/Поглед.инфо/ Тези дни в Германия бе проведен конгресът на Християндемократическия съюз – събитие, което далеч надхвърли националните рамки по отзвука, който има и ще има сред европейските процеси въобще. Проведен почти веднага след Конференцията по сигурност в Мюнхен, форумът според наблюдателите добави още страхове за съдбата на Европа, а за участниците в него беше повод за възторзи и националистични стремления.

Отново Мерц, както и в Мюнхен, вече сред свои хора заяви категорично своето виждане за развитието на страната си. Докато го слушах се сетих за един анекдот, който се носеше из московските улици по брежнево време. Как генералният секретар по време на поредния конгрес с известния си изказ четял, без да обръща внимание на курсиви, всичко наред - в това число и „дълги и продължителни аплодисменти“. Почти същото впечатление се получаваше и от екзалтираната реч на Мерц, която често беше прекъсвана, не по предписание, от аплодирането на делегатите, а накрая беше изпратена с 10 минутни аплодисменти – нестихващи и преминаващи в овации като в добрите стари времена.

Основното в словото му би могло да се формулира в кратките известни изрази „дранг нах остен“, заедно с по-актуалното вече „дранг нах вестен“. Всичкото под мотото, че Германия трябва да стане най-силната държава в Европа, което прозвуча като дословен превод на известното „дойчланд юбер алес“. Все понятия, които като политически препратки по аналогия опасно ни напомнят за други, не леки за Германия времена.

Дали оттук нататък Германия ще тръгне по пътя на реваншизма, е под въпрос. Колкото и да се напъва Мерц с тази риторика, гарнирана с непреставащите корупционните скандали около себе си, не може да прескочи бариерата от 22% одобрение и то от официални социологически изследвания. Да не говорим, че по конкретни въпроси като, например, искат ли немците война с Русия, вече близо 70% от хората заявяват, че не желаят да си го причиняват. От друга страна все по-отчетливият колапс в немската икономика извиква на улицата протестите на хора от различни браншове, които, защитавайки своите икономически интереси, не забравят да допълнят, че не искат война, а мир. Особено запомнящо се беше заявеното от една водеща активистка на гражданските сдружения по време на голям митинг в Берлин, която призова присъстващите временно, макар и за малко, да забравят отделните си различия помежду си и всички да се обединят около борбата за мир и срещу реваншизма. А това вероятно с „помощта“ на политиката на Мерц ще се случи скоро. Едва ли само алтернатива за Германия ще води битката за промяна на политическия курс на страната. Останалите радикално настроени политически формации и обществени движения бавно, но сигурно започват да се завъртат в политическия въртоп от недоволство, който набира скорост. До какво ще доведе той, ще се види. Още повече, че самата обстановка в Европа подсказва промени, които няма как да не засегнат и Германия.

Във външнополитически план стават също събития, които са показателни за новите тенденции. Точно по време на въпросния конгрес Тръмп обяви, че вече са приключили разговорите и той поема Северния поток. Това логично би могло да събуди надеждите сред индустриалците в Германия, че скоро ще им се даде глътка спасяващ ги газ. Дали ще се получи това, е също неясно. Какво ще потече и какво ще пуснат американците по тръбата, от къде и за кого ще зависи от много неща. Едва ли ще са само 10 процентни лихви, а може би ще са условия, които някой, който иска да ползва газ, ще трябва да изпълни. Което си е съвсем в стила на Тръмп.

Нещо интересно по същото време се случи пак на север, около остров Рюген. Там в леда закъса един германски танкер с над 170,000 тона течен газ, а до него блокира и отишлият на помощ ледоразбивач. На бедствието се отзова, представете си, руският първенец, ледоразбивачът „Арктика“, който не даде и време на немското правителство да се чуди, дали да приеме помощта или не, а просто спаси двата кораба от ледената хватка. Това събитие мина през медиите транзит, все едно е някаква новина за нещо, случило се някъде далеч от Германия, без особено значение за страната.

Сега обаче предстои да се случи дипломатически прецедент, който е насочен не срещу Германия, а по-скоро срещу политиката на Мерц. Руската федерация има намерението да денонсира договора за присъединяване. В него навремето много точно и ясно са описани условията, при които Горбачов подари на немците обединението са Германия. Търпилото, както се казва, свърши. Това, което се случва в източната част на страната, няма нищо общо с предвиденото в този договор. А и цялата агресивна политика на правителството на Мерц срещу уж диктата на великите сили не може да остане без отговор и той скоро ще бъде чут и от Изток, и от Запад.

Говорим за събитията в Германия естествено с грижата за този наш, както се знае, вечен партньор. През всякакви премеждия и събития винаги са съществували приятелски отношения с тази страна. Проблемът е, че ние сме си свикнали да се равняваме по Германия, а в случая този маниер на имитиране на немската политика в наши условия може да ни създаде неприятни последици. Има достатъчно хора, които, ако човек им даде, още от утре ще почнат със същите възторжени похвати да отстояват намеренията на Мерц да се води война докрай срещу Русия, а заедно с това и да се изплезим на САЩ. Както и да го погледнеш, това не прилича да на българска политика. Редица от нашите политици от Освобождението насам са подсказвали, че спазването на добронамерени отношения със съседните страни ни е носил полза, а другото ни е носело само вреди. Каква политика от сега нататък ще води България, ще разберем след няколко месеца, когато видим новото правителство и новия парламент. Заявките са ясни и, за съжаление, в момента са повод за раздори и нападки, за залитането ту на изток, ту на запад, ту на не знам каква посока. Дано поуките от досегашното ни накарат да направим правилния избор и да заложим на онези политически формации, които преди всичко ще опазят България в пряк и преносен смисъл. И няма да допуснат, например, от летището ни да направят маршрутна база за нападение на която и да е страна.

А за Германия – дано студът и зимната поледица да донесе и разума в тази страна, напатила се от войни. Колко още трябва да се случат, за да разберат немците, че Германия не е страна, която може да печели войни, а е страна която само ги губи. Затова нека си остане такава, каквато е – една зимна приказка.