/Поглед.инфо/ Размишлявайки върху тази тема ще поставя последователно три въпроса. Първият въпрос ще засегне кризата на неолибералния капитализъм, вторият ще се опита да отговори дали тази криза създава нови възможности за изграждане на социалната държава, каквато тя съществува след Втората световна война до 1970-те, но на нова технологична основа, а третият ще бъде свързан с ролята и мястото на България в този процес.

Започвам с все по-ясно изразената тенденция на криза и разпад на неолиберализма, свързаните с това тенденции на деглобализация и завръщане на националната държава. Тази криза е резултат от множество фактори, като тук ще изведа системните причини за нея.

Първо, след 1989 г. капитализмът получи нов тласък от това, че успя да усвои, разруши и разграби огромни богатства от бившите социалистически страни, които преди това бяха откъснати от капиталистическата система и преустановили заграбването на ресурси. Сега обаче капитализмът в нарастваща степен е усвоил целия свят и няма накъде да расте и граби повече. Затова той започва да прави това, което е правил и друг път – да гради стени и да води войни. Неслучайно през 1989 г., когато възторжено бутаме Берлинската стена, стените между държавите и народите са 15, а днес са над 80 и неслучайно т. нар. „Часовник на апокалипсиса“ сочи, че светът е по-близо до апокалипсиса, отколкото всякога преди това в човешката история и до него остават едва 100 секунди.

Второ, днес сме в поредния цикъл на самозатваряне на капитализма, който диалектически следва една и съща логика. Капитализмът е пулсираща система, при която имаме цикли на отваряне и либерализъм, последвани от цикли на самозатваряне и протекционизъм. В периодите на отваряне на капитализма имаме ясно изразена хегемонна държава, която налага ред и порядък в глобален план и експанзия на капитала, който може да печели от нейните хегемонни позиции. Така е по времето на хегемонията на Холандия, после на Великобритания и най-накрая на САЩ. В периодите, когато нямаме ясно изразен световен хегемон имаме цикли на самозатваряне и протекционизъм и борба за налагане на такава хегемония между две или повече държави. Първата и Втората световни войни например са именно такива борби за налагане на хегемония и разпределяне на пазари, водещи се между САЩ, Великобритания и Германия. Днес претенции за оспорване на американската хегемония виждаме каткто в амбициите на Китай, така и на Русия. И не трябва никога да забравяме, че ако по време на предходната битка за хегемония, довела до две световни войни, човечеството не разполагаше с мощта само да се самоунищожи, то това днес съвсем не е така. Нещо, което съдейки по острата конфронтация на Запада с останалия свят струва ми се водещите западни „лидери“ дори и не отчитат.

Трето, във всяка една епоха глобалните хегемони задават образците на поведение на останалите държави, претендирайки да са образци за цивилизованост и прогрес. Така прави дори Римската империя, която претендира, че носи цивилизацията, подчинявайки и ограбвайки народите. Така правят както Холандия, така и Великобритания, така и САЩ след Втората световна и особено след края на Студената война, които също се изживяват като носители на прогреса. Но днес именно Великобритания и САЩ, които са световни хегемони, задаващи съответните образци на поведение на останалите налагат деглобализационните тенденции, което намери израз както в избора и протекционизма на самоопределящият се за националист Тръмп, така и с Брекзита, който разтресе ЕС. Не ми се струва особено далновидно в момента, в който най-голямата икономика в ЕС излиза, създавайки усещане за разпад на общността, ние да кандидатстваме за въвеждане на еврото. И все не спирам да си задавам въпроса за съдбата на валутния резерв от около 40 млрд. лв., след като бордът падне и стабилността на валутата вече не се гарантира от него, а от ЕЦБ. Съдейки по досегашния неоколониален опит изобщо не бих се учудил и те да бъдат откраднати от господарите с любезното съдействие на компрадорския ни елит.

Четвърто, имаме невиждана в човешката история концентрацията на богатството, а с това и на неравенства и бедност, които по индекса „Джини“ са на по-високи нива, отколкото в рамките на Римската империя, където робството е може би най-широко разпространения феномен. Факт, който сам по себе си може да доведе до логичния извод, че неолибералният капитализъм е робска система. „Оксфам“ пък отчита не къде да е, а пред Световния икономически форум в Давос, който задава основните насоки на развитие в глобален план, че богатството на 26-тимата най-богати хора на планетата е равно на „богатството“ на 3,6 милиарда човека. Оказва се, че неолибералният капитализъм води до монополизация на икономическата власт, а с това и до формиране на глобални олигархии, пред които дори родните олигарси изглеждат като буболечки. Затова навсякъде, където властва неолибералният капитализъм – от САЩ до България – имаме израждане на либералните демокрации в олигархии, които защитават интересите само и единствено на капитала. Неслучайно навсякъде доверието към политици, институции, държава, партии спада и днес както американският конгрес, така и българският парламент се ползват с доверието на не повече от 10-15% от населението. Всичко това води до протести, нестабилност, противоречия, кризи, които допълнително стимулират тенденциите на деглобализация.

Пето, имаме нарастване на всякакви вътрешни и външни рискове, противоречия, заплахи от най-различно естество, като се започне с промените в климата, мине се през огромното количество конфликти в глобален план и се свърши с мигрантските вълни. Това кара хората в нарастваща степен да търсят изход в затварянето в националните граници и в избора на националистически, авторитарни и популистки партии и лидери, какъвто е и нашият Бойко Борисов.

Стигам до втория въпрос – възможно ли е завръщането на социалната държава и укротяването на капитализма? Контурите на този тип социална държава, която аз си представям и която би трябвало да бъде изградена, можем да видим на Запад, където до около 1970-те имаме не просто държавен, а социален капитализъм, който в много отношения смекчава противоречията между труда и капитала на основата на кейнсианската икономическа регулация. Затова се говори, че капитализмът е укротен и регулиран, говори се за кейнсианската социална държава на благоденствието, за златния век на социалдемокрацията, а изследователи като Джон Гълбрайт развиват теориите за единното индустриално общество, заявявайки, че различията между капитализма и социализма постепенно изчезват. При нея имаме високо данъчно облагане върху капитала, ниско върху труда, смесена икономика, високо разпределение през националния бюджет, приема се, че ролята на пазара трябва да се свежда предимно до материалните блага. Въпреки високото данъчно облагане капиталистите печелят от нарастващата покупателна способност на населението, а с това и на потреблението, което от своя страна стимулира производството и растежа. Дори мисля в САЩ облагането на най-високите доходи стига до нас 90%, което е почти национализация.

Социалната държава обаче става невъзможна с разгръщането на неолибералната глобализация от 1970-те години насам, защото капиталът започва да се глобализира, търсейки конкурентно предимство в един или друг регион и ако решиш да му увеличиш данъците или да му налагаш регулации, той ще избяга. Това води до промяна на ситуацията от облагане на капитала към облагане на труда, като България е фрапантен пример в това отношение с нейния 10% плосък данък и 20% ДДС върху всичко, дори и върху даренията за болни деца, но не и върху хазарта.
Оказва се следователно, че социалната държава е възможна само в условията на националната държава и напълно невъзможна в условията на глобализация, а още по-малко в условията на периферен, неолиберален, клептократски и през последните години дори мафиотски капитализъм, какъвто наблюдаваме у нас. Това е така, тъй като разпределението става чрез и в рамките на националната държава, тъй като тя няма как да разпределя глобално.

България и тук е уникален случай, като само през миналата година разпредели глобално към метрополията САЩ няколко милиарда, взети от джоба на мизерстващия български работник, докато ежегодно раздава на целия свят десетки хиляди българи, като ги гони от страната и ги праща да работят за благоденствието на чужди икономики. Така или иначе, именно обективните тенденции на деглобализация и завръщане на националната държава, макар и да създават много повече рискове, дават уникален шанс за завръщане и на социалната държава, което обаче едва ли ще стане без конфликти, революции, войни, национализми, чрез които и през предходни исторически периоди капиталистическите олигархии са опитвали съхранят богатствата си. И всички знаем докъде е водило това.

И третият въпрос – мястото и ролята на България?

Това е може би най-трудният въпрос и затова ще започна с отговор на въпроса къде не е мястото на България? И отговорът е, че то със сигурност не е в системата на отиващия си неолиберален капитализъм, който ни превърна в колония, нито в светлото неолиберално бъдеще, към което ни водят не само управляващите от ГЕРБ, но псевдосоциалистите от ПЕС, които отдавна са забравили, че работата на социалистите е да защитават социалните права на трудещите се, а не неолибералните права на джендърите и интересите на капитала. Не е и в рамките на т. нар. евро-атлантическа цивилизация, тъй като ние чисто и просто никога не сме били част от нея. Ние сме част от европейската и православната цивилизация и дори техни основоположници. Когато тук са кипели културен разцвет и строителство днешните носители на цивилизационни ценности Великобритания и САЩ изобщо не са съществували, населението им е живяло в землянки и ходило с препаски.

От тук нататък и на първо време ни трябват точно пет неща.

Първо, възраждане на духа на нацията. Най-общо идеята за духа на нацията е въплътена във вижданията на немската историческа школа, според която основна производителна сила е държавата с нейните институции, които в крайна сметка са основен фактор за формирането на човешката личност. Тези идеи залягат не само в основата на обединението на Германия през 1871 г., но стоят и в основата на бурното икономическо развитие на страната, която само за няколко десетилетия успява да настигне и дори да задмине тогавашния хегемон Великобритания. Тези идеи ми се струва, че стоят и в основата на възхода на Русия при управлението на Путин, който залага най-вече върху националната и православната идентичност на Русия. Това означава тотална реорганизация на цялата публична среда у нас, като се започне с учебниците и се свърши с медиите, така че чрез тях да не се прокарва последователната политика на обезбългаряване на българите и обезлюдяване на нацията, както става днес, а политика която да възпитава национални самочувствие, гордост, вяра в бъдещето и в собствените сили.

Второ, реиндустриализация, от която България се нуждае спешно ако не иска допълнително да изостава. Днес ние сме икономика на услугите, в която доминират чистачките, продавачките и охранителите, а трябва да станем икономика на производството и износа, на инженерите и специалистите по високи технологии. Днес ние сме колониална периферия, от която извличат суровини, а трябва да пазим своите ресурси, да извличаме ресурси от другите и да произвеждаме стоки с висока добавена стойност, които след това да изнасяме срещу печалба. И това не е невъзможно. Правили сме го през периода на държавния социализъм, когато с едната ръка крадем технологии и патенти от капиталистическия център, а с другата взимаме евтини и безплатни суровини от Русия. Затова по времето на социализма България е на 27-то място по индекса на човешко развитие на ООН, а след 30 години преход към възможно най-доброто общество сме едва на 52-ро. Днес сме в условия на преход към четвърта индустриална революция и докато големите държави се надпреварват за технологии ние парадираме с ниската цена на работната си сила, с асфалта и с облепянето на блоковете със стереопор, вместо да внедряваме нови технологии и производства, които да ни измъкнат от дъното.

Трето, и изключително императивно – откъсване от неоколониалните зависимости. Днес това е повече възможно, отколкото когато и да било преди това през последните 30 години именно, защото имаме многополюсен свят и залязващ световен хегемон. Достатъчно е следващият път, когато дойдат поредните треторазрядни чиновници от метрополията да искат да спираме енергийни проекти за милиарди, да им плащаме милиарди за хвърчила и за това, че ни крадат ток чрез ТЕЦ-овете си, да им даваме да ни крадат златото, да ни превръщат във фронтова държава и пушечно месо във войните им срещу Русия, да кажем едно голямо – „SORRY, но ние също имаме интереси и те не са да бъдем системно ограбвани! Ако не ви харесва винаги можем да се обърнем към Русия. Тя поне няма да ни краде и струва ми се даже иска да даде! Може и с Китай да поговорим.“

Четвърто, тотална реорганизация на данъчната система. Не може да говорим за никакви форми на справедливост в държава, в която богатите почти не плащат данъци, а мизерстващите баби, просяци и работещи за алчните капиталисти бедни да пълнят държавната хазна с масови данъци като акцизи и ДДС. Това може да води единствено до концентрация на капитала и с това до олигархизация, докато в същото време генерира бедност, мизерия и социални конфликти. Силно прогресивна данъчна скала за капитала, при която най-крупните олигарси да бъдат обложени с поне 75% данък, данъчни облекчения за дребния и средния бизнес, драстично намаляване на ДДС за повечето стоки и премахването му за стоките от малката потребителска кошница, както и за учебници, книги, лекарства и пр.

Пето, да осъзнаем, че пазарът трябва да бъде сведен само до материалните блага. Социални блага като здраве, образование, наука, култура, морал, а ако щете дори въздуха и водата не могат да бъдат обект на пазарна регулация, защото това дезинтегрира и разрушава обществената тъкан, възпитава ценности като егоизъм, печалба на всяка цена, престъпност, корупция, проституция и откровена простотия, каквато впрочем често срещаме при „любимия“ ни правителствен ръководител, който много обича да говори за мисирки, келеши, и какво ли още не.

Ако не направим на първо време и в спешен порядък поне това ще сме свидетели на конфликти, протести, бунтове, репресии, ще превърнем земята си в пустиня, а въздуха в отрова и в крайна сметка отново ще се озовем на опашката на историята, където недалновидността и продажността на българските политици има неприятния навик да ни поставя редовно. А според някои дори можем да приключим с историята и след пищните чествания на 1300 годишнина от създаването на България да се окаже, че за 1400 годишнината през 2081 г. вече няма никой. Или, ако има някой, то той едва ли ще е българин.