/Поглед.инфо/ Напрежението между САЩ и Иран достигна ниво, при което всяко действие може да предизвика верижна реакция – военна, енергийна и финансова. Това не е спор за уран, а сблъсък за правото да се подрежда Близкият изток и да се дефинира новият световен ред. Ще избере ли Вашингтон силата, или ще бъде принуден да приеме нов баланс? Поглед.инфо винаги разглежда геополитическите процеси като част от историческа трансформация, а не като изолирани събития.

Когато системата достига точката на пречупване

Настоящата обстановка между Съединените щати и Иран не е просто поредна криза от дългия списък на близкоизточните напрежения. Тя носи усещането за историческа концентрация. Сякаш различни пластове – военни, икономически, цивилизационни и психологически – се наслагват едновременно и създават точка, в която системата започва да скърца.

Това не е риторика. Това е структура.

Военноморските групировки в региона не са дипломатически жест. Те са оперативна готовност. Езикът, използван от политиците във Вашингтон и Техеран, не е обикновена ескалация на тона. Той е внимателно подбран сигнал към различни аудитории – вътрешни и външни. Израел не крие тревогата си. Монархиите от Залива внимателно балансират между страх и прагматизъм. Русия и Китай наблюдават не просто конфликт, а тест за границите на американската воля.

Но за да разберем дали ще има война, трябва да разберем дали сме в ситуация на инцидент или в ситуация на историческо пренареждане.

Сблъсъкът между САЩ и Иран не започва с ядрената програма. Ядрената програма е инструмент, не източник. Истинският проблем е несъвместимостта между две стратегически визии за региона.

След края на Студената война Вашингтон се превърна в безспорен архитект на Близкия изток. Военни бази, съюзнически договори, енергийни коридори, финансов контрол чрез доларовата система – всичко това създаде еднополюсна рамка. В тази рамка регионалните сили можеха да съществуват, но не и да оспорват архитектурата.

Иран направи точно това.

След 2003 година, след падането на режима на Саддам Хюсеин, стратегическият баланс се промени. Вместо да бъде отслабен, Техеран започна постепенно да изгражда мрежа от влияние. Не чрез директна окупация, а чрез дълбочина. Ирак се превърна в зона на стратегическа близост. Сирия – в жизнен мост към Ливан. Ливан – в асиметричен лост спрямо Израел. Йемен – в инструмент за натиск върху южния фланг на Саудитска Арабия.

Това не е импровизация. Това е дългосрочна стратегия.

САЩ строят бази. Иран изгражда възли.

Тук се ражда конфликтът.

Когато една сила иска да управлява архитектурата, а друга изгражда паралелна архитектура, напрежението не е тактическо. То е структурно. А структурните конфликти не се решават с декларации.

Допълнителният фактор е цивилизационният пласт. Иран не възприема себе си като регионален играч. Историческата памет на Персия е памет за централност. Държавност, която мисли в столетия, не реагира като режим, който мисли в изборни цикли. Това създава фундаментално различие в темпото на стратегическото мислене.

Вашингтон работи в рамките на администрация, мандат, вътрешнополитически цикъл. Техеран работи в рамките на историческа издръжливост.

Тази асиметрия във времевия хоризонт прави компромиса изключително труден.

Сега обстановката е заредена с няколко едновременно активни линии: ядреното досие, военната концентрация, израелската тревога, санкционният натиск, регионалната динамика в Сирия и Ливан, глобалната конкуренция между САЩ и Китай.

Всичко това създава усещане, че кризата вече не е отделен епизод, а възможна повратна точка.

Но дали повратната точка води към война?

Историята показва, че войните избухват не само когато силите са неравни, а когато силите са несъвместими. Днес САЩ имат военна мощ, която Иран не може да съпостави в конвенционален план. Но Иран разполага с инструментариум, който прави всяка пряка конфронтация скъпа и непредсказуема.

Именно тази комбинация – несъвместимост плюс възпираща способност – прави ситуацията опасна, но не автоматично експлозивна.

Най-големият риск не е планирана война.

Най-големият риск е грешна преценка.

Когато две страни се движат на ръба, инцидентът може да се превърне в катализатор. А когато в региона има толкова много актьори с автономни интереси, контролът върху инцидента става труден.

Въпросът не е само дали Вашингтон и Техеран искат война. Въпросът е дали системата може да понесе продължително напрежение без да се пречупи.

И точно тук започва истинският анализ.

Логиката на ескалацията: защо войната не е фантазия

Ако се абстрахираме от успокояващите дипломатически фрази и погледнем хладно на динамиката, трябва да признаем нещо неприятно: войната не е сензационна спекулация. Тя е възможен изход от текущата траектория.

Не защото някой публично я обявява за желана. А защото редица процеси постепенно изграждат инерция.

Първият фактор е психологическият натиск на демонстрацията. Когато военноморски групировки се концентрират в Персийския залив, това не е театър за телевизионни камери. Това е оперативна готовност. В историята на международните отношения натрупването на сили често създава вътрешна логика на употреба. Демонстрацията, ако остане без действие, може да бъде интерпретирана като слабост. В системи, където репутацията има стратегическа стойност, това е опасно.

Вторият фактор е израелското изчисление. За Израел иранската мрежа от влияние не е абстрактна геополитическа концепция. Тя е военна реалност – ракети в Ливан, инфраструктура в Сирия, технологичен напредък в ракетните и дроновите системи. Ако израелското ръководство прецени, че времето работи в полза на Техеран, превантивният удар ще бъде разглеждан не като агресия, а като стратегическа необходимост. Подобен ход би поставил САЩ в изключително сложна позиция. Дори без формално участие, американската логистика и политическа подкрепа биха били неизбежни. А оттам нататък спиралата започва да се върти.

Третият фактор е вътрешната динамика във Вашингтон. Американската политика е поляризирана, обществото е уморено от външни ангажименти, но същевременно всяка администрация е изправена пред обвинения в слабост, ако не реагира твърдо на предизвикателства. Ограничен военен удар може да изглежда като „контролирана демонстрация“, без ангажимент към пълномащабна война. Историята обаче показва, че ограничените удари често създават неочаквани последици.

Четвъртият фактор е самата логика на възпирането. Когато две страни постоянно тестват границите – чрез прокси-структури, кибератаки, удари по инфраструктура, военни учения – рискът от грешна интерпретация расте. Един инцидент в Ормузкия проток, една атака срещу кораб, една ракета, която удря по-дълбоко от очакваното – и балансът се разклаща.

Петият фактор е икономическото изтощение. Санкциите тежат на Иран. Инфлацията, ограничените пазари, изолацията от глобалната финансова система – всичко това създава вътрешно напрежение. Част от американските стратегически среди изчисляват, че комбинацията от икономически натиск и ограничена военна операция може да принуди Техеран към отстъпки или да отслаби системата отвътре. Подобна логика вече е прилагана спрямо други държави. Въпросът е дали Иран се вписва в този модел.

Шестият фактор е регионалната нестабилност. Сирия остава крехка. Ливан е в дълбока икономическа криза. Йемен продължава да бъде поле на непряк сблъсък. В подобна среда дори локален конфликт може бързо да придобие регионален мащаб.

Има още един елемент, който рядко се обсъжда публично. В международната политика съществува феноменът на „ескалация по навик“. Когато напрежението продължи достатъчно дълго, актьорите започват да възприемат високоинтензивната конфронтация като нормална среда. Това намалява психологическата бариера пред реалното използване на сила.

Но тук трябва да направим важно разграничение.

Пълномащабна сухопътна инвазия е практически изключена. Иран не е Ирак от 2003 г. Географията му е сложна, населението е многобройно, военният му капацитет е асиметричен, а регионалната му мрежа е активна. Никоя американска администрация не би поела подобен ангажимент без екзистенциална заплаха.

По-вероятният сценарий в рамките на ескалацията е ограничен въздушен удар по конкретни обекти, последван от ирански ответен ход чрез асиметрични средства. Подобен цикъл може да остане контролиран – или да излезе извън контрол.

Именно тук се крие реалната опасност. Не в предварително обявена война, а в постепенно приплъзване към по-висока степен на конфронтация.

А когато приплъзването започне, връщането назад става трудно.

Затова не можем лекомислено да отхвърлим възможността за военна фаза.

Тя не е неизбежна.

Но е структурно възможна.

Рационалността на страха: защо войната може да не се случи

Колкото и убедителни да изглеждат аргументите за ескалация, съществува друг пласт – по-дълбок, по-хладен, по-рационален – който работи в обратна посока. Този пласт не е емоционален. Той е изчислителен. И именно той може да се окаже решаващ.

Първият и най-силен фактор е цената. Не моралната, не реторичната, а системната цена.

Един мащабен конфликт в Персийския залив би означавал незабавно сътресение на глобалната енергийна система. Ормузкият проток не е географска абстракция. Той е артерия, през която преминава значителна част от световния петролен и газов трафик. Дори частично нарушаване на този поток би предизвикало шок в цените, инфлационна вълна и нестабилност на финансовите пазари.

САЩ могат да понесат такъв шок. Европа – по-трудно. Азия – още по-трудно. В момент, когато глобалната икономика е уязвима, подобен трус би имал последици, които излизат далеч извън военния театър.

Вторият фактор е военната реалност. Да, Съединените щати имат технологично превъзходство. Но Иран не е класическа цел за бърз и чист военен удар. Той е изградил стратегия на разпределена устойчивост. Ракетният му арсенал е насочен не към завоюване на територия, а към възпиране. Дроновите технологии са инструмент за асиметричен отговор. Морската му стратегия е насочена към затрудняване, не към доминация.

Това означава, че всяка операция срещу Иран би била съпроводена с ответни действия, които могат да бъдат болезнени – за военни бази, за регионални съюзници, за инфраструктура.

Третият фактор е липсата на стратегическа яснота за крайния резултат. Да допуснем, че ограничен въздушен удар отслаби част от иранската инфраструктура. Какво следва? Смяна на режима? Историята на Ирак и Афганистан тежи като предупреждение. Дестабилизиран Иран би означавал хаос в страна с близо 90 милиона души и ключова географска позиция. Подобен сценарий не е в интерес нито на САЩ, нито на Европа, нито на Русия, нито на Китай.

Четвъртият фактор е глобалната геополитическа среда. Днес светът не е еднополюсен. Русия и Китай не биха влезли във военен конфликт със САЩ заради Иран. Но няма да останат безучастни при стратегическо отслабване на Техеран. Икономическа, дипломатическа и технологична подкрепа могат да променят баланса. Това означава, че конфликтът няма да бъде изолиран регионален епизод. Той ще бъде вплетен в по-широката конкуренция между големите сили.

Петият фактор е вътрешната устойчивост на самия Иран. Системата в Техеран не е без напрежения. Младото поколение е по-критично, икономическите трудности са реални. Но историята показва, че при външен натиск обществата често се консолидират. Националното достойнство и суверенитетът са силни мотиватори. Външна военна атака би могла да укрепи, а не да отслаби властовата структура.

Шестият фактор е психологическият. Страхът от неконтролируема ескалация е взаимно осъзнат. Във Вашингтон знаят, че пряк конфликт може да отвори фронтове, които не са желани. В Техеран знаят, че пълномащабна война би застрашила самата система. Тази взаимна рационалност действа като невидима бариера.

Седмият фактор е стратегическото търпение на Иран. Техеран не мисли в краткосрочни цикли. Стратегията му през последните десетилетия е изградена върху издръжливост и постепенно разширяване на влияние. Войната би разрушила именно този модел. Затова от иранска страна основната цел не е конфронтация, а възпиране.

Тук се появява парадоксът.

Колкото по-високо е напрежението, толкова по-силно работи осъзнаването на риска. Колкото по-близо до ръба се движат двете страни, толкова по-ясно виждат бездната.

Историята познава подобни моменти. По време на Карибската криза светът беше на крачка от ядрена конфронтация. Именно яснотата за цената спря спиралата. Студената война беше изпълнена с прокси-конфликти, но пряк сблъсък между САЩ и СССР не се случи. Причината беше проста – взаимното осъзнаване на катастрофалните последици.

Днес ситуацията не е идентична. Но логиката на възпирането е сходна.

Именно затова пълномащабната война остава малко вероятна.

Това не означава, че напрежението ще изчезне. То означава, че системата може да намери друг изход.

Въпросът е какъв.

Между войната и договора: третият сценарий и невидимата трансформация

Когато анализът достигне до точката „война или преговори“, обикновено мисленето става бинарно. Или едното, или другото. Но геополитиката рядко се движи по чисти линии. Истинските процеси текат в междинното пространство – там, където формално няма война, но мирът е илюзия; където се преговаря, но без доверие; където се нанасят удари, но без официална декларация.

Точно в това пространство вероятно ще се развие и сегашната криза.

Възможен е сценарий на ограничена ескалация – внимателно изчислена, с ясни рамки. Удар по конкретни военни обекти, последван от ирански отговор, който демонстрира способност, но избягва масова ескалация. След това – пауза. Дипломатически контакти. Замразяване. Подобен модел не е нов. Той е част от съвременната стратегия на „контролирано напрежение“.

В този сценарий и двете страни биха демонстрирали твърдост пред вътрешната си аудитория, без да преминават прага на тоталната война. Рисковете обаче остават. Защото контролът върху интензитета не винаги е абсолютен. Един удар може да се окаже по-ефективен от очакваното. Един отговор – по-смъртоносен. И тогава рамката се разпада.

Но има и друг, по-дълбок сценарий – този на стратегическото изтощение и преговорите от необходимост.

Вашингтон е изправен пред реалност, която постепенно се променя. Светът вече не е еднополюсен. Конкуренцията с Китай изисква ресурс, внимание и фокус. Украинската война продължава да ангажира политическа и военна енергия. В този контекст отварянето на нов, непредсказуем фронт в Близкия изток би било стратегическо усложнение.

От иранска страна също има изчисление. Икономическата издръжливост има граници. Санкционният натиск тежи. Вътрешните очаквания на обществото за подобрение на жизнения стандарт не могат безкрайно да се компенсират с реторика за съпротива. Техеран има интерес от икономическа стабилизация, но без стратегическо унижение.

Тук се крие възможността за нов тип договорен баланс.

Не класическо помирение. Не идеологическо сближаване. А прагматично споразумение, основано на взаимно признание на ограниченията. Вашингтон би могъл да приеме Иран като регионален фактор при условие на определени гаранции за ядрената програма. Техеран би могъл да приеме по-строг контрол върху определени аспекти от военната си програма срещу реално, а не символично, облекчаване на санкциите.

Но този сценарий изисква нещо, което в момента е дефицитно – доверие.

Проблемът е, че историческата памет от 1953 година и от последващите десетилетия прави доверието почти невъзможно. От иранска перспектива всяко споразумение, което може да бъде отменено с подпис на следваща администрация, е нестабилно. От американска перспектива всяка отстъпка без ясни механизми за контрол изглежда рискована.

Затова компромисът трябва да бъде структуриран не като акт на добра воля, а като система от взаимни ограничения.

Тук влиза в сила и геоикономическият пласт.

Иран постепенно се интегрира в евразийските структури – енергийни, транспортни, финансови. Санкциите го принудиха да изгради алтернативни канали. Тази адаптация не компенсира напълно загубите, но създава стратегическа устойчивост. Колкото повече Иран се интегрира в азиатската икономическа система, толкова по-малко ефективен става санкционният инструмент.

Вашингтон разбира това.

Следователно времето не работи изцяло в полза на САЩ. Но не работи изцяло и в полза на Иран. Регионалната среда остава нестабилна, а вътрешните икономически предизвикателства са реални.

Това взаимно осъзнаване на ограниченията може да се превърне в катализатор за преговори.

Но има и трети пласт – цивилизационният.

Иран не преговаря от позиция на малка държава. Той преговаря от позиция на историческа идентичност. Всяко решение, което изглежда като капитулация, е политически невъзможно. САЩ от своя страна трудно приемат концепцията за автономен център на сила в регион, който дълго време е бил част от тяхната архитектура.

Следователно изходът няма да бъде ясен победител и ясен победен.

По-вероятният сценарий е дълъг процес на напрегнато съжителство, в който военната фаза остава потенциал, но не се реализира напълно. Периодични кризи, ограничени ескалации, преговори, паузи – това може да стане новата норма.

И ако трябва да формулираме междинния извод без преждевременна категоричност: системата в момента е по-близо до договор от необходимост, отколкото до тотална война.

Но договорът няма да бъде романтичен.

Той ще бъде студен.

И ще бъде временен.

Война, преговори или нова епоха на контролирана конфронтация?

След всичко казано, след всички пластове – военни, икономически, цивилизационни, психологически – остава въпросът, който не може да бъде избегнат: как ще завърши тази изключително напрегната фаза между САЩ и Иран?

Историята рядко дава чисти отговори. Но тя оставя закономерности.

Пълномащабна война между Съединените щати и Иран в настоящия исторически момент е малко вероятна. Не защото липсва напрежение. Напротив – напрежението е реално и високо. Не защото липсват мотиви. Мотиви има. А защото системната цена на подобен конфликт би надхвърлила потенциалната стратегическа печалба.

САЩ могат да нанесат тежки удари по иранската инфраструктура. Но те не могат да изтрият географията на Иран, нито неговата мрежа от регионални връзки. Те не могат да изключат риска от дестабилизация, която да прерасне в регионален пожар. Те не могат да контролират напълно енергийния шок, който би последвал при сериозна ескалация в Персийския залив.

Иран от своя страна може да направи всяка операция срещу него скъпа и болезнена. Но той не може да спечели пряка конвенционална война срещу САЩ. Той не може да понесе продължителна тотална конфронтация без сериозни вътрешни последствия. Иранската стратегия винаги е била насочена към издръжливост и постепенно разширяване на влияние, а не към самоубийствена фронтална битка.

Това означава, че двете страни са взаимно ограничени.

А когато силите са взаимно ограничени, войната става последно средство, не първо.

Но да кажем, че войната е малко вероятна, не означава да подценим опасността. Най-реалистичният риск не е обявена тотална конфронтация. Най-реалистичният риск е приплъзване към ограничена ескалация, която да създаде нова, по-твърда конфигурация на отношенията.

Възможен е сценарий, при който демонстративен удар бъде последван от премерен отговор, след което системата се „замразява“ на по-високо равнище на напрежение. Подобен модел би позволил на Вашингтон да покаже решимост, а на Техеран – устойчивост. Но той би бетонирал недоверието за години напред.

Другият възможен сценарий – и стратегически по-вероятен в дългосрочен план – е договор от необходимост. Не от доверие, не от идеологическо сближаване, а от взаимно осъзнаване на ограниченията.

Вашингтон може постепенно да приеме, че Иран няма да изчезне като регионален фактор и че опитът за пълното му стратегическо изтласкване е нереалистичен. Техеран може да приеме, че пълната конфронтация със Запада блокира икономическото му развитие и че определени компромиси са неизбежни.

Но подобен договор ще бъде различен от предишните. Той ще трябва да съдържа механизми, които да минимизират възможността от едностранно оттегляне. Той ще трябва да гарантира икономическа осезаемост за Иран и реални ограничения за ядрената му програма. И най-вече – той ще трябва да бъде вписан в нова регионална архитектура, а не в старата еднополюсна рамка.

Тук стигаме до същността.

Конфликтът между САЩ и Иран вече не е само регионален въпрос. Той е маркер за това дали светът окончателно преминава в многополюсна фаза. Ако Вашингтон продължи да настоява за изключителен контрол върху близкоизточната архитектура, напрежението ще остане хронично. Ако признае, че в региона съществува автономен център на сила, ще започне процес на болезнено, но стабилизиращо пренареждане.

Иран от своя страна трябва да реши дали иска да бъде постоянен символ на съпротива или прагматичен участник в нов баланс.

Най-вероятният изход в близкосрочен план е не война и не окончателен мир, а нова фаза на контролирана конфронтация, в която и двете страни ще продължат да се тестват, но ще избягват точката на необратимост.

В дългосрочен план обаче системата не може да остане вечно на ръба. Или ще се роди устойчив механизъм на съжителство, или напрежението ще се върне с още по-голяма сила.

Моята оценка е ясна: пълномащабна война е малко вероятна, защото рационалността на страха и системната цена я правят неефективна стратегия. Ограничени ескалации са възможни и дори вероятни. Но стратегическата траектория сочи към преговори – тежки, бавни, изпълнени с недоверие, но неизбежни.

Историята показва, че когато две сили не могат да се унищожат взаимно без катастрофални последици, те рано или късно започват да договарят границите на влиянието си.

САЩ и Иран са именно в такава точка.

Това не е финал на конфликта.

Това е финал на една илюзия – илюзията, че едната страна може да наложи едностранна архитектура в регион, който вече е многослоен и многополюсен.

Кризата няма да приключи с взрив.

По-вероятно е да приключи с тежък, неидеален, но реалистичен баланс.

И именно в този баланс ще се реши не само съдбата на Близкия изток, а и посоката на глобалния ред.

Доц. Григор Сарийскив "Поглед.инфо на живо" - Първо предаване с публика

Какво се случва с парите ви?
Кой печели от кризата?

България в новия финансов ред

Еврозона или периферия

Големите сили и малките икономики

Среща лице в лице с доц. Григор Сарийски.
Анализ без монтаж. Отговори без заобикалки.
В студиото на „Поглед.инфо“: 25 февруари 2026 г., сряда, 19.00 часа, пл. "П.Р.Славейков" №4-А, ет.2 /плюс партер/

Първото издание на „Поглед.инфо НА ЖИВО“ – среща с водещия и специален гост в студиото - доц. Григор Сарийски, с присъствие на публика. Едно различно предаване – без монтаж, без филтър, с реални въпроси и директен разговор по най-важните теми на деня.

Повече информация тук: https://epaygo.bg/2432669014

И тук:  https://www.facebook.com/events/926559330060257/926559340060256?active_tab=about

ВИДЕО: https://youtu.be/fRsNWWt5gF4