Физическите лимити на суперхищника и суровата геохимия
Тялото с масивни размери носи със себе си огромен тафономичен проблем. Първо, хищниците на върха на хранителната верига никога не са многобройни. Докато малките организми формират гигантска биомаса, популацията на Мегалодон вероятно никога не е надхвърляла няколко десетки хиляди индивида едновременно в целия световен океан. Статистическият шанс за перфектно погребение на такъв гигант е нищожен.
Второ, физическият размер пречи на самата фосилизация. За да се запази пълен скелет, тялото трябва да бъде бързо покрито от утайки. Океанското дъно обаче не е стерилна лаборатория. Всяка мъртва акула, паднала на дъното, бързо се превръща в шведска маса за бентосните организми. Тъй като скелетът на акулата е изграден от хрущял, а не от минерализирана кост, той е лесна плячка за бактерии и организми, разрушаващи органичния матрикс. Дори доломитизацията или калцификацията на отделни прешлени не е достатъчна да спаси гръбнака от разпадане под действието на дънните течения.
Зъбите правят изключение. Покрити с плътен емайлоид, те са практически неунищожими. Затова океанското дъно е осеяно с тях, докато анатомията на самата акула остава в сферата на хипотезите.
Тази фрагментарност не е ограничена само до акулите. Дори при динозаврите, чиито кости са добре минерализирани, пълни скелети на гигантски завроподи са изключителна рядкост. Може да разгледате [по-ранни анализи върху морфологията на изчезналата мегафауна], където подобни структурни пробойни в теориите ясно показват как мащабът разрушава шанса за съхранение. Огромните кости остават изложени на атмосферни влияния, разлагане и транспортиране от реките за твърде дълго време, преди да бъдат погребани.
В крайна сметка науката разполага с екстраполации. Но когато всяка промяна в ъгъла на зъба или базовото предположение за метаболизма променя очакваната дължина на животното с пет метра, става ясно, че днешните оценки за Мегалодона са просто най-доброто възможно нагласяне на данни в условия на информационен дефицит.
