужда стратегическа дисциплина. Получава се система от неравностойни центрове, чиито интереси се пресичат, без да съвпадат напълно.
Вашингтонската среща може да покаже доколко Съединените щати са готови да се приспособят към тази реалност. Ако отношенията с Китай бъдат управлявани чрез ограничени договорености, взаимно възпиране и признание, че определени зависимости не могат да бъдат премахнати бързо, американската политика фактически ще работи в среда, в която принудата вече не гарантира подчинение. Това не означава американско признаване на китайска сфера на влияние и още по-малко доброволно разделяне на света между Вашингтон и Пекин. Означава приемане на факта, че цената за едностранно налагане на решенията е нараснала.
Пекин също няма основание да възприема подобна договореност като признание на китайско равенство със Съединените щати във всички измерения на силата. Китайската икономика остава зависима от стабилна международна среда, а страната няма интерес от разрушаване на системата, която направи възможен нейния собствен възход. Китайската стратегия е по-изгодна, когато правилата постепенно се променят, отколкото когато световната икономика бъде разбита от неконтролируема конфронтация.
Срещата между Тръмп и Си няма да създаде нов световен ред. Тя може да покаже дали двете държави вече разбират, че старият не може да бъде запазен в предишния му вид. Разликата между тези две положения е достатъчно голяма, за да превърне разговорите във Вашингтон в събитие, чиито последствия ще бъдат измервани далеч извън отношенията между Америка и Китай.
Голямата сделка вече не е възможна
Посещението на Си Дзинпин във Вашингтон няма да завърши американско-китайското съперничество. То няма да реши тайванския въпрос, няма да премахне технологичните ограничения и няма да върне отношенията между двете държави към времето, когато икономическата взаимозависимост се смяташе за достатъчна гаранция срещу политически конфликт. Променило се е самото съотношение, в което Вашингтон и Пекин разговарят.
Съединените щати продължават да разполагат с военна, финансова, технологична и съюзна мощ, която Китай не може да пренебрегне. Китай вече притежава индустриален мащаб, технологически потенциал, контрол върху критични звена на световното производство и международно влияние, които правят опита за неговото принуждаване все по-скъп. Нито една от двете страни не е достатъчно силна, за да наложи собствената си воля без сериозни последствия за себе си.
Точно поради това най-важният резултат от срещата може да остане извън официалните комюникета. Тръмп и Си трябва да установят докъде могат да стигнат един срещу друг. За Вашингтон това означава да определи границата между сдържането на Китай и политика, която ускорява окончателното му отделяне от американската система. За Пекин означава да прецени докъде може да използва нарасналата си мощ, без да предизвика коалиция, способна да превърне китайския възход в много по-тежка и продължителна конфронтация.
Тайван ще остане най-опасното изпитание. Чиповете, изкуственият интелект и критичните минерали ще останат оръжия на икономическото съперничество. Русия, Индия, Европа и Глобалният юг ще продължат да използват пространството, което конфликтът между двата центъра отваря пред тях. Нито една среща може да премахне тези процеси.
Вашингтон през септември 2026 година може да отбележи не помирението между Америка и Китай, а нещо по-трезво – признаването, че съперничеството между тях ще бъде продължително и че неговото управление вече е част от световната сигурност.
Старият въпрос беше дали Китай ще приеме правилата на света, изграден под американско лидерство.
Новият е кой и как ще пише правилата на света, в който Америка вече не е единственият център, способен да ги налага.
