След като теоретичната мъгла около Големия взрив започне да се утаява, физиците се сблъскват с един съвсем материален, плътен проблем. Преди приблизително 13 милиарда години Вселената е била просто една безкрайна, студена супа от неутрален водороден газ. В този период, наричан от астрономите Тъмни векове, всеки проникващ ултравиолетов фотон се е блъскал в атомите на водорода и е бил поглъщан моментално. Пространството е било непрогледно не заради липса на материя, а поради прекалено голямото ѝ количество в непробудно, неутрално състояние. За да стане Вселената прозрачна за светлината — такава, каквато я виждаме днес през оптичните си инструменти — този газ е трябвало да бъде йонизиран, т.е. електрони да бъдат отбити от протоните под въздействието на високоенергийна радиация. Процесът е известен като рейонизация и е последната наистина глобална промяна в агрегатното състояние на космоса.
Въпросът, който от десетилетия трупаше хартия в научните архиви, никога не е бил дали това се е случило. Ясно е, че се е случило. Въпросът винаги е бил свързан с чистата физическа логистика: как точно ултравиолетовите фотони са успели да избягат от "родилните домове" на първите галактики, без да бъдат глътнати от гъстите облаци от прах и неутрален газ още в самото ядро?
Доскоро доминиращото решение на този казус звучеше изключително елегантно, почти като по учебник. Когато първите масивни звезди изчерпат ядреното си гориво, те завършват съществуването си с колосални експлозии — свръхнови. Тези катастрофални събития инжектират невъобразими количества кинетична енергия в околната среда, създавайки ударни вълни и т.нар. галактически ветрове. Хипотезата гласеше, щом тези ветрове разпорят звездната люлка и издухат праха, през получените пробойни йонизиращата радиация на изтича в открития междугалактически вакуум. Моделът работеше чудесно на компютърни симулации, където параметрите могат да се напасват, докато уравненията намерят задоволителен баланс.
Когато обаче насочите реална техника към реалния космос, абстрактните компютърни модели често се разпадат под тежестта на измервателния уред. Екипът, ръководен от Коди Кар, решава да тества тази хипотеза не чрез хипотетични математически конструкции, а чрез директна спектроскопия на съседни галактики, които по своите физически параметри, плътност и звездообразуване максимално наподобяват първичните системи от епохата на рейонизацията. Използвайки спектрографа на космическия телескоп Хъбъл, изследователите започват да разлагат светлината от тези обекти на отделни дължини на вълната, търсейки фините следи от тъмни абсорбционни пролуки — физическия подпис на звездните ветрове и газовите абсорбери.
Резултатът от наблюдаваната проба не просто отклонява очакванията, той ги обръща с хаотична сила. В галактиките, където уредите регистрират най-ужасяващите, мощни галактически ветрове — с движещ се с хиляди километри в секунда газ — количеството пропусната йонизираща светлина се оказва нищожно. Галактиките буквално са запечатани за собственото си лъчение. И обратното: там, където фотоните свободно и масово изтичат в междугалактическото пространство, Хъбъл не открива абсолютно никаква следа от ударни вълни или суперветрове.
Стивън Маккендлис обяснява това разминаване с ефект, който досега бе игнориран от чистата теория. Енергията от експлозиите на свръхновите наистина разтърсва цялата галактическа околност, но вместо да почисти пътя, тя избутва и сгъстява неутралния газ и прах около звездната зона. Взривът действа като бутало, което уплътнява защитната стена, вместо да я пробие. Така свръхновите не проправят път на светлината, а запечатват радиационния капан.
