/Поглед.инфо/ Разговор на Ричард Фалк и Даниел Фалконе за сп. Counterpunch.

Даниел Фалконе: Неотдавна заявихте, че е важно да отхвърлим ядрените оръжия възможно най-категорично. Как поддръжниците на тази идея я рационализират?

Ричард Фалк: Трябва да погледнем на оправданията, които правителствата използват за поддържането на ядрените си арсенали с известен скептицизъм. Също и да артикулираме все още непризнатата, но вярна логика, която е свързана с геополитически статус, преимущества и която води ядрените държави. По-малките ядрени държави като Индия, Пакистан, Северна Корея и Израел се движат от смесица от мотиви: регионални съперничества, отбранителна способност и регионална геополитика. Има няколко различни оправдания, които се дават за запазването на ядрения арсенал, които могат да се наредят в няколко категории, но е важно и да се отчетат разликите в оперативните вариации, мотивите и ситуациите на всяка държава. 

Общи аргументи:

- Въпреки глобалните напрежения и съперничества, нито едно ядрено оръжие не е използвано от 1945-та насам, което показва, че контролът над ядрените оръжия е издържал проверката на времето.

- Ядреното разоръжаване не е реалистично при тези условия и се разглежда от правителствата на ядрените страни като по-опасно от самия им контрол. 

- Водещите ядрени сили разчитат на ядрените оръжия за отбраната си чрез принципа на сдържането, а освен това и за геополитическо преимущество.

Регионални аргументи:

- Притежанието на ядрени оръжия издига международния статут на държавата. 

- Регионалните сили и експанзионистичните държави разчитат на геополитическо преимущество в географски ограничени ареали. 

- Чувстващите се застрашени държави непрекъснато говорят за отбранителни императиви и необходимости, за да поддържат правото си на придобиване на ядрени оръжия.

- Практиката показва, че държави, които не притежават ядрено оръжие са по-чести обекти на международни и външни интервенции.

Най-ясната и добре изразена причина е предложена в едно изявление на САЩ, Великобритания и Франция относно това защо не подкрепят Споразумението за ядрена забрана на ООН. Те посочват недоверието си към страни като Северна Корея и др., както и изразяват пълна увереност в способността си да менажират и контролират собствения си ядрен арсенал, включително и в договорите за колективна отбрана, смятайки че всичко това ще пази света. В този смисъл въпросните държави не считат идеята на ООН нито за изпълнима, нито за конструктивна. 

Даниел Фалконе: Можете ли да посочите най-обезпокояващите геополитически промени или точки на конфронтация, които са директна заплаха в тази епоха на автократи? 

Ричард Фалк: Най-опасният геополитически процес е свързан с враждебността и напрежението между САЩ и Китай. Тези обезпокояващи развития, които заплашват да ни доведат до нова студена война имат някои различия, но и притесняващи сходства със Студената война между Западния Алианс воден от САЩ и Източния блок воден от СССР, които провеждат битките си в Третия свят, а на идеологическия фронт за сърцата и умовете и в западните страни.

Разликата е, че днешното противопоставяне с Китай не се води толкова по идеологическа линия, колкото става въпрос за търговски войни, както и претенциите на Пекин да бъде регионална сила със своя сфера на влияние и от друга страна решителността на САЩ да запазят статута си на първата глобална полицейска държава в историята, която има дори манифест с космически претенции, който удължава зоната на геополитическото противопоставяне дори до подготовката за война в космоса. 

Отзад на фона е т.нар. "капан на Тукидид", чийто исторически опит тласка САЩ и им дава увереност, че имат ресурсите да воюват за да отразят опита на Китай да ги свали от позицията им. Трябва да се притесняваме и от това, което наричам "капана на Клаузевиц", който чрез "мъглата на мира" заслепява могъщите държави относно ползите от мира и ужасната цена на войната, която става дори апокалиптична когато говорим за ядрени оръжия. 

В тази борба за глобална хегемония Русия и Индия имат по-скоро второстепенна роля, както и все по-незначителната Европа като епицентър на геополитическата конфронтация. Западът разчиташе на "сдържането" за да възпре СССР, но дали може да "натика в ъгъла" Китай със същата стратегия, имайки предвид, че експанзионизмът му се базираше досега основно на инструменти на меката сила, които бяха икономически, както и свързани с помощ за инфраструктурата на разни държави, особено в Азия и Африка? 

Има значителни размествания на геополитическите пластове и в Близкия изток. Там, въпреки че всичко съвсем не е сигурно, посоката на арабските страни се смени от конфронтация с Израел към такава с Иран, като Тел Авив се превръща тихомълком в партньор, заедно и с американската подкрепа. Това разбира се, маргинализира и борбата за самоопределение на палестинците, която трябва вече да разчита повече на собствените сили на народа, отколкото на международна подкрепа. Трябва да се отбележи, че тези геополитически промени са крехки и отразяват новите сметки на елита, който игнорира чувството на солидарност, което повечето арабски граждани изпитват към палестинците. 

Азиатските режими също сменят политическите си линии заради по-голямото регионално влияние на Китай, както и по-агресивното отношение на Индия под автократичната власт на режима на Моди. Има няколко въпроса за човешките права, които бяха изкривени и манипулирани пред международната общност на фона на американско-китайската геополитическа борба - потушаването на протестите в Хонконг, репресирането на уйгурите в Синдзян, геноцида над рохингите в Мианмар и репресиите в Кашмир. 

Д.Ф.: Бюлетинът на ядрените учени е поставил стрелките на Часовника на Страшния съд едва на 100 секунди преди "полунощ". Това е изключително плашеща реалност. Какво мислите за Бюлетина като индикатор на възможна глобална ядрена война? 

Р.Ф.: Смятам, че редакторското съгласие на Бюлетина на ядрените учени е най-обективната и информирана оценка на рисковете от ядрена война, която има на света. Трябва да гледаме с голямо притеснение, че часовникът се е приближил повече до 00, т.е. до ядрена война, отколкото когато и да е в историята си от създаването му през 1947-ма. Неслучайно "Старейшините" - група създадена от Нелсън Мандела за промотиране на международния мир, в един необичаен ход подкрепи това действие. 

Заслужава си да се помисли какво е принудило тази августейша организация да даде такъв страшен сигнал на човечеството. От Бюлетина на ядрените учени подчертаха три момента: влошаващите се и неуспешни опити да се търси стабилност чрез споразумения за оръжеен контрол. Тук изпъква нарушаването на стари споразумения на фона на американско-руския конфликт. Второ, неуспехът да се отразят климатичните промени и да се реагира адекватно на тях. Трето, дезинформационните технологии, които подкопаха отношенията държава - общество. На фона на милитаризацията на геополитиката, конфликтие Русия - САЩ, САЩ - Китай, бих се запитал дали оценката на Бюлетина е напълно адекватна. 

Д.Ф.: Може ли да кажете нещо за анти-военните групи, организациите за мир на местно, щатско, национално и глобално ниво, които работят за предотвратяването на глобален катаклизъм? Как битката за тези неща се промени през годините на Вашата кариера и каква е перспективата днес? 

Р.Ф.: Има много НПО-та, които са се посветили на мира, и които не получават правителствена подкрепа. В духа на това, което казах досега, цялостната геополитическа ситуация води и до една атмосфера на военолюбие и ястребско поведение. Искам да подчертая, че глобалният упадък на легитимността и способността на САЩ, води до това, че тези във Вашингтон не виждат друг път за глобално влияние освен чрез военна мощ, заплахи и санкции, нарушавайки международното право и работата на ООН и отхвърляйки международното сътрудничество, както например за климатичните промени или сделката за иранската ядрена програма.

Реалиите на глобалното противопоставяне и нуклеаризма се замъгляват в общественото съзнание от по-непосредствените заплахи, които са свързани с пандемията, климатичните промени, миграциите, икономическия спад и авторитарното управление. Това води до едно по-примирено обществено поведение що се отнася до ядрените опасности. Това от своя страна прави работата на анти-военното движение по-трудна в момент, в който е по-нужна от всякога. Необходимостта произтича не само от опасните международни развития, но и от сходни национални развития, които свързваме с по-авторитарното управление, което търси по-милитаристичен подход при отбранителната си политика, включително и чрез заемането на страна при американско-китайския конфликт. 

В последните години неправителственият сектор се е посветил на промотирането на Договора на ООН за забрана на ядрените оръжия (TPNW), опитвайки се да събере 50-те ратификации, които са нужни за да стане това факт. Засега 44 държави са го ратифицирали, въпреки че по време на преговорите през 2017, 121 страни го одобриха, като само Холандия гласува против, а Сингапур се въздържа. Тогава 82 страни подписаха споразумението като стъпка към ратифицирането на договора. Нобеловата награда за мир бе дадена на Международната кампания за забрана на ядрените оръжия (ICAN), което се възприе като признание за тежката борба за денуклеаризация. 

На фона на отказа на страните от НАТО дори да обсъждат всичко това, като от тях трите ядрени страни в Алианса дори открито се противопоставиха на тези идеи, можем да кажем, че има фундаментално разделение между 9-те ядрени страни, особено тези от Северноатлантическия съюз от една страна, и останалата част от света от друга страна. НАТО категорично затвърждава идеята си за перманентност на ситуацията с ядрените оръжия, а претенциите му за ред и стабилност почиват на прилагането на Договора за неразпространение на ядрените оръжия, чиято цел е да спре неядрените държави от това да се сдобият с такива оръжия. За ядрените държави, стабилността се постига чрез различни форми на "сдържане". 

Изглежда навременно и правилно да се противопоставим на този менажерски подход към неразпространението на ядрените оръжия, който всъщност пречи на едноименното споразумение, което всъщност подчертава, че трябва да има реципрочност и да се гледа и ядреното разоръжаване. Вместо това, режимът на НАТО въобще отказва да коментира ядреното разоръжаване и отрича твърденията и притесненията на неядрените държави, които са изправени пред различни заплахи. НАТО си приписва и някакво право на намеса и полицейски функции, което е в пряко противоречие с Хартата на ООН и няма нищо общо с Договора за неразпространение на ядрените оръжия. Нелегитимността и беззаконието на този ядрен апартейд трябва да станат основен фокус на гражданското общество, но нещата не трябва да се ограничават само до тези работи. 

Редно е да се обърне внимание и на активностите срещу тестването на нови ядрени оръжия, да се предупреждава относно опасностите на нови оръжейни надпревари, както и да се изследват връзките между милитаризма и нуклеаризма. 

Д.Ф.: На тази кръгла годишнина от Хирошима и Нагасаки, може ли да оцените исторически това събитие и как то се отразява върху формирането на американската политика?

Р.Ф.: Искам да подчертая, че за мен това е една от най-тъжните годишнини и обикновено се опитвам дори да избягвам думата "годишнина", предпочитайки "възпоменание", която показва едно определена сериозност, когато говорим за това събитие, което 75 години по-късно продължава да има една тъжна релевантност към днешния ни живот. 

Трябва също да отбележим, че САЩ никога официално не се извиниха за тези престъпни действия срещу градове без военно значение в края на Втората световна война, и дори не изразиха публично някакво съжаление за страданията на цивилното японско население в злочестите два града. Обама беще първият президент, който посети Мемориалния комплекс Хирошима, но не се извини, а вместо това говореше за бъдещето и премахването на ядрените оръжия в перспектива. 

Като чест гост на Япония мога да потвърдя, че въпреки бързото възстановяване след 45-та, раните от бомбардировките още не са зараснали. 

Както се отбелязва често, причината за мятането на двете бомби, които най-гротескно бяха кръстени "Малкото момче" и "Дебелака", не е както се извиняват в желанието да се принуди японското ръководство да сключи по-бързо мир. Според историците истинската цел е била да се прати сигнал на Сталин в Москва - не притискай твърде много Запада при следвоенното уреждане на нещата в Европа и най-вече, не предизвиквай САЩ в разделянето на военната плячка в Тихоокеанския регион. В противен случай бъдещето ти ще прилича на това на тези два японски града. 

С други думи, основният мотив за това престъпление е геополитически и не е базиран на единственото релевантно към международното право извинение, което изискваше да се придържаме към теорията за военната необходимост. Предвид безразборното разрушение, подобно твърдение не би издържало пред нито един международен трибунал, а тук още повече, защото Япония е била така или иначе на прага да се предаде при едно единствено условие - императорът да остане на трона си. В крайна сметка това условие е прието така или иначе. 

Както вече казах, най-големите историци подкрепят възгледа, че става въпрос за предупреждение и заплаха към страна, която все още е била съюзник към тази дата. Нещо повече, страна която претърпява 30 милиона жертви в името на антифашистката борба. 

В ретроспекция може да се каже, че двете атомни бомби дават началото на едно геополитическо съперничество, което продължи четири десетилетия. Дори не е сигурно, че "Студената война" щеше да е продължение на световната, ако не бяха двете атомни бомби над Хирошима и Нагасаки. Вместо това можеше САЩ да поставят ядрените оръжия под стриктен международен контрол, както между другото бе споменато в едно международно споразумение.

От всички пътища, които не бяха поети, този може би щеше да афектира най-позитивно следвоенния период, давайки надежди за свят на мира и справедливостта, вместо на милитаризма и грабителския капитализъм. 

На тази 75-та година от бомбардировките трябва да си спомним и един друг морален дефицит, който формира света ни. Две имена в най-висша степен ни припомнят за зверствата и се вписват в световната памет - Аушвиц и Хирошима. 

Германия загуби войната и бе принудена да се извини за Холокоста, да плати репарации и да се присъедини в първите редици на борбата срещу геноцидите. САЩ спечелиха войната и поради това ядрените им удари срещу Япония никога не станаха повод за морално или легално преследване, нежели за отхвърляне или адекватно отбелязване и най-малко за криминализация. 

Въпреки ясните задължения по чл. 6 от Договора за неразпространение на ядрените оръжия да се търси ядрено разоръжаване на добра воля, правно задължение което бе потвърдено през 1996 от Международния съд в неговото "Съвещателно мнение" относно легалността на ядрените оръжия, САЩ и Русия запазиха огромните си ядрени арсенали, подкрепени от доктрини позволяващи употребата им при разни условия.

Има много ужасни черти на ядрената епоха, на които не е обръщано внимание от самото начало. Още от началото, по най-драматичен и жесток начин бе демонстрирано, че загубилите една война ще бъдат държани отговорни пред международното криминално право, докато победителите ще се радват на пълна неприкосновенност. 

Лондонската харта, известна още като Нюрнбергска харта, която заложи рамките за съденето и наказването на германските лидери формално бе приета на 8 август 1945-та, два дена след бомбата над Хирошима и един ден преди тази над Нагасаки. Уви, тази харта никога не стана повод на язвителни или иронични коментари, както трябваше. 

Няма съмнение, че ако немците или японците имаха ядрено оръжие и го бяха използвали срещу съюзниците, но бяха изгубили войната пак, отговорните щяха да бъдат осъдени като военни престъпници, а ядрените оръжия криминализирани, като най-вероятно тези арсенали никога нямаше да се развият. 

Подобни двойни стандарти бяха привнесени в ООН от петте държави-победителки във ВСВ, които са постоянни членове на Съвета за сигурност - единственият орган на организацията, който има право да налага задължения, а не само съвети и препоръки. 

Дори по време на пандемията, пред лицето на хуманните призиви, САЩ поддържат едностранни санкции, чиято цел е да прилагат натиск над държавите, които Вашингтон не харесва, включително Куба, Иран, Венецуела и Зимбабве. Това е само още един израз на механизмите, които геополитическите играчи използват за да наложат политическата си воля над слабите суверенни държави и в ясна опозиция и погазване на първия принцип на международното право - равенството между страните и народите. 

Що се отнася до ядрените оръжия, този йерархично-хегемонистичен характер на света никъде не е по-видим и ясен. Ядрените държави считат дипломацията чрез заплаха за нещо нормално, а въпросните не са въобще регулирани международно. Ядрените държави не са и възпирани и контролирани в опирането им на ядрени оръжия, за разлика от 180 държави по свена, на които им е забранено да придобият подобни арсенали, независимо от колко и какви врагове са заплашени. Иран, който е заплашен от враждебни политически играчи, притежаващи ядрено оръжие, получава геополитическа забрана да създаде същото оръжие и се изправя пред заплаха от агресия и окупация дори само ако някой заподозре, че има идея за такива оръжия, както стана с Ирак през 2003-та.

Подобно избирателно прилагане на Договора за неразпространение е в противовес на член 10, който дава на страните правото да се оттеглят от споразумението, ако "изключителни и извънредни събития застрашат върховните им интереси". Изтеглянето става чрез тримесечно предупреждение и при отбелязване на въпросните заплахи. Геополитическият режим на неразпространението игнорира суверенното право на държавите да определят собствената си сигурност, включително чрез придобиването на ядрени оръжия. Геополитическият режим е фактически "ядрен апартейд" и се прилага дискриминационно, както виждаме от факта, че никой не реагира, когато Израел се сдоби с ядрени оръжия.  

Алармата звъни, но уви, почти никой не слуша, а тези, които могат да направят нещо, не правят нищо. Цялостното обществено отношение варира от опасно съгласие и послушание до индиферентност, докато ядреният естаблишмънт по света си действа методично по задачите, което включва пресичането на всяка сериозна инициатива за денуклеаризация. 

Превод: СМ