Много експерти и политици започнаха да говорят за факта, че между САЩ и Китай се развива нова студена война. Обаче, журналистът на Le Monde е сигурен: в случая това понятие се използва неправилно. Конфронтацията между щатите и Китай всъщност рязко нарасна поради санитарната криза, но паралелите с реалната Студена война не допринасят за разбирането и преодоляването на ситуацията.
Студената война беше идеологическа и военна конфронтация между комунистическия и либералния модел. И сега вече тя не стои зад враждуващите страни на сериозни лагери. След Втората световна война САЩ помогнаха на Европа да се изправи и осигуриха нейната защита. И сега имиджът им отслабва, а трансатлантическите връзки са скъсани. От друга страна, Си Цзинпин предлага алтернативен модел на развитие, при който подчинението е добродетел. И в тези условия Си изисква статут за своята страна, който да отговаря на икономическата и демографската й тежест.
В същото време самите политици говорят за концепцията на Студената война, например министърът на външните работи на Китай, който смята, че атаките на Вашингтон срещу Пекин тласкат страните в тази посока. Китай все още твърди, че поддържа многостранен формат, но по свой начин: ако това му позволи да продължи да разширява областите на икономическото си влияние. Но не и в момента, когато все по-голям брой държави изискват разследване на първопричината за коронавируса, пише авторът на статията. Според него Китай, разбира се, не иска студена война със САЩ, но използвайки този термин, той сам се прави системен враг за САЩ.
На свой ред, дори във Вашингтон сега е „модерно” да се говори за Студена война. Те смятат, че Китай иска да свали щатите от световния връх, затова конфронтацията става въпрос на оцеляване, което не отчита нито многостранния формат, нито разоръжаването, нито международното право. Освен това, както припомня авторът на статията, точно преговорите за разоръжаване по време на Студената война бяха в основата на диалога между САЩ и Русия.
Важно е да се има предвид личностният фактор: Тръмп сега трябва да „наелектризира“ своята база от привърженици, както американските политици правеха пред лицето на заплахата от страна на комунистите. Само че сега това е Китайската комунистическа партия. Според автора на статията, ако Джо Байдън стане президент, американската риторика ще загуби войнствеността си, въпреки че конфликтът в отношенията няма да изчезне магически.
Класически съществува такава формула на студената война: „мирът е невъзможен, войната е малко вероятна“. Тоест, трябва да има два враждуващи лагера, в които силата на ядрен удар може да доведе до взаимно унищожаване. САЩ остават мощна военна сила, която няма равна на себе си. Китай е на второ място, но почти три пъти изостава по финансовите разходите за отбрана. По същия начин в ядреното оръжие той е далеч от САЩ или Русия.
Във Вашингтон мечтаят да се "откачат" от Китай, за да защитят собствената си промишленост. Но, въпреки предприетите мерки, това ще бъде трудно да се направи, отбелязва авторът на статията. Всяка година вносът от Китай продължава да расте. Освен това Китай е и кредитор на щатите. От друга страна, самият Китай зависи от западните пазари. Глобализацията създаде среда, в която всички са зависими един от друг. Няма по-сериозни блокове, само интереси, които могат да съвпадат, да се допълват или да се противопоставят един на друг.
Така се оказва, че конфронтацията между Китай и САЩ - това са две сили една срещу друга. Щатите вече не оглавяват „либералния свят“, те са загубили желанието да бъдат пример и дори не уважават собствените си съюзници. Все още остава аурата на щатите, което може да се види дори и в разпространилите се демонстрации в подкрепа на Джордж Флойд, но начинът, по който американският модел е загубил своята привлекателност, е „поразителен“. Авторът на статията в Le Monde дори говори за синдром на фантомната болка в ампутираните крайници, тоест по обичайния начин.
Що се отнася до Китай, при Си Цзинпин там преформулират концепцията, оставяйки репресивния апарат и контрола над масите, но въвеждайки алтернативен държавен либерализъм, дигитална диктатура и консуматорство вместо политически права. Мнозина завиждат на темповете на развитие на Китай, но не и на организацията: той има нещо, с което да упражнява натиск, но нищо, с което да привлече хората, пише авторът на статията.
Превод: М.Желязкова
