/Поглед.инфо/ Ако с всички уговорки повече или по-малко сме склонни да приемем за отминали във връзка с изтеклия цикъл на гласоподаване опитите за прокарване продължаването, макар чрез други на вождистката теза, вкл. посредством държавния глава – обединител, изглежда след приключване на поредните избори е на път да се прокрадва осенилата някои отново идея за необходимостта от възстановяване на доверието в авторитетите. Не само на онези в партиите, а изобщо.

Като встъпление по този повод, за тях бих напомнил, както пееше Булат Окуджава:

Я кланяюсь низко познания морю безбрежному,

разумный свой век, многоопытный век свой любя...

А всё-таки жаль, что кумиры нам снятся по-прежнему,

и мы до сих пор всё холопами числим себя.

Победы свои мы ковали не зря и вынашивали,

мы всё обрели: и надежную пристань, и свет...

А всё-таки жаль – иногда над победами нашими

встают пьедесталы, которые выше побед.

Дали идеята за доверието, ако не преклонение пред авторитетите е възродена по причина само на демонстрираната от гласоподавателите ниска избирателна активност или и от подхранваната чрез основаваната на нея критика от някои за липса на легитимност, тя несъмнено е предмет на тема, обширна по обхват. В следващите редове ще се постарая, доколкото е според възможностите ми, да изложа, макар отчасти, мнение в тази връзка.

Както за не малко е известно, отношенията между управлявани и управляващи са в зависимост и се определят от възприетата форма за организация на обществено-политически живот от дадена човешка общност. При демокрация основните характеристики политическо участие като проявление на свободата и равенството, и гражданската отговорност са пряко свързани с тези отношения. А като предпоставка и неотменимо условие за нейното реално функциониране, при т. нар. представителна демокрация – така също с всеобщото избирателно право и периодичното използване на процедурата за избиране, плурализмът и свободата за изразяване на мнения, мандата за представителност, вътрешното за управляващите разпределение на функциите и правомощията за тяхното упражняване съобразно наличието или липсата на реално разделение на властите и пр. С каквито правила и процедури, необходими за ефективното осъществяване на властта при демократична форма за управление е неразривно свързано понятието легитимност. Независимо от множеството различни концепции за демокрацията и начините за нейното реално функциониране, в теорията са възприети като утвърдени общи принципи, с каквито тя се отъждествява. Към които, според повечето конституционни уредби, се отнасят: признаването за източник на властта народа, равноправие на гражданите за участие в политическия живот, защита на правата и свободите на човека, постоянното влияние на обществото върху държавната власт посредством контрол чрез системата за избори над дейността на онези, на които е възложено нейното упражняване и др. Тези именно признаци според преобладаващите становища в теорията са заложени като основа в съдържанието на понятието „легитимност“. От тази гледна точка заслужава внимание разглеждането на взаимовръзката и взаимовлиянието между легитимността на властта и демократичния режим. Тъй като практическият опит в съществуващата действителност показва, че зад двете понятия – „демокрация“, особено в нейната представителна форма, и „легитимност“, се крие нееднозначност. Причина за което е въплътяването както в теорията на идеи, така и в реалния живот на практики, обуславящи различни разбирания и оценки за проявления, относими към легитимността.

М. Вебер споменава за три основни типа легитимност: рационална, традиционна и харизматична. В днешно време в теоретичен план става дума за: активен, лоялен, конформистки и фанатичен тип легитимност. Най-острият политически въпрос, предмет на обсъждане във връзка с темата за демокрацията се свежда до обстоятелството, че много държави, провъзгласяващи се за демокрации са белязани само формално с признаци, характерни за такава форма на управление. Резултат от което са появата на термини като „имитационна демокрация“, „квазидемокрация“, „демократура“, „псевдо-демокрация“ и др. под. От гледна точка на разума, ако се съгласим в тази връзка с мнението и на Сократ по въпроса, като че ли има основания да се твърди, че за да е реална като политическо действие, а не само по форма, демокрацията следва да се базира на рационалистичен модел за легитимност. И според Н. Луман преходът към демокрация е опит за постигане на целева рационалност. Както отбелязва той: „Този опит е свързан с превръщането на политическия порядък в относително автономна частна система на обществото, т. е. система за изготвяне на задължителни решения, двойно по-ценен затова, защото тук границите на целевата рационалност се преживяват и преработват в процеса на образоване на системата.“. Какво конкретно означава „рационалистичен модел“? Това е модел, определян от Вебер като легален, в който извор и основен ресурс на властта, както смятал и учителят на Платон, се явява знанието. Където субектът на власт апелира за ориентация на политическата култура към спазване на установените правила и закони. Такъв тип легитимност предполага или осъзнаване от хората на своите интереси през призмата на съобразяването с действащите закони, или наличието на рационални основания за увереност в абсолютната значимост на порядъка като изражение на неотменими морално-нравствени и етични ценности, каквито също подбуждат към поддържане на съществуващия режим на власт. При този модел знанието, което дава на неговия обладател най-действена власт и, на свой ред, обекта на власт като най-ефективни средства за въздействие над нея, е най-разностранният и най-фундаментален инструмент на властта. Т. е. според този модел основа на демокрацията, чрез която се реализира рационалният модел на легитимност, се явява преди всичко осъзнаването от гражданите в едно общество за необходимостта от порядък и власт въобще. В такъв смисъл рационалистичният модел може да се счита за висш тип легитимност, естествено, изхождайки от онова знание, с което разполага на определен етап от своето развитие дадено общество. Но затова рационалните мотиви не винаги се явяват равностойни по сила и интензитет що се отнася до участие в политическия процес от страна на отделните членове на обществото. Следствие от което е, че при условия на демокрация са възможни отслабване влиянието на властта и психологическото въздействие на закона. Поради това за заздравяването и вкореняването на демокрацията не е достатъчно само въвеждането в действие на „най-съвършеното“ законодателство, а и като идеал то да подкрепя възпроизвеждането на многовековните традиции като своеобразна ценност за даденото общество. Защото основаното на идея твърдение, че „добрите закони поправят нравите“, очевидно не винаги и навсякъде намира практическо потвърждение. Историята е доказала и теорията е възприела за неопровержим единствено факта, че лошите закони достатъчно бързо увреждат нравите. И, че макар необходимо, приемането на добри закони само по себе си не е достатъчно условие, в т. ч. за усъвършенстване на демократичните институции. Тъй като закони, които са невъзможни за изпълнение, дори при реални и потенциални механизми за принуда, водят до подриване на легалната система и като следствие лишаване на държавата от легитимност. Един от резултатите на което е в по-голяма или по-малка степен загубата на суверенитет. Какъвто е и случаят с прехвърляне поради отказ за изпълняване на конституционните и законови функции от националната на правомощия на Европейската прокуратура.

В развитието на политическите общества наред с рационалистичните тенденции съществуват и етически. Продукт на рационализма е диференциацията на обществения живот, структурирането на социалната система разчленена на държава и общество като самостоятелни субекти на политическия живот. Докато етическата е свързана със социален порядък, в който политическите роли не са разчленени, а се изпълняват съвместно с важни религиозни, в т. ч. от стопанско, семейно, възпитателно и друго естество роли. В историята на политическата мисъл първата се свързва с либерализма; втората – с консерватизма. Респ. първата с тенденция към демократизация; втората – с такава към съхранение на традиционни форми за управление. Съответно първата – основана на знанието и от такова гледище за светския характер на държавата; втората – на вярата и поради това влиянието на религията върху държавата. Рационалното и етическото, като противоречие, от една страна винаги са вървели заедно, проявление на което е борбата между двете тенденции за изменение и запазване на политическите устои за организация на държавната власт като цяло. От друга, като единство – в своето историческо развитие те намират проявление в цивилизоваността като уникално съчетание във времето и пространството на национално-културните традиции на дадено човешко общество. В светлината на едно такова разбиране цивилизационният подход към въпроса за демокрацията и демократичното управление предпоставя неговото разглеждане на емпирична основа, т. е. на плоскостта на конкретно-историческите проявления като форма на управление в едно или друго общество. Или с други думи не от гледна точка на идеала за демокрация, а на такова разбиране, за което Р. Дал предлага определението полиархия, както той дефинира реалната демокрация.

Отделните национални особености на демократични режими се определят от типа на тяхната легитимация. Като рефлексия на политическата система съобразно спецификата на политическа култура за даден народ, легитимността носи върху себе си отпечатъка на цивилизационните характеристики на една или друга общност. Както отбелязва по този повод Г. Рормозер: „Единствено бидейки легитимирана от убедителна морална идея, политиката може да придобие авторитетност.“. Откъсването на рационалното от етическото често се явява причина за гибелта на много демократични режими. Жизнеспособни се оказват онези, легитимирани чрез съчетание на общочовешките ценности на демокрацията със специфичните ценностни характеристики на регионално-временните цивилизации. Затова не бива да се пренебрегват установилите си в развитието конкретно-исторически дадености и условия като бит и душевност, обичаи и традиции, установени нравствени и етични ценности както от гледна точка на териториално формирование в общодържавен мащаб, така и на населявани отделни региони на даден народ като общност. Въпреки понякога, макар мнозинството от него да се лута само между харизматичната и традиционна (по квалификацията на Вебер), или лоялната, конформистка и фанатична според модерната терминология легитимност в търсене на проявление за себеизява като политическа реалност.

Както отбелязах в началото, темата за политическото участие от гледна точка на избирателна активност вкл. във връзка с последните избори в България, освен обширна е и многостранна. В заключение тук бих споделил мнението, че тезата за необходимостта от възстановяване на доверието в авторитетите не надхвърля като въжделение търсенето на основание за легитимност в нейния харизматичен, респ. фанатичен, в най-добрия случай за някои евентуално, може би, традиционен или лоялен, конформистки тип. Отдалечен от рационалистичния или активен тип легитимност. Разглеждан от такъв ъгъл фактът на проявяваната все по-ниска активност от страна на гласоподавателите през последния избирателен цикъл не би следвало да се оценява сам по себе си като негативен. А напротив – ограниченото участие, като поява на тенденция в посока към рационалистичен модел на легитимност. От какъвто се нуждае като образование една, каквато и да е – пряка или представителна, реална демокрация. Препоръчително по този повод във връзка с промяната е всеки от новоизбраните да има предвид това, като действащ в условия на полиархия. Защото не всички от негласувалите на последните избори, за да не кажа повечето, са лишени от способност за разумна преценка относно ролята на избраните като техни служители в държавата на всеки от тях и обществото. И тъй като доверието е между хората, а не спрямо този или онзи в институционално качество, на когото като такъв по избор от повече или по-малко от тях е възложено временно управлението на организацията им като общност в държава. Които поради това подлежат единствено на контрол. От тази гледна точка доверието в авторитетите няма друго значение и стойност, освен като основано на вяра – религиозно. Ако не от харизматичен, в най-добрия случай ползващи се от традиционен, респ. конформистки или фанатичен тип легитимност. Каквато колкото и да продължи е крайна. Най-скорошен пример – облагодетелстваният от такава, низвергнат бивш т. нар. премиер до преди изборите от 4 април 2021 г.

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели