/Поглед.инфо/ На втория ден, както се казва още не изсъхнало мастилото, Законът за мерките и действията по време на извънредното положение (ЗМДВИП), който освен друго илюстрира и законотворческата компетентност на действащото Народно събрание, е подложен на критика, вкл. от Съдийската колегия на Висшия съдебен съвет (ВСС).

Критиката на закона, както знаят придобилите образованието си по право не от къде да е юристи, бива нисша и висша. А към висшата освен друго спадат проверката дали не противоречи на нормативен акт от по-висша степен, както и съотношението на съдържащите се в него с други правни норми. Тъй като при правоприлагането съществува хипотезата на конкуренция между такива, каквито са случаите когато различни правни норми установяват различни права и задължения. И тогава въпросът, който стои е за съотнасянето между едни и други правни норми и как те се съпоставят. Възможно е да е предвидено съответствие, което да води до кумулативност. Възможно е също правни норми да предвиждат и водят до различни правни последици, които не се изключват взаимно. Но е възможна и колизия. Законът за нормативните актове (ЗНА) затова е въвел съответни процедури, срокове за предложения и становища и пр. във връзка с оценка на въздействието и изработването на проекти за такива. Защото тая работа освен че не е проста, не е и за всеки, па бил той избран и за депутат. „Гласовете би трябвало да се претеглят, а не да се преброяват“ (Фридрих Шилер).

За разлика от пратените по силата на таен демократичен вот незнайно от кои и колко действително, макар незапознати с тази материя парламентаристи, неразличаващи не само противоконституционното, незаконосъобразно и противоречиво законотворчество, а непознавайки теорията и логическата структура на правната норма поради което и отликата между императивни и санкциониращи правни норми, на споменатите юристи е ясно и затова държат сметка за качеството на всякакви правни норми като предназначени да регламентират и по такъв начин да регулират обществените отношения. А така също и необходимостта от юридическа санкция, както и в някои специфични случаи от пряка и изключителна санкционна защита срещу нарушение на диспозицията на конкретна правна норма. Защото освен обекта, за който се отнася, защита в немалко случаи е необходима и за самите правни норми. Понеже като елементи от правната система правните норми не са изолирани сами за себе си, а между тях съществува диалектическа връзка. В т. ч. между едни правни норми, съдържащи санкция, с други, в които такава не е вписана. От такава гледна точка санкцията в дадена правна норма служи за защита не само на нея, а и на други правни норми. В такъв смисъл санкционните правни норми са от общ и от по-малко общ характер, вторите от които са предназначени да осигуряват защита на ограничен кръг правни норми. Но да не отегчаваме потенциалния читател, тъй като настоящото изложение няма за цел и не е предназначено за лекционен курс по теория на правото, вкл. за т. нар. депутати, а негов предмет са някои конкретни от множеството правни проблеми, каквито поражда ЗМДВИП. В т. ч. както ще стане ясно, не само в национален план.

Доколкото е необходимо ще си позволим само кратко встъпление към темата като база за улеснение на разбирането в какво се състоят споменатите проблеми. Най-опростена форма за употреба на санкция се съдържа в особената част на Наказателния кодекс (НК), според ал. 1 на чл. 9 от който: ”Престъпление е това общественоопасно деяние (действие или бездействие), което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо.”. А съгласно чл. 10 от с. к.: „Общественоопасно е деянието, което застрашава или уврежда личността, правата на гражданите, собствеността, установения с Конституцията правов ред в Република България или други интереси, защитени от правото.”.

Чл. 5, ал. 3 от Конституцията разпорежда, че: „Никой не може да бъде осъден за действие или бездействие, което не е било обявено от закона за престъпление към момента на извършването му.”.

Но санкциониращ характер като елемент съдържат и множество други правни норми не само на наказателното, а така също на административното и дори гражданското и търговско право.

Според чл. 2 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН), който е в съотношение на общ спрямо частния ЗМДВИП: (1) Деянията, които съставляват административни нарушения, и съответните за тях наказания, се определят със закон или указ.; (2) Когато нарушението на закон или указ е обявено общо за наказуемо с определено по вид и размер административно наказание, Министерският съвет и членовете на правителството, ако са овластени със съответния закон или указ, могат да определят съставите на конкретните нарушения.

С чл. 16 новоприетия ЗМДВИП разпорежда:

(1) До отмяната на извънредното положение със заповед на министъра на здравеопазването може да се забрани износ на лекарствени продукти по смисъла на Закона за лекарствените продукти в хуманната медицина от територията на Република България.

(2) Който наруши забраната по ал. 1, се наказва с глоба в размер на 10 000 лв., съответно се налага имуществена санкция в размер на 50 000 лв., а при повторно извършване на същото нарушение – с глоба в размер на 20 000 лв., съответно с имуществената санкция в размер на 100 000 лв.

(3) Нарушенията се установяват с актове, съставени от длъжностни лица, определени от изпълнителния директор на Изпълнителната агенция по лекарствата или на директора на съответната регионална здравна инспекция. Наказателните постановления се издават от изпълнителния директор на Изпълнителната агенция по лекарствата или от директора на съответната регионална здравна инспекция.

Независимо от наличието или липсата на заповеди по см. на ал. 1, фактически обстоятелства – действия или бездействия, каквито да осъществяват хипотезата на ал. 2, съставляващи нарушение на диспозицията, респ. актове и наказателни постановления като санкция по ал. 3 от чл. 16 на обсъждания закон, въпросната разпоредба поражда няколко въпроса, заслужаващи да бъдат разгледани и анализирани.

Първият, който възниква, е във връзка с точния прочит на ал. 1 от чл. 2 на цитирания по-горе ЗАНН за съотношението с тази норма на ал. 1 от чл. 16 на ЗМДВИП. Очевидно е от текста на втората, че се касае не за закон или указ, а за заповед/и на министъра на здравеопазването. Т. е. с въпросната част от разпоредбата на заповедите на министъра на здравеопазването, които несъмнено не са и не могат по чиято и да е в т. ч. парламентарна воля да придобият сила на нормативни актове, е придадена стойност и значение на закон или указ в противоречие с чл. 1а, чл. 2 и чл. 15 от ЗНА, според които:

Чл. 1а.  Нормативният акт съдържа общи правила за поведение, които се прилагат към индивидуално неопределен кръг субекти, има нееднократно действие и се издава или приема от компетентен държавен орган.

Чл. 2. (1) Нормативни актове могат да издават само органите, предвидени от Конституцията, или от закон.

(2) Компетентността да се издават нормативни актове не може да се прехвърля.

Чл. 15 (1) Нормативният акт трябва да съответствува на Конституцията и на другите нормативни актове от по-висока степен.

(2) Ако нормативен акт противоречи на регламент на Европейския съюз, прилага се регламентът.

(3) Ако постановление, правилник, наредба или инструкция противоречат на нормативен акт от по-висока степен, правораздавателните органи прилагат по-високия по степен акт.

Въпреки недвусмисленото указание в ал. 3 на чл. 15, което съответства на изчерпателно визираните от ЗНА актове, които имат нормативен характер, така застъпеното становище би могло да бъде оспорено от някои във връзка с цитираната по-горе ал. 2 на чл. 2 от ЗАНН, ако не се държи сметка за разпоредбите на ал. 3 от чл. 4 на Конституцията и ал. 2 от чл. 15 на ЗНА, вкл. с оглед оформящото се взаимодействие на страните-членки за противодействие на заплахата от онова, което се явява фактическо основание за прибързаното приемане от българските законотворци на ЗМДВИП, които явно не са били съобразени в процедурата на етап предварителна оценка на въздействието и при изготвянето му като законопроект, ако въобще такива са се състояли като процес. И като резултат в зависимост от решенията в рамките на ЕС, не е изключено да се окаже, че България не може да участва в съвместните усилия и действия на общността за преодоляване на заплахата от коронавирус, заради чл. 16 от обсъждания закон, освен ако на министъра на здравеопазването не му хрумне да издаде някаква заповед или заповеди за отмяна на предишни, с каквито е забранил да се изнася от България еди какво си. Тук по красноречив начин проличава така или иначе неумело прикриваната зависимост не на изпълнителната от законодателната власт, а обратно. При това на ниво министър. А министър-председателят, който може устно да нареди на неговия министър, ни лук ял, ни лук мирисал. Народните избраници пък междувременно решиха да се приберат в къщи, за да дадат пример на избралите ги как да се пазят от зараза, с каквато изява изпъкнаха пред целия свят и с безцеремонното си погазване не само на Конституцията и Правилника си за работа, а и на идеята за парламентаризъм. И чат-пат, евентуално само за гласуване да се събират заедно. Така на предна линия остана сал един министър на здравеопазването със заповеди да изпълнява закона, на когото шефа на т. нар. Национален оперативен щаб според препоръките на тоя-оня Съвет да казва дали, кога какво да забранява. А главният прокурор да следи кой слуша и изпълнява и да гони ония, които не спазват забраните. Докато някой не се сети в суматохата и на европейско ниво да даде акъл на премиера да сръга с остен депутатите да зарежат страховете си от коронавируса, а да стегнат опинци и запретнат ръкави да се потрудят и изпълнят още по-набързо императива на разпоредбата от чл. 7а на ЗНА.

Вторият въпрос, който поражда разпоредбата на чл. 16 от ЗМДВИП е във връзка с § 52. от същия, според който: ”Законът влиза в сила от 13 март 2020 г., с изключение на чл. 5, § 3, § 12, § 25 – 31, § 41, § 49 и § 51, които влизат в сила от деня на обнародването на закона в „Държавен вестник“, и се прилага до отмяна на извънредното положение.”, доколкото от така разписания текст следва, че на чл. 16, който не попада в изключенията по § 52, е придадено обратно действие.

Съгласно ЗНА:

Чл. 14 (1) Обратна сила на нормативен акт може да се даде само по изключение, и то с изрична разпоредба.

(2) Обратна сила на нормативен акт, издаден въз основа на друг нормативен акт, може да се даде само ако такава сила има актът, въз основа на който той е издаден.

(3) Не може да се дава обратна сила на разпоредби, които предвиждат санкции, освен ако те са по-леки от отменените.

В тази връзка преди всичко следва да се изтъкне, както стана дума, че според ал. 1 на чл. 16 министърът щял да действа със заповеди, каквато форма за нормативен акт не е предвидена от ЗНА. Поради което не е възможно съобразно ал. 2 на цитирания чл. 14 от ЗНА на такива заповеди отпреди влизане в сила на въпросния ЗМДВИП да се придаде обратно действие. Т. е. министърът, ако е мераклия или се сети да му нареди министър-председателят трябва да издаде нови заповеди, след 24 март 2020 г. въз основа на вече влезлия в сила и придобил действие от тази дата ЗМДВИП, който го овластява да върши това. Защото преди овластяването му от тоя закон, каквито и заповеди да е издавал, те не са на основание на него. А преди каквото било, било. Който успял каквото успял да изнесе, халал му кяра. Ако пък наеженият главен прокурор реши да го погне, че нарушил заповед на министъра от някога си, оня спокойно може да се позове на неоспоримия факт, че оная заповед е нищо, каквото и да пише в ЗМДВИП. Освен това, според деянието му, което преди закона не е било наказуемо, имало ли е съгл. ал. 3 на чл. 14 от ЗНА предишна санкция, каквато да е отменена, та да се прецени новата или старата е по-лека. Ако е имало и е била по-лека, екстра. А ако е нямало, още по-добре, тъй като няма мярка, по която да се прецени. Вярно е, че санкции за едни или други деяния, обявени за наказуеми може да се определят за първи път, но само със закон. За компетентните юристи смисълът на разпоредбата от ал. 3 на чл. 14 ЗНА е повече от ясен съобразно основните принципи на правото вкл. правилото  Nullum crimen, nulla poena sine praevia lege poenali, безусловно установено както от Конституцията, така и от пеналистиката, в т. ч. изрично с чл. 2 от НК, а така също с т. 2 от чл. 11 на Всеобщата декларация за правата на човека (Международната харта за правата на човека) и т.1 от чл. 7 на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, в съответствие с които доколкото не става дума за отменяне на предишна за деяние, каквото не е било обявено за санкционирано, поради липсата на такава въвежданата за първи път санкция може да има действие единствено занапред. Т. е. от влизане в сила на закона, който обявява действие, респ. бездействие за каквото я налага.

Разбира се не са само споменатите дефекти в продукцията на избраниците в т. нар. Народно събрание. Но ако трябва темата да се разисква надълго и нашироко, вероятно ще е неизчерпаем по обем материал, за който я стигне цяла енциклопедия, я не да побере дори само шедьоврите като образци на върховните постижения не само в последните 10-на, а и през последните 30 години в законотворческото изкуство набългарския homo universalis.

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели