/Поглед.инфо/ С наближаването на 19-тата годишнина от атентата на 9-ти септември 2001-ва, която е надвиснала над нас като махмурлук, трябва да се запитаме дали цената, която плащаме за страха си струва.

Барак Обама заяви на конвенцията си, че трябва да гласуваме за демократите от страх за демокрацията. Доналд Младши заяви същото миналата седмица, като просто смени имената и политиките.

Всеки иска да се страхувате от анархия, било то черна или бяла версия. Посланието от всички страни е страх. Звучи много в духа на 2020-та, но това е послание старо като модерната епоха.

Американският страх в детството ми беше, че ще умрем докато сме на училище, когато руснаците изстрелят ядрените си ракети по нас. Криехме се под чиновете по време на учения, пазехме се от прозорците и държахме палтата над главите си, чакайки да умрем. За ученик в началното училище, отгледан да вярва в тези неща, цялата работа си беше кошмар. Учителят ми в трети клас дори идентифицира Нулевата точка на паркинга до училището и по някаква причина ни каза, че ще се случи утре сутринта.

Американците бяхме учени да се страхуваме дори, когато се превръщахме в топ хищника на планетата, притежавайки единствената атомна бомба. Лоялно и вярно възнаграждавахме всеки следващ президент за поддържането на най-колосалната структура на националната сигурност познавана някога от човек, но все пак никога не се чувствахме сигурни.

Прекарахме най-добрите години от Американския век треперещи като кучета от приюта. Така и не видяхме, че всичко е трик, точно както и измайсторяването на пандемия от вирус, който не предизвиква симптоми в много от приносителите си, и който за разлика от други неща като рака и инфрактите, има смъртност под един процент (поради което смятаме случаи, а не смъртност).

Точно както и тероризмът, така и руснаците заплашват по-малко американските животи от диабета.

Пред лицето на КОВИД-19, да живеем ежедневно в страх от тероризма бути носталгични чувства. За мен лично, първият ни семеен полет след 9/11 започна на японско летище, където мерките за сигурност изглеждаха същите като преди, но веднага щом се прехвърлихме на вътрешноамериканска линия, светът се промени.

Новосъздадената ТСА (Администрация за транспортна сигурност) ни разкъса. След като ми крещяха заради това, че не мога свръхбързо да предоставя различни документи, издърпаха малолетната ми дъщеря настрани и й отнеха нокторезачката, както и някакво средновековно по вид устройство за навиване на вежди. Тя започна да плаче и когато се опитах да отида при нея ме задържаха.

Беше ми казано, че има инцидент с пробив в сигурността. Агентът от ТСА заяви сурово на дъщеря ми:

"Опитвам се да те спася от сигурна смърт на този самолет!"

Малката ми се опита да каже нещо, но аз й изкрещях да мълчи. Научих единственият възможен отговор на едно източноевропейско летище много отдавна. Подчинявай се и се качвай в самолета. Подични се и може би ще видим баба довечера.

По-късно като федерален свирач (на информация, бел.р.) бях отново поставен в някакъв списък. Можех да летя, но пътуванията ми през летищата биваха срещани с твърдото:

"Господине, трябва да застанете там".

Протоколите създадени за да ме защитават от терористи бяха така изкривени, че ме превърнаха в такъв. Всеки път ми се казваше, че съм избран на произволен принцип. Прекрасно и по оруелски дори служителите на ТСА го вярваха.

Разбира се, винаги можех да отказвам да предавам електрониката си, но ТСА просто щяха да ги конфискуват, тъй че защо да се съпротивлявам? Да, можех да говоря с техен началник, но щях да пропусна полета си.

Старият ми компютър се нуждаеше от поне една минута за да се включи и това винаги нервираше агентите на ТСА, което от своя страна удължаваше времето на проверките им. Ето защо си купих и по-бързо устройство, за да станат разследванията и проверките по-удобни.

В едно перфектно сплитане на страхове, Мемориалният музей за 11-ти септември ни показа колко голям фарс е всичко това.

След като бе затворен през март за да ни защити от КОВИД, той ще отвори отново за гражданите на 12-ти септември. Символичен ден със сигурност, макар че без каквито и да било научни аргументи зад себе си.

Защо не 3-ти или 24-ти септември? Защото няма значение, тъй като заплахата никога не е била истинска. Музеят ще може да стане домакин само на 25 % от капацитета си. Същото се отнася и за всеки друг музей в Ню Йорк - 25 % независимо дали имат най-модерните технологични системи и хиляди квадратни метри пространство, или пък са стари натъпкани сгради от 19-ти век.

Няма значение, защото няма никакво научно обоснование зад тези неща, и защото няма истинска заплаха.

В Ню Йорк ни казват, че ще умрем, ако отворим ресторантите за бърз обяд, но от ден първи на вируса сме добре дошли да седим и чакаме в лошо вентилираните метростанции.

Не може да имаме повече от няколко клиенти в магазин, но прекарваме по шест часа в самолетната кабинка. Десет души се събират на парти - смъртоносен капан, но когато 300 се появят за протест на Блек лайфс матър, всичко е наред.

Колкото по-малко смисъл има, толкова повече ни се струва логично, че трябва да се подчиним и да продължим напред, защото да мислиш е трудно.

Ето защо не е изненада, че нося маска навън. Може би аз съм единственият човек, който си спомня нещичко от биологията, за да се запита как парченце плат или маска за прах, ще те спаси от вируса. Все едно да се окичиш с чесън за да се бориш с вампири.

Но поне ми позволяват да си купя мляко в магазина, ако имам маска. Позволява ми се да съм част от обществото. Мога поне засега да избегна порицанието от самоназначилите се Маска-Югенд.

Мога да имам социално дистанцирани разговори със съседката ми демократка, която вярва, че буквално рискува живота си като гласува лично, за да може да бъде спасена демокрацията, след като Тръмп уж съсипал Пощенската служба.

Както много други и тя има старозаветен възглед за вируса - той е не само наказание за избирането на Трмъп, но и начин да се отървем от него.

Тези ирационални страхове от Студената война, пък и тези след 11-ти септември са нищо в сравнение с това, което виждаме днес.

Всяка седмица нещо ново ни унищожава - война със Северна Корея или Иран - универсални плашила, Тръмп или липсата на легла и вентилатори. Страхуваме се от фашистко правителство, което ще ни отнеме свободата на словото, но в същото време ни притеснява, че правителството не прави достатъчно, за да смаже свободата на словото уж с цел да се спре омразата. Има твърде много оръжия за да се чувстваме сигурни, но не и достатъчно за да се защитим.

След десетилетие на повсевместна поява на терористи, които всъщност не можеш да ги намериш никъде, се прехвърлихме в епохата на страха от вируса. Хората не само подкрепя рестрикциите и карантините, но искат да се чувстват по-сигурни, точно както повечето американци искат още ядрени оръжия, мислейки си, че така са щели да спят по-добре през Студената война. Врагът са тези, които се противопоставят на новите рестрикции!

Не, че хората не умират от коронавируса или не трябва да се вземат разумни действия срещу него. Става въпрос, че това, което правим в отговор не ни пази по-живи и здрави, особено предвид цената, която плащаме.

Същата работа е и с тероризма, Студената война и кое и да е друго плашило, което ви кара да подскачате от страх през нощта. Лаенето изглежда е по-страшно от хапането.

Страхът като политика ни даде ядрена надпревара, която за малко да унищожи света, загубеното десетилетие на свободи жертвани за защита от тероризма и стотици хиляди загинали във войни за отмъщение.

Сега идва пропиляната пролет, лято и есен на преекспонирането на КОВИД-19, унищожаването на икономиката и духа на хората. Целта на страха е винаги една и съща.

Защото подчинението се увеличава. Десетилетия оръжейна надпревара? Добре. Подкрепа за война в Афганистан, Ирак, Сирия, Либия, Йемен и Сомалия? Патриотичният акт, мъченията, военнопленническите лагери, убийствата с дронове?

Да, винаги е по-лесно да си представиш, че можеш да успокоиш страха си, докато не се появи следващото плашило. Йейл връща студентите в кампуса с всички възможни рестрикции, а после ги предупреждава, че ще гледат как измират един по един в общежитията.

В 2020-та вече сме настроени да приемем пълното си унижение на голо преди всеки полет. Лесно е да приемем, че ще губим работни места или ще затваряме цели градове и щатски граници. Както бе лесно за хората да им бъде забранено да се сбогуват със смъртно болните си близки или да им се отнеме правото да посещават църкви или дори раждането на децата си.

Страхът е много мощен, а приучената безпомощност изключително опасна, тъй че простете на сухото ми сърце, когато не съм сигурен дали трябва да се страхувам за нашата демокрация така, както се опасявам за нашето ментално здраве.

И не се изненадвайте, когато вирусът бързо се махне щом изборите свършат. Нито пък, когато го замени ново универсално плашило.

Превод: СМ

* Питър ван Бурен е дългогодишен служител на Държавния департамент на САЩ и автор на редица книги за Втората световна война, войната в Ирак и други.

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели