Войната, в която военното превъзходство не решава политическия проблем
Разговорът на Крис Хеджис с проф. Джон Миършаймър е проведен седем месеца след началото на американско-иранската война и след вече натрупан достатъчно дълъг период, в който могат да бъдат сравнявани първоначално поставените цели с постигнатото. На 28 февруари започва американската военна операция срещу Иран. Следва продължителна въздушна кампания, която Миършаймър определя като 40-дневна и поставя края на този неин етап на 8 април. Иран понася удари, губи военна инфраструктура, изразходва ракети и безпилотни системи, търпи последиците от блокадата и санкциите. Към края на септември иранската държава продължава да функционира, военното ѝ командване запазва способност да организира операции, ракетният натиск не е прекратен, а преговорите във връзка с войната вече се водят при условия, различни от тези в нейното начало. В оценката на Миършаймър точно това разминаване между мащаба на използваната американска сила и политическия резултат е основният проблем на Вашингтон.
Съединените щати не са загубили военното си превъзходство над Иран. Американската авиация, глобалната система за разузнаване, спътниковите средства, военноморските сили, високоточните оръжия и логистичната инфраструктура остават несравними с иранските възможности. Сравняването на двете държави само по тези показатели обаче обяснява твърде малко от развитието на конфликта. Иранското ръководство не е поставено пред необходимостта да разгроми американските въоръжени сили, за да продължи войната. Неговата задача е да запази държавното управление, достатъчна част от ракетния и дроновия потенциал, способността да застрашава инфраструктура в региона и възможността да въздейства върху движението през Ормузкия проток. Американската задача е значително по-сложна, ако крайната цел действително включва принуждаване на Техеран да приеме политически условия, които иранското ръководство смята за заплаха за собственото си оцеляване.
Миършаймър стига много далеч в обяснението на иранското поведение. Според него в Техеран възприемат Съединените щати и Израел не просто като противници, които искат промяна в ядрената или регионалната политика на страната, а като сили, заинтересовани от смяна на режима и дори от разпадането на Иран на по-малки държавни образувания. Публично достъпната информация не позволява подобна крайна цел да бъде приписана като официална американска политика без необходимите уговорки. За анализа на поведението на Техеран е достатъчно, че иранското ръководство може да възприема заплахата по този начин. Държава, убедена, че отстъплението няма да завърши с компромис, а с нов натиск върху самото ѝ съществуване, има съвсем различен праг за приемане на загуби. Миършаймър обяснява отказа от големи отстъпки през тази логика.
Вашингтон може да разруши още военни обекти. Може да атакува командни центрове, складове, ракетни позиции, производствени мощности, комуникационна инфраструктура. Съединените щати разполагат с възможности за нова въздушна кампания и би било пресилено външен наблюдател да твърди обратното. Формулировката на Миършаймър, че Америка няма „военна опция“, е прекалено абсолютна, ако бъде прочетена буквално. Неговият аргумент става значително по-силен, когато под „военна опция“ се разбира операция, която може при приемлива цена да произведе предварително определен политически резултат. След нанесените през първите месеци удари няма публично показан механизъм, чрез който нова серия бомбардировки непременно ще принуди Техеран да приеме условия, които предишната кампания не е успяла да му наложи.
Американската стратегическа култура многократно се е сблъсквала с тази граница. През март 2003 година иракската армия не беше противник, способен продължително да оспорва американското военно превъзходство. Багдад падна през април. Унищожаването на режима на Саддам Хюсеин не произведе автоматично политически ред, който Вашингтон да може лесно да управлява. В Афганистан правителството на талибаните беше свалено през 2001 година, американското присъствие продължи две десетилетия, а през август 2021 година талибаните отново овладяха Кабул. Иран не е нито Ирак, нито Афганистан и механичното пренасяне на тези два примера би било аналитично погрешно. Иран има различна държавна традиция, население, география, военна организация, регионални връзки и собствена технологична база. Общият проблем остава разликата между унищожаването на военни способности и налагането на политическа воля.
Иранската територия е около 1,65 милиона квадратни километра. Планинският релеф, разсредоточената инфраструктура, подземните съоръжения, собственото производство на ракети и безпилотни системи увеличават ресурсите, необходими за продължителна кампания. Военният потенциал не се състои само от видимите пускови установки, които могат да бъдат унищожени. Производствената документация, инженерният персонал, технологичният опит, резервните компоненти, разпръснатите складове и способността част от производството да бъде възстановявано също участват в сметката. Дори значителното разрушаване на индустриалната база не заличава придобитото знание. Удължаването на войната започва да поставя въпроса колко пъти една и съща инфраструктура може да бъде разрушавана и възстановявана и колко струва това на всяка от страните.
Миършаймър обръща внимание на американските запаси от високоточни боеприпаси. Според него ограничената интензивност на действията след 8 април е свързана и с необходимостта Вашингтон да пази определени категории оръжия, които не могат да бъдат изразходвани без оглед на други стратегически направления. Точните количества в американските арсенали не са публични. Няма основание неговата оценка за състоянието на запасите да бъде представяна като официално потвърден инвентар на Пентагона. Американското военно производство обаче вече се намира под натиска на няколко едновременни изисквания. Европа изисква ресурси. Близкият изток изисква ресурси. Индо-Тихоокеанското командване планира при съвсем други мащаби на потенциален конфликт. Боеприпасът, използван над Персийския залив, не съществува отделно от тези сметки.
Производството на съвременни управляеми ракети и противоракетни прехващачи не може да бъде увеличено със скоростта, с която те се изразходват при интензивни операции. Не става дума само за бюджет. Необходимите двигатели, електроника, системи за насочване, специални материали, производствени мощности, подизпълнители и квалифицирани специалисти поставят физически ограничения пред темпа на попълване. Военната индустрия може да получи повече пари и нови договори, но между решението за увеличаване на производството и готовото изделие има технологично време, което Конгресът не може да съкрати с гласуване.
Иранската употреба на балистични ракети, крилати ракети и дронове натоварва точно тази част от американската система. Не всяко атакуващо средство трябва да достигне целта си, за да произведе разход. Самото му приближаване изисква откриване, проследяване, решение за прехват и често използване на противоракетен боеприпас. Част от атакуващите средства са значително по-евтини от системите, предназначени да ги унищожат. Масовото използване на сравнително евтини средства за нападение срещу по-скъпа защитна архитектура създава неблагоприятна икономика за отбраняващата се страна, особено когато защитаваните обекти са много и не могат да бъдат преместени.
Американските бази в Персийския залив десетилетия наред осигуряваха близост до потенциалния театър на военните действия. Бахрейн е свързан с присъствието на Пети флот на САЩ. Катар, Кувейт и други точки от регионалната инфраструктура позволяват разполагане на авиация, логистика, комуникации, складиране и командване. Същата близост, която намалява времето за реакция и улеснява операциите, поставя стационарните обекти в обсега на иранските средства за далечен удар. Писта, пристанищен терминал, радар, склад за гориво или команден център имат известни координати. Могат да бъдат защитавани, ремонтирани и дублирани, но не могат да бъдат маневрирани като кораб или самолет.
В интервюто Миършаймър твърди, че редица ключови американски съоръжения в Залива са били тежко повредени и свързва изтеглянето или преместването на част от американските активи към Йордания, Израел и Европа с нанесените поражения. Той посочва и увеличеното значение на Диего Гарсия за военноморската логистика след проблемите около базата в Бахрейн. Пълният мащаб на щетите по отделните американски съоръжения не може да бъде възстановен само от публичната информация. Миършаймър сам говори за постепенно появяващи се снимки и свидетелства, а не за публикувана цялостна американска оценка на пораженията. Достатъчно ясно е друго: американските стационарни обекти вече трябва да бъдат планирани като инфраструктура, която ще бъде системно атакувана при голяма регионална война.
Тази промяна започна много преди сегашната война. Разпространението на точни балистични системи, крилати ракети и евтини безпилотни апарати постепенно увеличаваше уязвимостта на големите бази. Иран инвестира в подобни средства, защото не може да изгради авиация и военноморски сили, способни да се съревновават пряко със Съединените щати. Ракетният арсенал позволява друга форма на възпиране. Американският самолетоносач остава изключително мощна военна система. Американската база остава необходима за логистиката. Противникът не е длъжен да ги надмине технологично във всички компоненти. Той търси уязвимост, при която цената на защитата и рискът от загуби започват да влияят върху политическото решение за употреба на сила.
Саудитска Арабия усети същата промяна от другата страна на американската система за сигурност. Миършаймър разглежда отказите на президента Тръмп да предприеме нова голяма операция срещу хутите като доказателство за ограничените възможности на Вашингтон да прекрати конфликта чрез сила. Той връща разговора към американските удари срещу хутите през пролетта на 2025 година и твърди, че операцията е прекратена, защото продължаването ѝ не е обещавало резултат, съизмерим с разхода на боеприпаси. При третото саудитско искане за помощ през септември 2026 година, според цитираните от него медийни съобщения, американските военни съветници са предупредили президента, че нова кампания ще изразходва още дефицитни боеприпаси, без да гарантира поражение на хутите.
Хутите нямат икономическите, технологичните или военните ресурси на Съединените щати. Години на война в Йемен създадоха организация, приспособена към оцеляване под въздушни удари, разпръснато командване и употреба на ракети и дронове срещу инфраструктура на много по-богати противници. Американските въздушни удари могат да унищожават техни позиции и въоръжение. Превръщането на тези удари в трайно премахване на способността им да застрашават корабоплаването и саудитски обекти изисква съвсем различен мащаб на операцията. Нито Вашингтон, нито Рияд разполагат с удобен политически вариант за нова голяма сухопътна война в Йемен.
На 13 юли, според хронологията, изложена в интервюто, саудитски удар срещу контролираното от хутите основно летище в Йемен отваря нов етап на конфликта. През септември бойните действия се разширяват. Миършаймър описва удари срещу саудитската петролна инфраструктура, атакувани помпени станции по тръбопровода, свързващ източните находища с Червено море, и заплахата срещу Янбу. Посочва приблизително четири милиона барела дневно като реалния поток по този маршрут преди пораженията и около 1,6 милиона след частичното възстановяване. Това са числа, цитирани в разговора и зависими от състоянието на инфраструктурата към конкретния момент; те не трябва да се превръщат в постоянни характеристики на саудитския износ.
Тръбопроводът Изток–Запад има стратегическа функция, която войната направи видима за публика, обикновено следяща единствено цената на барела. Саудитските находища са разположени основно в източната част на страната, близо до Персийския залив. При сериозно нарушение на корабоплаването през Ормуз маршрутът до Янбу позволява част от петрола да бъде изведен към Червено море. Повредата на помпени станции не унищожава цялата система. Ремонтът е възможен. Повторният удар също е възможен. Неподвижната инфраструктура има координати, а възстановяването на една помпена станция не променя географията.
Петролът, достигнал Янбу, все още трябва да бъде превозен по море. Баб ел-Мандеб свързва Червено море с Аденския залив и Индийския океан. Разширяването на контрола и военните възможности на хутите около този район увеличава риска и за маршрута, предназначен да заобиколи Ормуз. Саудитската енергийна система се оказва зависима от две тесни морски пространства, около които военните действия вече не могат да бъдат третирани като изолирани инциденти.
Миършаймър поставя голяма тежест върху тази география. Иран не може да победи американската армия в конвенционална война и няма нужда да го прави, ако целта му е да повиши цената на конфликта до равнище, при което Вашингтон започва да търси политически изход. Иранският натиск върху Ормуз, действията на хутите около Баб ел-Мандеб и атаките срещу саудитската инфраструктура събират различни военни направления в един икономически механизъм. Транспортът става по-скъп. Застрахователният риск се увеличава. Част от корабособствениците ограничават курсовете. Алтернативните маршрути изискват повече време и гориво. Повредените съоръжения трябва да бъдат ремонтирани и защитавани.
Американската блокада причинява същевременно сериозни затруднения на Иран. Миършаймър признава, че тя ограничава движението на ирански кораби и че публичните данни не позволяват надеждно да се определи какви количества ирански петрол все пак достигат международния пазар чрез прехвърляне върху иракски танкери или други схеми. Това е съществено ограничение пред твърдението, че времето работи еднопосочно в полза на Техеран. Иран губи приходи, инфраструктура и ресурси. Санкциите усложняват финансовите операции. Продължителната война натоварва бюджет, производство и население. Публичната информация не позволява да се измери точно вътрешният праг, след който тези разходи могат да променят решенията на иранското ръководство.
Разликата е в начина, по който двете страни понасят цената. Иран плаща непосредствено върху собствената си територия и икономика. Съединените щати плащат част от военните разходи пряко, но значителна част от натиска се разпространява през световната енергийна и транспортна система. Европейските потребители, азиатските вносители, корабните компании, рафинериите и държавите, зависими от внос на петрол и дизелово гориво, нямат отношение към решенията, с които е започнала войната, но участват в икономическата ѝ цена.
Миършаймър вижда в това основното иранско средство за принуда. Неговата оценка може да се окаже вярна само ако Техеран издържи достатъчно дълго и ако икономическият натиск върху САЩ и техните партньори нараства по-бързо от натиска върху самия Иран. Нито едното условие е предварително гарантирано. Седем месеца след началото на войната обаче американското военно превъзходство все още не е премахнало необходимостта Вашингтон да решава този проблем.
Петролът превърна продължителността на войната в американски проблем
Миършаймър свързва перспективата за прекратяване на войната не с решителен обрат на бойното поле, а с икономическите последици от продължителното нарушаване на енергийните доставки. В интервюто той говори за три механизма, които временно са ограничили ефекта от кризата: използването на американския Стратегически петролен резерв, рязкото намаляване на китайския внос и пренасочването на част от саудитския петрол към Червено море. Нито един от тях не премахва причината за сътресението. Те осигуряват време, докато достъпът до Ормуз остава ограничен и войната продължава.
Особено значение Миършаймър отдава на Стратегическия петролен резерв на САЩ. Той посочва приблизително 285 милиона барела наличност и твърди, че резервът не може безпроблемно да бъде намаляван под около 250 милиона заради техническите особености на солените каверни, в които се съхранява суровината. Първата цифра може да бъде проверявана чрез официалната американска статистика; твърдението за твърда техническа граница от 250 милиона барела изисква повече предпазливост. В интервюто не е представена достатъчна техническа основа, която да позволява тази стойност да бъде приемана като абсолютен праг. Същественото за американската политика е количеството петрол, което може да бъде освобождавано продължително, без резервът да изгуби основната си функция — защита при тежко прекъсване на доставките.
Стратегическият резерв може да омекоти ценовия удар, но не може да замести трайно нормалните потоци през Персийския залив. Колкото по-дълго продължава кризата, толкова по-труден става изборът между използването му за стабилизиране на вътрешния пазар и запазването на достатъчен запас при ново влошаване. Освобождаването на петрол влияе върху непосредственото предлагане. Не ремонтира саудитските тръбопроводи, не намалява риска за танкерите и не възстановява сигурността на Ормуз.
Китайската икономика поема друг вид удар. Според данните, цитирани от Миършаймър, китайският внос е спаднал от около 12 милиона барела дневно преди войната до приблизително 7 милиона в най-тежкия момент, след което се е възстановил към 9 милиона. Тези числа са част от аргументацията в интервюто и не дават сами по себе си пълна картина на китайските доставки, запасите и вътрешното потребление. Мащабът на Китай превръща дори частичното прекъсване на нормалните доставки в индустриален проблем. Пекин има интерес Иран да не бъде принуден към стратегическа капитулация пред Вашингтон, но има също толкова материален интерес морските енергийни маршрути да функционират. Продължителната нестабилност натоварва и китайската икономика.
Дизеловото гориво заема отделно място в оценката на Миършаймър. Транспортът на стоки, тежкотоварните превози, земеделската техника, строителството и значителна част от промишлената логистика остават зависими от него. Рязкото поскъпване или физическият недостиг преминават през производствените разходи много по-бързо, отколкото обикновено се вижда от движението на цената на суровия петрол. Миършаймър свързва риска и с евентуални ограничения върху руския износ, които биха свили допълнително международното предлагане.
При оценката на крайния икономически резултат той е едновременно категоричен и предпазлив. Говори за възможност кризата да доведе до глобална рецесия и дори депресия, но изрично признава, че не е икономист и не може надеждно да определи мащаба на бъдещия спад. Сравнението му с петролния шок от 1973 година показва историческата посока на аргумента, без да доказва повторение на същия сценарий. Световната икономика през 2026 година има различна енергийна ефективност, различни резервни механизми, други производители и значително по-развити финансови инструменти за управление на риска. Тя е и много по-силно обвързана чрез глобални производствени и транспортни вериги.
Няма достатъчно основание още сега да бъде обявявана предстояща световна депресия. Продължителният енергиен шок може да увеличи инфлацията, да свие потреблението, да повиши производствените разходи и да принуди централните банки да избират между ценова стабилност и икономически растеж. Тежестта ще бъде различна за САЩ, Европа, Китай и големите държави вносителки на енергия. Колко далеч ще стигне този процес зависи от продължителността на войната, цените, обема на възстановените доставки и способността на производителите извън зоната на конфликта да компенсират част от недостига.
Преговорите в Ню Йорк придобиват различна тежест при такава икономическа цена. Миършаймър не очаква Китай и Русия да съдействат на Вашингтон за споразумение, което би оставило Иран стратегически отслабен и зависим от американските условия. Не очаква и Техеран да направи големи отстъпки, докато иранското ръководство смята, че времето увеличава натиска върху американската страна. Допуска ограничени компромиси, които биха позволили на президента Тръмп да представи договореността като политически успех.
Тази сметка ще остане валидна само докато Иран може да понесе собствените загуби. Икономическото изтощение не принадлежи само на едната страна. Американският проблем е, че част от цената на войната вече се плаща на бензиностанцията, в транспортните тарифи, производствените разходи и пазарните очаквания. Решението дали тази цена е приемлива постепенно излиза извън кабинетите на военните плановици.
Саудитска Арабия и разместването на сигурността в Залива
Саудитска Арабия изгражда сигурността си повече от осем десетилетия върху отношенията със Съединените щати. Формулата никога не е била официален договор за взаимна отбрана от типа на член 5 на НАТО, но американското военно присъствие, доставките на оръжие, разузнавателното сътрудничество и защитата на морските маршрути създадоха система, в която Рияд можеше да приема американската сила като последна гаранция срещу голяма външна заплаха. Войната с Иран подлага тази конструкция на изпитание, различно от кризите през предходните десетилетия.
Миършаймър отделя значително внимание на саудитските искания за американска помощ след ударите на хутите. Според изложеното в интервюто Рияд неколкократно е търсил по-решителна американска намеса, а президентът Тръмп не е предприел нова голяма военна кампания. Миършаймър свързва отказа с предишния американски опит срещу хутите, разхода на високоточни боеприпаси и предупрежденията на военните за съотношението между очаквания резултат и цената на операцията. За саудитското ръководство значение има не само дали Съединените щати притежават силата да нанесат тежки удари в Йемен. Значение има дали Вашингтон е готов да използва тази сила, когато саудитската инфраструктура е атакувана и когато противникът може да отговори с нови удари.
Подобно съмнение вече се появи през септември 2019 година, когато атаките срещу съоръженията в Абкайк и Хурайс временно извадиха от строя значителна част от саудитския петролен капацитет. Тогава Вашингтон не започна война с Иран. Седем години по-късно проблемът е по-тежък, защото ракетите и дроновете вече не представляват отделен епизод в период на относителен мир, а постоянен инструмент в продължаващ регионален конфликт. Рияд трябва да планира икономиката, петролната инфраструктура и отбраната си при допускането, че американското военно присъствие не премахва възможността саудитската територия да бъде атакувана.
Миършаймър очаква Саудитска Арабия да търси някакъв modus vivendi с Иран. Подобна политика не би означавала стратегическо сближаване между двете държави. Саудитско-иранското съперничество има собствена история, свързана с регионалното влияние, сигурността в Залива, Йемен, Ирак, Ливан и отношенията със Съединените щати. Дипломатическото възстановяване на отношенията през 2023 година с китайско посредничество вече показа готовност и от двете страни да ограничават риска от пряка конфронтация, когато цената ѝ става прекалено висока. Сегашната война добавя към тази сметка уязвимостта на саудитските петролни съоръжения.
Пакистан, Турция, Китай и Русия присъстват в разсъжденията на Миършаймър като възможни партньори, към които Рияд може да се обърне при отслабване на доверието в американската защита. Нито една от тези държави не може просто да заеме мястото на Съединените щати. Китай има огромни икономически интереси в Залива, но не е изградил военна инфраструктура, сравнима с американската. Русия разполага с политически и военни връзки в региона, но няма американския ресурс за постоянна защита на саудитската територия и морските комуникации. Пакистан притежава ядрено оръжие и традиционно близки отношения с Рияд, но собствените му стратегически ограничения са значителни. Турция е регионална военна сила със самостоятелни интереси. Саудитската политика може да стане по-многопосочна, без от това да възникне нов покровител, способен да възпроизведе американската роля.
По-тежката промяна засяга ядреното възпиране. Миършаймър свързва войната с увеличаването на стимулите Иран да премине от ядрена инфраструктура и технологична способност към решение за създаване на оръжие. В интервюто се посочват действия на иранския парламент, насочени към напускане на Договора за неразпространение на ядреното оръжие, и промяната в политическата среда след убийството на върховния лидер. Конкретните стъпки и техният правен статут трябва да бъдат разглеждани отделно от прогнозата за бъдещо иранско решение. Аргументът на Миършаймър е стратегически: ако иранското ръководство стигне до убеждението, че държави без ядрено възпиране могат да бъдат подлагани на продължителни военни кампании, ценността на самото възпиране нараства.
Саудитската сметка би се променила незабавно при появата на иранско ядрено оръжие. Рияд от години заявява, че не желае Иран да придобие такъв потенциал. Миършаймър допуска, че Турция, Египет и дори Ирак също могат да преосмислят положението си при ядрено въоръжен Иран. Не следва от това, че тези държави автоматично ще започнат собствени военни ядрени програми. Решението зависи от политически, технологични, финансови и международни ограничения. Продължителна война, при която ядрената тема се превръща от предмет на преговори във въпрос за физическото оцеляване на държавата, създава много по-неблагоприятна среда за режима на неразпространение.
Американската политика в продължение на години беше насочена към предотвратяване на иранско ядрено оръжие. Военният натиск може да унищожи съоръжения, да забави технологични програми и да увеличи материалната цена на тяхното възстановяване. Той може едновременно да усили политическия мотив за придобиване на средство, което иранското ръководство смята за защита срещу следваща война. Миършаймър поставя това противоречие сред най-тежките стратегически последици на сегашния конфликт. Възможността за неговото възникване е по-лесна за аргументиране от категоричната прогноза, че Иран непременно ще произведе ядрено оръжие или че след него неизбежно ще последват Саудитска Арабия, Турция и Египет.
Израел и цената на войната, която трябваше да намали иранската заплаха
Миършаймър е най-категоричен, когато оценява резултатите за Израел. Според него войната не е отслабила трайно стратегическата позиция на Иран, а е увеличила мотивите на Техеран да търси ядрено възпиране, показала е възможностите на иранските ракети и дронове да достигат израелска територия и е затвърдила връзките на Иран с хутите, „Хизбула“ и „Хамас“. Той стига до заключението, че Израел се намира в по-неблагоприятно положение, отколкото преди началото на конфликта. Част от конкретните твърдения за размера на пораженията и ограниченията върху публикуването на информация в Израел се основават на оценки и сведения, цитирани в разговора, които не позволяват цялостно независимо измерване на нанесените щети.
Израелските въоръжени сили могат да унищожават ирански ракетни установки, производствени обекти и командна инфраструктура. Продължителността на конфликта показа, че пълното премахване на иранската способност за далечни удари изисква нещо повече от успешни въздушни операции. Част от арсенала е мобилен, част от производствената и складовата инфраструктура е разсредоточена, а натрупаното технологично знание не може да бъде унищожено с бомбардировка. Израел трябва едновременно да поддържа собствените си запаси от прехващачи и да разчита на американска подкрепа за противоракетната отбрана при продължителна размяна на удари.
Ядрената страна на конфликта поставя по-труден въпрос. Ако войната бъде възприета в Техеран като доказателство, че конвенционалните способности не са достатъчни за предотвратяване на американски и израелски атаки, политическата стойност на ядреното възпиране нараства. Израел може да постигне временно забавяне на иранската ядрена инфраструктура чрез унищожаване на съоръжения и оборудване, без да може да премахне научните знания, инженерните кадри и политическото решение програмата да бъде възстановена. Миършаймър свързва промяната в иранския дебат след убийството на върховния лидер с тази логика и смята, че неговият наследник е по-отворен към придобиването на ядрено оръжие.
Според Миършаймър Иран не е особено агресивна държава и исторически не е започвал войни. Подобна формулировка събира в едно различни исторически периоди и оставя извън нея употребата на въоръжени партньори, подкрепата за недържавни организации и различните форми на регионална намеса. За сегашната война по-съществен е начинът, по който иранската държава изгражда сигурността си: ракети, дронове, регионални партньори и потенциална ядрена способност компенсират слабостта на конвенционалните ѝ военновъздушни и военноморски сили. Разрушаването на част от този потенциал не премахва причините, поради които той е бил създаден.
Седем месеца война не дават достатъчна дистанция за окончателна равносметка на израелската стратегия. Иран е понесъл реални военни и икономически загуби, част от инфраструктурата му е разрушена, а продължителността на блокадата увеличава вътрешната цена на конфликта. Израел също живее при необходимостта да поддържа противоракетна защита, да възстановява поражения и да планира сигурността си при противник, който не е лишен от способността да нанася удари. Ако след края на войната Иран запази значителен ракетен потенциал и едновременно ускори движението към ядрено възпиране, военното отслабване на страната няма непременно да се превърне в по-благоприятна стратегическа среда за Израел. Това е частта от аргумента на Миършаймър, която ще може да бъде проверена не по броя на разрушените обекти, а по политическото и военното устройство на региона след прекратяването на бойните действия.
Силата остана, сигурният изход изчезна
Най-същественият принос на Миършаймър към разговора за тази война не е прогнозата му за икономическа депресия, нито категоричната му оценка за резултатите на Израел. И двете могат да бъдат оспорвани. Много по-труден за пренебрегване е въпросът какво може да постигне огромното военно превъзходство, когато противникът отказва да води войната по правилата, при които това превъзходство е решаващо.
Съединените щати могат да нанесат на Иран поражения, които Техеран не е способен да нанесе на американската територия в същия мащаб. Иран отговаря с възможностите, които е изграждал заради тази асиметрия — ракети, дронове, регионални съюзници, натиск върху Ормуз и заплаха срещу инфраструктурата, от която зависи движението на огромни количества енергийни ресурси. Американската военна мощ не изчезва при такава война. Намалява способността ѝ сама да определя политическия резултат.
Седемте месеца конфликт вече промениха повече от съотношението между Вашингтон и Техеран. Саудитска Арабия получи още една причина да не основава цялата си сигурност върху предположението за безусловна американска защита. Китай видя колко опасна остава зависимостта му от морските енергийни маршрути. Израел се изправи пред Иран, чийто мотив за придобиване на ядрено възпиране може да се окаже по-силен след войната, отколкото преди нея. Съединените щати трябва да разпределят боеприпаси, системи за противоракетна отбрана и политическо внимание между Близкия изток, Европа и Индо-Тихоокеанския регион.
Миършаймър допуска, че икономическата цена в крайна сметка ще принуди Доналд Тръмп да търси споразумение. Иран също няма безкраен ресурс. Блокадата, загубените приходи, разрушената инфраструктура и продължителната военна мобилизация могат да променят сметката в Техеран. Няма достатъчно основание отсега да се твърди коя страна първа ще достигне границата, отвъд която компромисът ще струва по-малко от продължаването на войната.
Договореността, ако бъде постигната, няма да върне Близкия изток към положението отпреди 28 февруари. Рияд вече знае повече за границите на американската защита. Техеран знае повече за собствената си уязвимост и за стойността на ракетното и евентуалното ядрено възпиране. Вашингтон знае колко трудно е военният успех да бъде превърнат в политическо подчинение на държава, способна да прехвърля част от цената на войната върху световната икономика.
Миършаймър може да се окаже прекалено категоричен за бъдещата депресия, за мащаба на американското стратегическо отстъпление или за окончателния резултат за Израел. По-трудно е да бъде отхвърлено предупреждението, което преминава през целия му анализ: една велика сила може да запази огромното си военно превъзходство и въпреки това да достигне момент, в който няма евтин, бърз и сигурен начин да превърне това превъзходство в желания политически край на войната.
В Близкия изток тази сигурност вече я няма.
