Когато преди приблизително 7300 години — датирано по въглерод-14 около 5283 г. пр.н.е. — калдерата Кикай изхвърля над 50 кубични километра тефра и пирокластични потоци, южната част на остров Кюшу буквално изчезва под дебел слой силикатна пепел. В археологическата литература това събитие отдавна носи етикета на „демографска точка на нулата“. Логиката на сухите академични доклади доскоро беше елементарна: огромно количество вулканично стъкло, цунами с височина десетки метри и запечатване на почвата, което води до моментно физическо унищожение на локалните общности от периода Джомон. Реалността на терен обаче винаги е била далеч по-неугледна от гладките теории.
Анализът на геоложките ядра и пространственото разпределение на керамичните стилове показва, че демографската динамика в Южен Кюшу е била негативна още преди самото изригване. Районът вече е изпитвал ресурсен натиск, а мобилните групи ловци-събирачи са намалявали плътността си. Когато Кикай-Акахоя детонира, тя просто довършва процес, който е бил в ход. Вулканичната пепел запечатва земята, превръщайки вътрешността на острова в стерилна пустиня, където киселинността на почвата и унищожаването на растителността правят лова на сухоземни бозайници невъзможен за години напред.
По-интересен е физическият парадокс, който се наблюдава в Северно Кюшу. Въпреки че регионът попада в зоната на непосредствен пепелопад, сухопътните данни показват не спад, а рязък скок в гъстотата на населението непосредствено след катастрофата. Това не е резултат от внезапен демографски бум, а от сурова логистика на оцеляването. Оцелелите от юг са били принудени да изоставят хълмистите вътрешни територии и да се придвижат на север, концентрирайки се плътно около крайбрежните ивици.
