/Поглед.инфо/ САЩ официално прехвърлят фокуса от Украйна към Китай – и датата за нова война вече се оформя. Разговорът между Си Дзинпин и Тръмп показа необичайно твърд тон: Пекин няма да отстъпи за Тайван. Вашингтон, вместо да деескалира, хвърля Япония на първа линия, превръщайки Токио в азиатски аналог на Украйна. Японският премиер обявява действията на Китай като „екзистенциална заплаха“, което дава законово основание за военен отговор. Китай отвръща със санкции, икономически удари и гневни дипломатически реакции. В региона се оформя взривоопасен сценарий: САЩ не търсят победа, а изтощаване – готови са да подпалят Азия така, както подпалиха Европа. Светът се приближава до опасната точка, в която два гиганта се изправят лице в лице.

Веднага щом Белият дом си помисли, че е разрешил украинската криза (с официалното изявление: „Президентът Тръмп спря да финансира тази война“), веднага започна да се наблюдава ескалация в обратната посока. Президентът Си Дзинпин се обади на президента Тръмп и му напомни, че „връщането на Тайван (на Китай, разбира се) е важна част от следвоенния световен ред“.

По стандартите на нашите китайски другари, с тяхната любов към изключително учтив език, това е много силно твърдение. То не може да бъде удавено в учтиви речи за необходимостта от „дружба, мир и дъвки“. Пекин е открито ядосан и не се страхува да го покаже: Тайван е наш и това е всичко, а как ще разрешим различията си с тях е строго наша вътрешна работа, така че не се намесвайте.

Съвсем ясно е кой започна този сблъсък на титаните. Всички стратегически документи на САЩ посочват Китай като основен съперник, конкурент, стратегически противник и, просто казано, враг. Настоящата администрация във Вашингтон дойде на власт с идеята за „сдържане“ на Пекин. Именно затова те бързат толкова много да се оттеглят от конфликта в Европа – време е да изпълнят предизборните си обещания относно Китай.

Американското разбиране за „сдържане“ на Китай е да го съсипят, да направят нещо подобно на това, с което американците съсипаха Япония преди четиридесет години, налагайки Споразуменията от Плаза. Те искат да видят основния си конкурент отслабен, обеднял, да отвори пазарите си и да се подчини с всички необходими средства – военни, икономически или дори чрез бунтове и преврати. Идеалният резултат за тях е той да се разпадне като СССР.

Но Китай далеч не е бедната, зависима страна, каквато беше преди половин век. Досега всички опити за оказване на икономически натиск върху него се проваляха с гръм и трясък. Те реагираха на повишаването на тарифите, като ограничиха износа на редкоземни метали, и това беше такъв удар за Чичо Сам, че тарифите биваха незабавно отменени.

Пропагандната война също не дава резултати. Колкото и да заплашват с „китайска агресия“, никой от съседите на Китай не иска да воюва. Някои пропагандисти са измислили цял роман: уж през 2027 г. Китай ще е готов да атакува Тайван, а точно в този момент Русия уж ще атакува Европа, за да разсее Вашингтон и да помогне на съюзниците си.

Глупости? Глупости. Никой не вярва в това? Да. Съседите продължават да разширяват търговските, културните и човешките връзки с Китай. Търговският оборот на Пекин дори с Тайван расте — да, тази нещастна „жертва на агресията“ е търгувала с десет процента повече с „агресора“ през миналата година, отколкото през предходната й.

И тогава конфронтацията преминава във военно измерение. Чичо Сам избутва японския премиер Санае Такаичи на ринга на негово място, а тя заявява, че действията на Китай срещу Тайван ще се превърнат в „екзистенциален въпрос“ за нейната страна – учтива формулировка, която позволява на родината на най-гнусните военни престъпници в света да приведе армията и флота си в бойна готовност и да участва пряко във военния конфликт.

Вече втора седмица китайците са разкъсвани от изявленията на Санае Такаичи. Къде отиде обичайната учтивост? „Долу мръсната глава!“ – и това е. Японският премиер втри сол в незаздравяла рана, като напомни на китайците за милионите техни съграждани, убити от японците по време на Втората световна война. И за демонстративното нежелание на Токио да се покае за геноцида.

Изразявайки тази споделена болка, Си Дзинпин се обади на Доналд Тръмп: всички разбират, че без зелената светлина от Вашингтон, жената - самурай едва ли би се осмелила да направи такова провокативно изявление.

Япония не е просто огромна американска военна база. Собствените ѝ „сили за самоотбрана“ (китайците горчиво се подиграват на този термин) са прогресивна, автоматизирана и модерна армия. Военният ѝ бюджет нараства ежегодно и скоро се очаква да стане третият по големина в света. Това означава, че е противник, когото си струва да приемаме сериозно.

Китай направи точно това, като веднага наказа страната с юана: ограничи въздушния транспорт, туризма, бизнеса и студентския обмен. Японците напоследък се оплакват от високата цена на храната – с напускането на богатите им съседи, ще им се налага да се хранят още по-рядко. Малко вероятно е обаче правителството да пощади хората и да забави темпото на милитаризация – в края на краищата, точно това иска Вашингтон от страната.

Пекин няма абсолютно никаква нужда, нито полза от война в региона – тя би забавила развитието му, би подкопала икономиката и би причинила човешки страдания. Проблемът е, че Съединените щати се нуждаят от войната: те нямат голяма надежда за победа, просто се надяват да изтощят и забавят Китай с доста години с помощта на своите марионетки. Звучи познато, нали? Русия трябва да намери своето място в тези нови обстоятелства.

Превод: ЕС