Франция след Макрон: избори за нов политически модел
Президентските избори във Франция през 2027 година започват много преди официалната кампания. Те започват с изчерпването на политическата конструкция, която Еманюел Макрон създаде през 2017 година и успя да запази при преизбирането си пет години по-късно. Макрон няма право на трети последователен президентски мандат. След десет години в Елисейския дворец той оставя държава, в която традиционното разделение между социалистическата левица и голистката десница е разрушено, но създаденият на негово място център не е произвел убедителен наследник. Това променя характера на предстоящите избори. Борбата не е само за президентския пост, а за политическата система, която ще наследи макронизма.
Първите сериозни данни от започващата кампания очертават необичайна картина. Мащабното изследване на Ipsos BVA за Le Monde, CEVIPOF, Fondation Jean-Jaurès и Institut Montaigne, проведено между 3 и 9 септември 2026 година сред 13 060 регистрирани избиратели, поставя Марин льо Пен между 33 и 35 процента във всички разглеждани конфигурации. Жан-Люк Меланшон разполага с по-малка, но също необичайно устойчива основа. Двамата кандидати заедно събират между 48,5 и 52 процента от намеренията за гласуване според различните сценарии. Това са моментни измервания седем месеца преди първия тур и не могат да бъдат четени като прогноза за крайния резултат. Те показват степента, до която двата политически полюса вече са заели пространството, оставено от отслабването на центъра.
Още по-показателна е устойчивостта на техните електорати. Деветдесет и пет процента от анкетираните, които се определят като близки до Националния сбор, заявяват намерение да подкрепят кандидата на партията. Същите 95 процента се регистрират сред симпатизантите на „Непокорна Франция“. При социалистите една трета от собствените им симпатизанти са готови да изберат друг кандидат, а сред привържениците на „Републиканците“ този дял достига 45 процента. Франция има две политически сили с консолидирани ядра и огромно пространство между тях, в което десницата, центърът, социалистите и останалата част от левицата продължават да търсят кандидат, формула и идентичност.
Ново изследване, публикувано в края на септември и цитирано от Reuters, задълбочи впечатлението за променящ се политически баланс. В петте проверени конфигурации Марин льо Пен и Жан-Люк Меланшон заемат първите две позиции. Едуар Филип, считан дълго време за естествения кандидат на умерения постмакронистки блок, остава извън втория тур в тези сценарии. Подобна моментна картина не решава изборите през 2027 година. Тя прави възможен сценарий, който до неотдавна изглеждаше трудно допустим за френския политически център – президентски балотаж без негов представител.
Причините не могат да бъдат сведени до личната популярност на Льо Пен или Меланшон. Френското общество влиза в предизборния период с натрупано усещане за икономическа, социална и политическа несигурност. Според септемврийското изследване 74 процента от анкетираните очакват положението в страната да се влошава. Това усещане е най-силно сред симпатизантите на Националния сбор, но обхваща и значителна част от левия електорат и дори 60 процента от центристките избиратели. Желанието за промяна е масово, макар представите каква трябва да бъде тя да се различават рязко.
Макронизмът възникна като отговор на друга криза. През 2017 година Макрон убеди значителна част от французите, че разделението между ляво и дясно е загубило смисъл и че страната може да бъде управлявана от прагматичен реформаторски център. Социалисти, либерали, умерени консерватори, висши държавни служители, градски професионални слоеве и проевропейски настроената част от средната класа бяха събрани в ново мнозинство. Старите партии бяха отслабени до степен, която дотогава изглеждаше немислима. Самата система обаче остана силно зависима от фигурата на президента. Десет години по-късно няма втори Макрон, който естествено да наследи политическото пространство на първия.
Едуар Филип притежава управленски опит, разпознаваемост и собствен политически профил, но кандидатурата му трябва едновременно да наследи част от макронизма и да се дистанцира от него. Габриел Атал претендира за същия електорат. Бруно Ретайо се стреми да възстанови самостоятелността на традиционната десница. Раздробяването между тези кандидати вече тревожи партийните им ръководства заради възможността Льо Пен и Меланшон да заемат двете места на втория тур. Едуар Филип допълнително поема политически риск с предложението пенсионната възраст да бъде увеличена до 65 години и да се въведе задължително частно пенсионно спестяване – позиция, която го поставя в продължение на икономическата философия, срещу която през последните години се водеха едни от най-тежките социални конфликти във Франция.
Левицата е раздробена по различен начин. Меланшон разполага със собствена политическа машина, устойчив електорат и ясно разпознаваем език. Рафаел Глюксман търси място за социалдемократическа и силно проевропейска левица. Социалистическата партия не е възстановила хегемонията, която притежаваше във времето на Франсоа Митеран и дори на Франсоа Оланд. Самият Оланд вече допуска възможността отново да се кандидатира, ако прецени, че съществува реална перспектива за успех. Подобна кандидатура би могла да промени разпределението на левия вот, но самото обсъждане на завръщането на бивш президент от епохата преди Макрон показва трудността социалистите да произведат нов безспорен лидер.
Меланшон стои извън тази логика. Той не се опитва да възстанови Социалистическата партия и не предлага поправена версия на макронизма. Неговият проект оспорва политическата архитектура на Петата република, социалната политика от последното десетилетие, разпределението на богатството, част от правилата на Европейския съюз и външнополитическата зависимост на Франция от атлантическата система. Тъкмо радикалността, която затруднява привличането на умерени избиратели, му дава предимство в общество, в което искането за промяна става по-силно от желанието за продължаване на съществуващото управление.
Льо Пен извървя обратния път. Националният сбор постепенно смекчи части от програмата и езика си, изгради силно парламентарно присъствие и се стреми да убеди французите, че идването му на власт няма да представлява институционален скок в неизвестното. През септември партията и съюзниците ѝ постигнаха нов пробив в Сената, достатъчен за създаването на собствена парламентарна група – още една стъпка в продължителната стратегия за институционално утвърждаване. Льо Пен вече не трябва да доказва, че Националният сбор може да достигне до втория тур. Тя два пъти го е правила. Задачата ѝ е да разруши остатъчния страх у онази част от избирателите, която може да протестира срещу системата на първия тур, но се връща към кандидата на центъра на втория.
Външната политика се превръща в част от тази операция по нормализиране. Отношенията с Русия са едно от най-уязвимите места в политическата биография на Льо Пен. Предишните ѝ положителни оценки за Владимир Путин, контактите на Националния сбор с Москва и известната история с руския банков кредит години наред позволяват на противниците ѝ да поставят под съмнение независимостта на партията във външната политика. След войната в Украйна тази уязвимост стана значително по-тежка. Кандидат, който иска не просто протестен вот, а президентството на ядрена държава, постоянен член на Съвета за сигурност на ООН и една от водещите сили в Европейския съюз, трябва да отговори на въпроса как ще се държи спрямо Москва.
Новият език на Льо Пен по отношение на Русия трябва да бъде четен и през тази промяна на собственото ѝ политическо положение. Колкото по-реална става възможността за президентска власт, толкова по-голяма става цената на старите зависимости, контакти и двусмислия. Дистанцирането от Москва разширява пространството за Националния сбор сред консервативни, умерени и институционално ориентирани избиратели, които могат да приемат твърдата политика срещу миграцията или идеята за национален приоритет, но не желаят рязък външнополитически завой на Франция.
Меланшон се движи в друга посока. Той също осъжда руското нахлуване в Украйна и не предлага признаване на войната като легитимен инструмент за промяна на европейските граници. Разликата е в разбирането му за начина, по който Франция трябва да реагира на войната, за отношенията ѝ с НАТО и за самата идея за европейска стратегическа автономия. При него отказът от автоматично следване на атлантическата линия не е предизборна корекция, породена от украинската криза. Той е част от политическата му концепция от години.
Френската президентска кампания придобива особен парадокс. Льо Пен, която дълго беше възприемана като най-близкия до Москва голям френски политик, се стреми да освободи кандидатурата си от този образ. Меланшон, който принадлежи към съвсем различна политическа традиция, продължава да настоява за стратегическа необвързаност, критика към НАТО и дипломатическа архитектура за сигурност, в която Русия не може просто да бъде изключена от Европа. Двамата оспорват макронизма, но започват да го правят от все по-различни външнополитически позиции.
Изборите през 2027 година могат да се окажат първите президентски избори след създаването на макронизма, при които основният конфликт няма да бъде между системата и един неин радикален противник. Данните от септември показват възможност двама противници на досегашния модел да се борят помежду си за място на върха, докато наследниците на Макрон се опитват да се върнат в центъра на политическата сцена. Социалният профил на двата електората, отношението към държавата, миграцията, богатството, Европейския съюз и войната в Украйна правят сходството между Льо Пен и Меланшон повърхностно. Общото между тях е силата на отказа от досегашния политически ред. Съдържанието на този отказ е различно. Върху тази разлика ще се решава голяма част от френската кампания.
Льо Пен и Русия: цената на пътя към Елисейския дворец
Промяната в езика на Марин льо Пен спрямо Русия не започва през септември 2026 година. Войната в Украйна постепенно направи политически неизползваемо наследство, което Националният сбор дълго време не смяташе за проблем. Льо Пен призна анексирането на Крим от Русия за легитимно, защитаваше необходимостта от сближаване между Париж и Москва, а през 2017 година се срещна с Владимир Путин в Кремъл малко преди френските президентски избори. Към това се прибави заемът от руска банка, получен през 2014 година от тогавашния Национален фронт. След февруари 2022 година всяка от тези стари позиции започна да носи различна политическа тежест.
Льо Пен осъди руското нахлуване в Украйна още през 2022 година. Тя постепенно прие и необходимостта от военна помощ за Киев, макар да продължи да поставя ограничения върху нейния характер. Националният сбор се противопоставяше на изпращането на френски войски в Украйна, на предоставянето на оръжия, способни да нанасят удари дълбоко на руска територия, и на политика, която според партията може да превърне Франция в пряк участник във войната. Запази се и недоверието към продължителното финансиране на Киев без ясно очертана политическа перспектива за прекратяване на конфликта. Септемврийската позиция от 2026 година вече използва значително по-твърд речник към самата Русия. Льо Пен и Жордан Бардела обвиниха свързани с Москва структури в хибридни действия и опити за дестабилизация и заявиха, че няма да приемат чужда намеса във френския политически живот.
Това все още не е възприемане на цялата външнополитическа линия на Макрон. Националният сбор не е станал партия на безусловната подкрепа за украинската стратегия. Променило се е отношението към политическата цена на близостта с Москва. Кандидатура, която се движи над 30 процента на първия тур, вече няма интерес да бъде възприемана като външнополитическо изключение. Старият образ на Льо Пен като политик, способен да възстанови привилегировано френско-руско партньорство, привличаше част от протестния и суверенисткия електорат. Същият образ може да затрудни привличането на умерени консерватори, част от десния център, висшата администрация и избиратели, за които президентът трябва да гарантира предвидимостта на френската ядрена и външна политика.
Президентските избори във Франция не се печелят само със собственото партийно ядро. Льо Пен вече два пъти достигна до втория тур и два пъти срещу нея се формира мнозинство от избиратели, които не непременно подкрепяха нейния противник, но отказваха да допуснат Националния сбор до Елисейския дворец. От години партията работи върху разрушаването на тази бариера. Променени бяха икономически позиции, смекчена беше реториката за Европейския съюз, изоставена беше идеята Франция да напусне еврозоната, изградена беше значително по-дисциплинирана парламентарна структура. Външната политика оставаше една от областите, в които противниците на Льо Пен можеха да използват миналото ѝ като аргумент срещу способността ѝ да управлява държавата.
Русия вече се превръща от част от някогашната суверенистка идентичност на Националния сбор в проблем, който трябва да бъде обезвреден преди балотажа.
Тази промяна не налага извода, че Льо Пен внезапно е станала идеологически антируски политик. Подобно обяснение би било прекалено лесно. По-точно е да се види постепенното приспособяване на външната политика към новото положение на самата партия. Националният сбор отдавна не се стреми единствено да изразява недоволството срещу управляващия елит. Той се подготвя да управлява. Колкото повече тази възможност се приближава, толкова по-малко пространство остава за позиции, които могат да бъдат представени като зависимост от чужда държава.
Разликата с Меланшон става по-съществена по тази линия. Той няма биографията на политическа близост с Кремъл, която тежи върху Льо Пен. Няма руския банков заем на Националния фронт, срещата с Путин от 2017 година или старите признания за Крим, които трябва да обяснява пред френския избирател. Затова може да критикува НАТО, доставките на определени видове оръжие, ударите по руска територия и логиката на продължаващата военна ескалация, без тази позиция автоматично да произтича от предишна партийна зависимост от Москва.
Меланшон разглежда отношенията с Русия през собствената си концепция за независима френска външна политика. Тя може да бъде оспорвана, но притежава политическа последователност, която предхожда украинската война. В нея Франция не трябва да избира между подчиняване на Москва и следване на Вашингтон. Тя трябва да запази свободата да определя сама интересите си.
Тъкмо тази позиция започва да отличава Меланшон все по-рязко не само от Макрон и неговите наследници, но вече и от Льо Пен.
Меланшон: Франция между Москва и Вашингтон
Отношението на Жан-Люк Меланшон към Русия трудно може да бъде разбрано през обичайното разделение между „проруски“ и „антируски“ политици. Той осъди руското нахлуване в Украйна, определя нарушаването на украинските граници като неприемливо и настоява руските войски да се изтеглят. Едновременно с това отказва да приеме, че отговорът на войната трябва да бъде продължително военно противопоставяне между Русия и западния блок. Тази позиция го поставя извън доминиращата линия във френската политика, без да го превръща в защитник на действията на Москва.
Спорът се изостри през септември 2026 година. След ново напрежение около Русия Меланшон насочи вниманието и към украинските удари в дълбочина на руска територия, които според него увеличават риска от разширяване на войната. Последваха обвинения, че прехвърля част от отговорността върху Киев. Меланшон отговори с повторно настояване за изтегляне на руските сили от Украйна, но не отстъпи от искането да бъдат прекратени действията, способни да въвлекат европейските държави в пряка конфронтация с Русия.
Подобна позиция не възниква след 2022 година. В продължение на години Меланшон оспорва атлантическата организация на европейската сигурност. Програмата на „Непокорна Франция“ предвижда Франция да напусне интегрираното военно командване на НАТО, а перспективата е за излизане от самия Алианс и преминаване към политика на необвързаност. В неговото разбиране ядрената сила, която разполага със собствена армия, дипломатическа традиция, постоянно място в Съвета за сигурност на ООН и глобални интереси, не трябва да предоставя стратегическите си решения на военен съюз, в който Съединените щати имат решаваща тежест.
Меланшон стъпва върху съществуваща френска традиция, макар да я отвежда значително по-далеч. Решението на Шарл дьо Гол от 1966 година да изведе Франция от интегрираната военна структура на НАТО беше израз на убеждението, че френският суверенитет изисква самостоятелност при решенията за война, ядрено възпиране и отношенията между великите сили. Франция остана член на Северноатлантическия алианс, а през 2009 година Никола Саркози я върна изцяло в интегрираното командване. Меланшон използва голисткия принцип за стратегическа независимост, но го включва в много по-радикален проект за необвързаност.
Русия присъства в този проект не като естествен съюзник на Франция, а като европейска сила, с която според Меланшон трайна архитектура на сигурността не може да бъде изградена чрез безкрайна конфронтация. Той поставя по-силен акцент върху ОССЕ, международните гаранции, дипломатическите преговори и постепенното намаляване на военната ескалация. Разликата с линията на Макрон е съществена. Френският президент също говори за стратегическа автономия на Европа, но я съчетава със запазването на НАТО и с продължаващата военна подкрепа за Украйна. Меланшон поставя под въпрос самата атлантическа рамка, в която тази автономия трябва да бъде реализирана.
Политическата цена на подобна позиция е висока. Част от френската левица възприема НАТО като необходима гаранция за европейската сигурност след руското нахлуване. Рафаел Глюксман изгражда външнополитическия си профил върху много по-категорична подкрепа за Украйна и твърдо отношение към Москва. Дори вътре в пространството около „Непокорна Франция“ съществуват нюанси относно обхвата и продължителността на помощта за Киев. Меланшон трябва едновременно да защитава мирна стратегия и да убеждава избиратели, че тя не означава приемане на резултатите от употребата на военна сила.
Електоралната му сила идва преди всичко от други теми. Меланшон привлича значителна част от младите французи, избиратели от големите градски периферии, хора с по-ниски доходи и групи, които не разпознават интересите си в политиката на макронисткия център. В септемврийското изследване на Ipsos той е първи сред избирателите на възраст между 18 и 34 години. Неговото ядро се отличава и с необичайно висока партийна лоялност. Това обяснява защо при раздробена социалдемократическа левица той може да се приближава към втория тур, без да е смекчил основните си позиции.
Същата последователност създава границата пред кандидатурата му. За достигане до балотажа може да бъде достатъчна мобилизацията на твърдото ядро при разпиляване на конкурентите. За значително разширяване на подкрепата Меланшон трябва да достигне до леви и умерени избиратели, които споделят критиката му към социалната политика на Макрон, но не приемат излизането от НАТО, конфронтацията с част от правилата на Европейския съюз или неговия остър политически стил. Този проблем не се решава само с растящ процент в социологическите проучвания.
Меланшон не предлага на Франция сближаване с Русия. Той предлага отказ от необходимостта Франция да избира външнополитическата си идентичност между Вашингтон и Москва. В тази разлика се съдържа както една от най-разпознаваемите черти на неговата кандидатура, така и един от най-трудните въпроси пред нея: дали идеята за стратегически независима Франция може да привлече достатъчно широка обществена подкрепа във време, когато войната отново е превърнала сигурността в централна европейска тема.
Два протеста срещу една Франция
Евентуалното достигане на Льо Пен и Меланшон до втория тур би създало политическа ситуация, каквато Петата република досега не е познавала. От 2017 година механизмът беше сравнително ясен: кандидатът на Националния сбор достига до балотажа, а срещу него се събира широк фронт от центристи, умерена десница и част от левицата. Макрон спечели по този начин през 2017 и 2022 година. Ако срещу Льо Пен се изправи Меланшон, този механизъм вече не може да бъде възпроизведен в същия вид. Избирателите на политическия център ще трябва да избират между две кандидатури, които отхвърлят съществени части от наследството на макронизма, но предлагат коренно различни отговори.
Льо Пен изгражда своята сила около националния суверенитет, миграцията, сигурността, покупателната способност и противопоставянето между френския гражданин и последиците от глобализацията. Националният сбор постепенно проникна в социални среди, които някога принадлежаха на комунистическата и социалистическата левица – работници, жители на малки градове, периферни райони и част от ниската средна класа. Партията съчетава социални обещания със силно рестриктивна политика по отношение на миграцията и с концепцията за „национален приоритет“. Този синтез ѝ позволява да говори едновременно на социалното недоволство и на страха от загуба на национална и културна идентичност.
Меланшон мобилизира друга Франция. Значителна част от неговата подкрепа идва от младите, от големите градове и техните предградия, от наемните работници, от избиратели с имигрантски произход и от образовани леви среди, които възприемат социалното неравенство като основния конфликт на съвременното френско общество. В икономическата му програма държавата трябва да възстанови способности, които десетилетия на приватизация, дерегулация и европейска бюджетна дисциплина според LFI са ограничили. Преразпределението на богатството, публичните услуги, пенсиите, трудовите права и увеличаването на политическото участие заемат централно място в този проект.
Двете кандидатури се срещат в отхвърлянето на статуквото, но не и в представата какво трябва да го замени. Националният сбор търси по-силна национална държава, която защитава преди всичко собствените си граждани и ограничава миграцията. Меланшон предлага социална и институционална промяна, включително преход към Шеста република, с по-силно обществено участие и различен баланс на властите. Льо Пен постепенно смекчава конфликтите си с институционалната система, за да докаже, че може да я управлява. Меланшон продължава да твърди, че част от самата система трябва да бъде променена.
Септемврийските сондажи показват възможност за балотаж между тях, но не дават основание той да бъде приеман като предрешен. Особено трудно е положението на Меланшон. Достигането до втория тур изисква приблизително една пета от гласовете при достатъчно раздробяване на останалите кандидати. Спечелването на мнозинство изисква съвсем различна политическа коалиция. Част от социалдемократическата левица има тежки разногласия с него. Центристкият електорат е силно резервиран към икономическата програма на LFI, отношението към НАТО и проекта за Шеста република. Консервативните избиратели са още по-отдалечени от неговите позиции по миграцията и обществения модел. По-ранни проучвания за хипотетичен втори тур показваха значително по-слаба позиция на Меланшон срещу Льо Пен, макар тези измервания да не могат механично да бъдат пренасяни върху ситуацията през пролетта на 2027 година.
Льо Пен има различен проблем. Големият първотурен резултат не гарантира мнозинство на балотажа. Тя трябва да привлече хора, които никога не са гласували за Националния сбор и които продължават да изпитват недоверие към неговата способност да управлява Франция. Затова промяната на отношението към Русия не е второстепенен епизод. Президентската респектабилност изисква Льо Пен да убеди част от центъра и традиционната десница, че при нейно управление няма да последва геополитически разрив, който да постави под съмнение международните ангажименти на Франция. Тя запазва критиката към част от политиката спрямо Украйна, но все по-категорично отстранява подозрението, че Москва може да разчита на специално отношение от бъдещ президент Льо Пен.
Меланшон няма нужда да извършва подобно политическо разграничаване от Русия. Неговият проблем е друг – да докаже, че необвързаността не означава изолация, че стратегическата автономия не оставя Франция без съюзници и че търсенето на дипломатическо уреждане с Москва не предполага приемане на промяната на граници със сила. Той защитава по-трудна за обяснение позиция от простото противопоставяне между подкрепа за Киев и подкрепа за Москва. Франция според него трябва да бъде самостоятелен политически субект, способен да разговаря и с едните, и с другите, без решенията му да бъдат предварително определени от блокова принадлежност.
Зад президентското съперничество постепенно се очертават две различни версии на френския суверенитет. При Льо Пен той започва от границата, гражданството, миграцията и националния приоритет. При Меланшон започва от социалната държава, народния суверенитет, институционалната промяна и независимостта във външната политика. И двете се раждат от кризата на политическия център. Те предлагат различни отговори на една и съща френска тревога – усещането, че решенията, които определят живота на страната, все по-трудно се контролират от самото френско общество.
Франция избира какво да остане след Макрон
Френските президентски избори през 2027 година няма да решат само кой ще влезе в Елисейския дворец. Те ще покажат дали политическият център, създаден около Макрон, може да оцелее без своя създател. Септемврийските сондажи вече регистрират възможност вторият тур да бъде достигнат от Марин льо Пен и Жан-Люк Меланшон. Седем месеца преди гласуването това остава само една от възможните конфигурации, но самото ѝ появяване показва колко дълбоко е променено френското политическо пространство.
Льо Пен влиза в тази кампания с най-силната електорална основа в своята политическа кариера и с очевиден стремеж да отстрани всичко, което може да попречи на превръщането на Националния сбор от партия на протеста в партия на президентската власт. Новият тон към Русия принадлежи към тази трансформация. Той не заличава старите ѝ позиции и не означава автоматично приемане на цялата политика на Макрон спрямо Украйна. Показва, че за Льо Пен вече е по-важно да бъде възприемана като предвидим бъдещ държавен глава, отколкото като лидер, който демонстрира специално отношение към Москва.
Меланшон влиза в същата кампания от противоположна позиция. Той не носи политическата история на отношенията между Националния сбор и Русия и затова няма същата необходимост да доказва дистанция от Кремъл. Неговият спор е с атлантическия модел на френската външна политика. Осъждането на руското нахлуване в Украйна при него съществува едновременно с отказа да се приеме безкрайната военна конфронтация като единствен възможен отговор. Франция в неговата концепция не трябва да бъде нито проруска, нито зависима от Вашингтон. Тя трябва да възстанови способността сама да определя границите на собственото си участие във войните, съюзите и конфликтите на великите сили.
Тази позиция няма да направи пътя му към президентството по-лесен. Тя може да привлече французи, които търсят социална промяна и по-независима външна политика, но може да отблъсне други, за които НАТО остава необходимата рамка на европейската сигурност. Реалният политически въпрос пред Меланшон не е дали разполага с достатъчно твърдо ядро. Сондажите показват, че го има. Въпросът е дали може да превърне това ядро в значително по-широко обществено мнозинство.
Франция навлиза в кампания, в която старото противопоставяне между системата и нейния противник може да бъде заменено от съперничество между две различни отрицания на досегашния модел. Едното търси национална защита чрез граници, идентичност и приоритет на гражданството. Другото търси социален и политически суверенитет чрез преразпределение, институционална промяна и независима външна политика.
След десет години с Макрон въпросът вече не е само кой ще го наследи.
Французите ще трябва да решат каква Франция искат да остане след него.
