/Поглед.инфо/ Обявиха, че утре наистина се подписва онзи Договор с Македония, който бил „исторически“, слагал край на годините застой в отношенията между България и Македония, а те пък били поради недалновидна политика към София на експремиера Груевски, което сега е преодоляно. Договорено е да се поднесат цветя на гроба на Гоце Делчев в двора на старата черква „Св.Спас“ в Скопие от двамата действащи премиери, Борисов и Зоран Заев.

Пропуска се между другото да се спомене, че точно ние сме предали преди десетилетия на властите в Македония тленните останки на националната ни гордост и велик борец за българщината в днешните македонски земи Гоце Делчев. Как да се обясни защо и кой е въздействал! Точно както трудно се обяснява как така изведнъж се оказа, че в кратки срокове може да се подготви окончателен вариант на Договор за добросъседство, който стоеше на трупчета десетилетие, защото все не се намираха компромисни пресечни точки по щекотливите въпроси от обща история и разделно настояще. Да се спори дали този договор е надценяван у нас или дали надеждите за пълноценно доверие имат привкус на пропаганден балон не е целесъобразно в навечерието на самото подписване. Както се казва, „пилците се броят наесен“, а тази есен по всички признаци ще е особено напрегната и в Скопие, е в София. В Македония предстоят местни избори на 15 октомври, а Заев на този етап влиза в тях само с 3 общини, където управляват кадри на собствената му партия СДСМ. Опозиционната ВМРО-ДПМНЕ вече обяви, че ще гласува против договора в Собранието при обсъждането му, но той ще мине с гласовете на парламентарно представените албански партии и управляващите от СДСМ. После ще трябва да се разглежда въпросът с приемането на албанския език за държавнотворен т.е. втори официален език в страната, което е условие на албанските партии за подкрепа на правителството на Заев. Засега той обаче е съсредоточен върху подписването и ратификацията на прословутия Договор със София, защото по мнението на Запада, това е първа широка /и бърза!/ стъпка по пътя към НАТО и ЕС. Нали затова получи подкрепа и съдействие по всички линии на съюзничество, партньорство, приятелски отношение и т.н. Русия запазва до този момент официално мълчание по темата, но американските посланици в София и Скопие побързаха да заявят одобрение и увереност, че примерът на Македония ще бъде последван от другите балкански страни, които все още не са в семейството на ЕС и НАТО. В Сараево при гостуването на Зоран Заев там преди дни вече написаха, че „Духът на Заев витае в Босна и Херцеговина“.

Не е тайна, че Скопие при Заев всъщност поставя на изпитание всички актьори на сцената на Западните Балкани, а те са там не от вчера. Толкова открито се казва, че Русия трябва да бъде „изгонена от Балканите поради зловредното й влияние в региона“, че носталгията по добрата стара дипломация от времето на „мирното съвместно съществуване“ няма как да не залее общественото мнение на де-що има балканци. За нас остава да гадаем какво означават думи на Заев, казани ден преди подписването, че „в договора се потвърждава позицията, че става дума за две отделни държави /вярно е!/, два народа /?/ и два отделни езика /?/ и че се затваря въпрос, ненужно отвличащ вниманието и енергията и че се ускорява процесът на интеграция в ЕС и НАТО“. Последното е сигурно, защото затова е премиер, но ако след местните избори се окаже, че в рамките на 3 месеца след тях ще има нови извънредни парламентарни избори, тогава каква е гаранцията в стратегически план, че сметките не са като в поговорката „направени без кръчмар“? Кръчмар всъщност има, но дали е сигурно, че е в час с балканските неволи и барутни истории? Знае ли се какви ги мислят други играчи като Русия, Турция, Китай, Германия, дори Белград? Тема за размисъл с продължение и след подписването на договора. Което не обезсмисля самото подписване, напротив. Дори само да се реализират договорките за инфраструктурата, активиране на по-висока степен на търговско-икономическите връзки, в областта на културата, изкуствата и медиите, включително ТВ-канали, никак не е малко. Именно затова написаното в „Уолстрийт джърнъл“, че „следващият конфликт ще избухне на Балканите“ звучи толкова зловещо, че всякакъв оптимизъм за добросъседство се изпарява. Да се плаши регионът, че Русия и Турция „ще подкрепят своите проводници на влияние на Балканите, съответно Сърбия и Албания, в техните опити да прекроят границите“ не е нищо друго, освен да се призоват САЩ за „проактивна позиция в политиката на Западните Балкани“, защото „надеждите за скорошно членство в ЕС гаснат поради нежелание за присъединяване на нестабилни балкански държави“. Някои вече изразиха становища, че с „размахването на руската заплаха“ се мобилизира целият военен и пропаганден потенциал на Запада срещу Москва, а за целта се използват страните от Източна Европа, включително Балканите. И това в период, когато Брюксел подава сигнали, че има намерение да постави край на мрачните прогнози за европейската перспектива на страните от Западните Балкани. Чрез т.н.външен министър, Федерика Могерини и комисарят по разширяването Йоханес Хан, ЕС се активизира и се счита, че започва да обръща повече внимание на региона, да участва активно в процесите, които протичат в турболентния регион и определено не е обърнал гръб на този европейски полуостров. Както казват, „евроинтеграцията се завърна на балканската сцена“. Смущаващо за България звучат някои коментари на западни анализатори, че за да се подпише договора с България, което е пряк път към Брюксел, се е наложило „да се направят компромиси като признаване на два езика, български и македонски“. Явно полемиките ще продължат, както и тълкуването на словата в Договора, които се отнасят до формулировката за езиците, на които се подписва. Но комисар Хан е убеден, че „много сме гъвкави по този въпрос /членството на Македония/ и ако нещата са достатъчно зрели, със сигурност ще излезем със специален доклад преди април“. „Във въздуха витае оптимизъм“, казва Хан, „породен от споразумението подписано с България“. Тогава защо ни плашат с война? Промяна на границите поради факта, че припознаха албанският фактор като средство за постигане на собствени цели и стратегически интереси? Ще се отварят нови страници в балканските главоболия, не бива да има съмнение.

Да му мисли и Белград, защото стана известно, че при неотдавнашното посещение на сръбския президент Вучич в Брюксел, той е почувствал, че „е извадена тоягата“ т.е.призован е да остави думите и да мине към дела - да признае Косово, да се откаже от връзките с Русия и да прави исканите от ЕС реформи. В „Блиц“ той без увъртане призова сръбската общественост да приеме диалог за бъдещето на Косово“ т.е. „сменя плочата“, за да „ се отворят всички врати за Сърбия, вратата на ЕС също“. Задачата е да се постигне признаване на ключовото за Запада Косово /не са само американските военни бази там, но те са особено важни/, което засега по думи на външния министър Дачич може да стане само, ако „се разделят на територията на Косово сръбските и албански райони“. Един вид това е „единственото дългосрочно компромисно решение“ в предстоящия диалог с Косово, за да се запази „особения статут на нашите черкви и манастири в Южно Косово“. Всъщност се подгрява старата идея да се подели сръбската автономна област Косово и Метохия по национален признак т.е. северните части да отидат към Сърбия, а останалите части да си останат в Косово. Но Прищина поставя въпрос да се прилага същия подход и за Южна Сърбия, където албанците са мнозинство в 3 общини. Преговорите ще са дълги и никой не гарантира, че Косово и Сърбия ще се разберат и ще стигнат до споразумение, както направихме ние с Македония. Засега се говори за диалог между Белград и Прищина, но и това си е стъпка. Натискът си го бива! Зависи дали и кога ще има морков за Белград и в какво ще се изразява. Да се получи дата за членство в ЕС? Сигурно, но дали това ще е сигнал, че Брюксел не се отказва от Балканите и ще мери сили с другите играчи в региона? При войните от 90-те години и разпада на бивща СФРЮ ЕС не беше активната страна .Трудно може и да се каже, че на този етап Вашингтон и Европа имат пълно съвпадане на интересите си. Справка- новите санкции срещу Русия, отговорът на Москва, проблемите за европейските проекти и всичко онова в геополитиката, което подклажда несигурност и тревога не само сред народите, но и сред европейските елити. Нали това беше цивилизационния ни избор? Остава да се надяваме на плах оптимизъм и надежда за трезви преценки на процеси и събития около нас и на голямата световна сцена. Вярваме ли, че го можем? Това е въпросът.