Платото Пуна в северозападната аржентинска провинция Салта е място, където разредителят на въздуха и липсата на влага бързо свалят всякакви академични илюзии. Там, върху площ от близо 1600 квадратни километра монотонна солена кора, се издига Коно де Арита. С височина между 120 и 200 метра спрямо основата си и почти перфектен диаметър на долния периметър, този обект от десетилетия служи за бойно поле между академичния консенсус и теренната логика. Достъпът през минното селище Толар Гранде, разположено на 70 километра по натрошен чакъл и прах, изисква сериозна логистика – гориво, високопроходима техника и пълна независимост от местната оскъдна инфраструктура. Точно тази изолация обаче е запазила обекта в суровия му вид, далеч от масовия туризъм.
Официалната геоложка версия залага на т.нар. вулканичен нек (от английското neck – гърло). Твърди се, че преди милиони години магменият канал е захранвал с подземно налягане повърхността, но енергията е изчерпана преди достигането на класическа експлозия. Базалтовият или андезитов състав във вътрешността се е втвърдил директно в магменопровода. Впоследствие, чрез милиони години вятърна ерозия и температурни амплитуди, по-меките ронливи скали наоколо са били отнесени, оставяйки пресованата ядрава структура напълно разкрита. Тази схема звучи стабилно на хартия, но когато човек застане в основата и направи стандартен замер на скалните състави, излизат несъответствия. Външният слой на конуса се състои от изключително ронливи, напластени материали, които трудно се връзват с представата за монолитна втвърдена магмена тапа, издържала на вековно износване от вятъра.
Алтернативният геоложки модел обръща перспективата на 180 градуса: това не е обект, който се е издигнал над терена, а останка от скален пласт, който е потънал около него. В региона на средните Анди водната ерозия и подземните водоносни хоризонти са разтваряли соли и меки утаечни скали в продължение на епохи. Според тази хипотеза, при масивни тектонични срутвания и размиване на основата, целият околен регион е слезнал надолу, а Коно де Арита е останал като изолиран "остров" от предишното ниво на почвата. И тук обаче възниква физически проблем – как точно радиалната симетрия се е запазила толкова равномерно от всички страни, ако процесът е бил движен от хаотични водни потоци и неравномерно свличане на земните маси.
Трета хипотеза насочва вниманието към хидротермалната активност и т.нар. кални вулкани. Районът съдържа следи от интензивни наводнения и последващо бързо пресъхване. Липсата на калдера се обяснява с бавен, извиращ процес, при който богата на минерали тиня и пясък са излизали на повърхността с минимално налягане, натрупвайки се слой по слой. Този тип образувания са известни в геоморфологията, но мащабът на Арита надхвърля познатите аналогични структури в Южна Америка.
