/Поглед.инфо/ Събитията в Беларус са добра причина отново да помислим за процесите в постсъветското пространство (от „цветни“ революции до „Кадифената“ в Армения преди две години). Каква е причината за крехкостта на политическата структура и правителството на новонезависимите държави?

Много е писано за „цветните“ и „кадифени“ революции в бившия СССР. И много повече изследвания ще бъдат написани по-късно. Финансирани от Сорос, западните фондации, загрижени за установяване на демокрация в дивия и нецивилизован Изток, „гражданското общество“, „активисти за човешки права“, „еколози“, „феминистки“, религиозни сектанти, почитатели на нетрадиционните ориентации, свещени жертви, символи на „революция“, технологии за въздействие на масите, потискане на прояви на интелигентност и критичен анализ, насърчаване на масовата психоза, дългосрочно лечение на населението с легенди и басни, фалшиви новини в социалните мрежи и т.н. ... Всичко това, разбира се, е много, много интересно. Особено от гледна точка на оправдаване и обосноваване на това, което започва да се случва в страната. Но е много по-важно да се анализират истинските причини за подобни процеси, да се извлекат уроци и да се разбере какво води до това. На първо място самите власти трябва да научат уроците, които по онова време са се занимавали със съвсем различни въпроси.

Проектите за намеса във вътрешните работи на държавите, саботажите, насочени към подкопаване на обществената стабилност и сигурност, отслабването на положението на държавата вътре в страната и на международната арена, се подобряват през годините, технологиите се актуализират, правят се изводи от предишни провали. Чувството обаче не оставя, че другата страна непрекъснато се „подобрява“ и властите, които са отговорни основно за държавата, не правят никакви изводи.

Авторитарните правителства имат много общо. Те винаги са убедени, че:

а) само те са загрижени за бъдещето на страната и мислят само за държавата;

б) ако не те, тогава страната ще се разпадне и те не могат да си позволят да прехвърлят властта „просто на всеки“;

в) ситуацията е толкова контролирана, че нищо не застрашава тяхното безоблачно правило;

г) властовите структури и парите са в състояние да решат всичко.

И дори властите, които, меко казано, са много, много далеч от това да се считат за ефективни, смятат, че се справят доста добре със задачата да управляват страната. В резултат на това тази власт се прехвърля "просто на всеки" - "улицата" идва на власт. Буквално. Защото, докато властите с патос късат жилетките си за суверенитета и сигурността на страната, агентурната мрежа с прецизна и целенасочена работа в различни области от живота на страната от години растеше под носа и. И не става въпрос само за агенти на влияние ...

Моделът на такива държави с авторитарно правителство може да се определи като „силно правителство - слаба държава“. Изглежда, че правителството е толкова силно, че е в състояние постоянно да осигурява собственото си възпроизвеждане, но резултатът е слаба държава без конкурентно и ефективно управление. От друга страна, в много страни има обратен модел „слабо правителство - силна държава“, т.е. преизбирането на правителството, действащо в условията на жестока политическа конкуренция, не е гарантирано. Държавата и обществото обаче се възползват от тази конкуренция в политиката.

За да осигури постоянно възпроизвеждане, авторитарното правителство прави всичко, за да имитира нормална конкурентна политическа система в страната. Политически партии, идеологически силни конкуренти са дискредитирани, насърчават се алчността, предателството и корупцията. Популистките буферни партии са създадени изкуствено и се движат напред, които се ръководят от полупрестъпни елементи и финансово-олигархични групи, изцяло контролирани от властите. Задачата на подобни буферни организации е да дискредитират политиката, политиците, да изключат здравословната дискусия в обществото, да заменят идеи и програми с популизъм и примитивизъм, както и да разпръснат опозиционния електорат.

Интелигентността, идеологията и принципите не само стават обект на подигравки, но самото им съществуване е поставено под въпрос. Нарушава се целостта на самата политическа система, която трябва да се състои в единството и борбата на противоположностите - властите и опозицията.

Обществото, живеещо в фалшива реалност, лесно става обект на манипулация от външни сили и петата колона вътре, а повърхностният авторитаризъм без силни държавни основи се руши като къща от карти под методологичните удари на „цветните“ технологии.

Социалните бунтове, недоволството от властите, желанието за промяна са винаги и навсякъде. Но когато всичко това се осъществи в рамките на единна политическа система, тогава смяната на властта, лидерите, партиите гарантират стабилността на цялата държава. Много изследвания са посветени на "дълбоката държава". Всъщност подобно явление е присъщо на по-голям брой държави както в Европа, така и в Азия, отколкото традиционно се смята (Турция, САЩ, РФ). Ето защо политическите катаклизми в такива държави не водят до пълен срив на цялата система на публичната администрация, защото като цяло всички процеси, протичащи в рамките на вече изградена политическа система, не могат радикално да отслабят или унищожат държавата. Често обаче авторитарните власти, загрижени изключително за собствената си власт, или унищожават дълбоките основи на своята държава (както виждаме днес в Турция), или правят всичко, за да свържат държавата изключително с тях (постсъветските републики).

Хората не могат да бъдат само недоволни от властите. Те могат да се отегчават от властта. Дори чисто визуално ... В държавата трябва да действа единно политическо поле, в рамките на което се променят властови личности и лидери, а активната част от населението винаги трябва да има механизми за отприщване на своята енергия в рамките на действащите конституционни основи. Ако няма такава политическа система или е дискредитирана, тогава улицата става нейната алтернатива.

Историческата оценка на всеки лидер е не само неговата дейност като държавен глава или какви височини и позиции е достигнала страната през това време, но и кого е оставил след себе си. Също толкова важно е да оставите правителството по красив и навременен начин и да остави властта на „правилния” приемник.

Между другото, популисткото правителство също няма да избяга от тъжна съдба, ако няма мъдростта и интелигентността да създаде съвсем реалния конкурентен политически живот с борбата на идеи и програми и спокойното прехвърляне на властта на нов компетентен и подготвен политически елит.

Електоратът не полага особени надежди на предишното правителство - „омразно“, „корумпирано“ и „изгонено“, а новото, чисто от народа? Следователно, до съвсем скоро общество, което ги идолизира, но вече обезверено, няма просто да отхвърли скорошните идоли, както стана с предишното правителство. Същата тълпа, която води на власт случайни хора, не само ще ги изгони от правителствените служби, но и ще ги победи.

Превод: В. Сергеев