/Поглед.инфо/ Ако за първи път терминът „дълбока държава“ започват да го използват в Турция през 90-те години на ХХ век, то на Запад се появява при журналистите, анализаторите и политиците в САЩ в периода на президентството на Доналд Тръмп. И отново историческият контекст има решаващо значение. Привържениците на Тръмп, такива като Стийв Банън и други, започват да говорят, че Тръмп, имащ по Конституция всички права да определи курса на американската политика, бидейки избран президент, се сблъсква по въпроса с неочаквани прегради, които не може да се сведат единствено до опозицията на Демократическата партия или бюрократичната инерция. Постепенно, заради тази съпротива Тръмп и неговите сподвижници започват да се осъзнават като носители не просто на републиканския дневен ред, традиционен за предишните политици и президенти на тази партия, но нещо по-голямо.

Акцентът им върху традиционните ценности и критиката на глобалистката линия засягат здравата не само преките политически опоненти, „прогресистите“ и Демократическата партия, но и някаква невидима с невъоръжено око и неконституционна инстанция, способна по свое усмотрение гладко и целенасочено да влияе върху всички основни процеси в американската политика: в сферата на финансите, големия бизнес, медиите, специалните служби, съдебната власт, най-важните културни институции, основните образователни учреждения и така нататък. Изглежда, че действията на държавния апарат като цяло трябва да се подчиняват на курса и решенията на легално избрания президент на САЩ. Но се оказва, че това не е съвсем така, че встрани от президента Тръмп и напълно независимо от него на някакво висше равнище на „властта в сянка“ текат неконтролируеми процеси. Така е открита дълбоката държава и в самите САЩ.

В САЩ, както и в Турция, без съмнение, съществува либерална демокрация. Но наличието на неизбираема военно-политическа инстанция, споена от напълно определена идеология (независеща от победата на една или друга партия) и влизаща в някакво тайно общество (например от масонски тип), е напълно неочевидно за американците. Затова дискурсът за дълбоката държава в този период за мнозина става откровение, превърнало се от „теория на конспирацията“ в очевидна политическа реалност.

Да, разбира се, неразкритото убийство на Джон Кенеди и вероятното отстраняване на други членове на този клан, множеството несъответствия в трагичните събития от 11 септември 2001 г., а също цяла редица други останали неразгадани тайни на американската политика карат американците да подозират, че в Америка съществува някаква „тайна власт“. Широко разпространените „теории на конспирацията“ предлагат за тази роля най-невероятните кандидати – от криптокомунистите до рептилите. Но историята на президентството на Тръмп и в не по-малка степен неговото преследване след победата на Байдън, вече двата опита за убийството му в хода на предизборната кампания през 2024 г. ни карат напълно сериозно да се отнесем към темата на дълбоката държава в САЩ. Сега не му е толкова лесно да му се размине. То със сигурност съществува, действа, активно е и то… управлява.

В търсене на обяснение на този феномен си струва преди всичко да се обърнем към онези политически организации в САЩ през ХХ век, които са най-идеологизирани и се опитват да действат в надпартийното пространство. Ако търсим ядрото на дълбоката държава сред военните, специалните служби, акулите от Уолстрийт, магнатите от технологичната индустрия и така нататък, то едва ли ще получим удовлетворителен резултат. Там всичко е индивидуализирано и разплуто. Преди всичко трябва да обърнем внимание на идеологията.

Ако оставим настрана конспиративните теории, най-добре на тази роля пасват две инстанции - Съвет по външни отношения, основан още през 20-те години на ХХ век от съмишлениците на президента Удроу Уилсън, убеден привърженик на демократичния глобализъм и много по-късното движение на американските неоконсерватори, излезли от средата на (някога маргиналните) троцкисти, постепенно получили значително влияние в САЩ. И Съветът, и неоконсерваторите не зависят от нито една партия. Те си поставят пред себе си целта да насочват стратегическия курс на американската политика като цяло, независимо коя партия преобладава в някакъв момент. Освен това и двете инстанции имат добре структурирана и ясна идеология: ляволиберален глобализъм в случая със Съвета и настъпателна американска хегемония при неоконсерваторите. Съветът може да се приеме условно за леви глобалисти, докато неоконсерваторите за десни глобалисти.

В самото начало на възникването на Съвета по външни отношения тази мрежа от политици, експерти, интелектуални и представители на транснационалните корпорации поема курс към преход от САЩ като национална държава към глобална демократична „империя“. Съветът издига тезата срещу изолационистите, че съдбата на САЩ е да направи либерален и демократичен целия свят. Идеалите и ценностите на либералната демокрация, капитализма и индивидуализма се поставят тук над националните интереси. Именно тази структура в течение на целия ХХ век – с определено прекъсване през Втората световна война, се занимава с историческото създаване на наднационални организации: първоначално Общността на народите, след това ООН, Билдербергския клуб, Тристранната комисия и така нататък. Задачата е да се създаде унифициран световен либерален елит, споделящ във всяко отношение идеологията на глобализма: във философията, културата, науката, икономиката, политиката и прочее. Цялата дейност на глобалистите от Съвета е насочена към образуването на единно световно правителство, което включва постепенно отмиране на националните държави и предаването на властта на бившите суверенни държави в ръцете на глобалната олигархия, съставена от световния либерален елит, възпитан в калъпите на Запада.

Съветът, чрез своите европейски мрежи, взема активно участие в създаването на Европейския съюз (конкретна стъпка към световното правителство).  Нейните представители – преди всичко Хенри Кисинджър, безсмъртния интелектуален вожда на тази организация - изиграват ключова роля в интегрирането на Китай в световния пазар Това е ефективен ход за отслабването на социалистическия лагер. Същата инстанция активно способства прокарването на теорията на конвергенцията и успява да постигне влияние над късното съветско ръководство – чак до Горбачов. „Световната общност е управляема“, така под диктовката на глобалистите от Съвета пишат късните съветски идеолози, омагьосани от геополитическите хиптотизатори от Съвета по външни отношения.

В САЩ Съветът е строго надпартийна структура и обединява както демократи, до които той е малко по-близък, така и републиканците. Според мен това е генералният щаб на глобализма, а аналогичните европейски инициативи, такива като Форума в Давос на Клаус Шваб, са просто негови филиали. В навечерието на краха на Съветския съюз Съветът основа свой отдел и в Москва – в Института за системни изследвания на академик Гвишиани, откъдето излиза и ядрото на руските либерали от 90-те години, както и първата вълна на идейно мотивираните олигарси.

Очевидно Тръмп се сблъска именно с тази инстанция, в самите САЩ и по света представена като безобидна и престижна площадка за обмен на мнения между „независими“ експерти. Но всъщност това е истински идеологически щаб. И Тръмп със своя палеоконсервативен дневен ред с акцент върху американските интереси и критика на глобализма им се противопостави открито и челно. Тръмп е само президент на САЩ за известно време, докато Съветът по външни отношения има столетна история на определяне на курса на американската външна политика. Разбира се, за стоте години от съществуването си до и вътре във властта Съветът формира обширна мрежа за влияние, разпространявайки идеите си сред военни, чиновници, хора на културата и изкуството, но преди всичко в американските университети, които постепенно стават все повече и повече идеологизирани. Формално САЩ не признават никакво идеологическо доминиране. Но мрежата на Съвета, напротив, е пределно идеологизирана. Планетарната победа на демокрацията, установяването на световно правителство, пълен триумф на индивидуализма и джендърната политика – това са висши цели, които не трябва да се изменят и от които не трябва да се отклоняват. Национализмът и „Америка на първо място“ на Тръмп, заплахите му „да пресуши вашингтонското блато“ – това е истинско предизвикателство за тази инстанция, хранителка на кода на тоталитарния (като всяка идеология) либерализъм.

Можем ли да приемем Съвета по външни отношения за тайно общество? Едва ли. Предпочитайки дискретност, той като цяло действа открито. Така, веднага след началото на СВО, ръководителите му (Ричард Хаас, Фиона Хил, Силиша Уоландър) пряко обсъдиха целесъобразността дали трябва да се убие президентът на Русия (разпечатка на дискусията беше изложена на официалния сайт на организацията). Американската дълбока държава, за разлика от турската, мисли глобално, затова случващото се в Русия или Китай, се смята за „вътрешни работи“ от тези, които се смятат за едва ли не световно правителство. А как да се убие Тръмп е изобщо проста работа, ако не успеят да го вкарат зад решетките или да му забранят участие на изборите.

Струва си да се има предвид, че масонските ложи играят жизненоважна роля в американската политическа система след Войната за независимост в Съединените щати. Следователно масонските мрежи са преплетени със Съвета по външни отношения и служат като орган за набиране на персонал за тях. Днес либералните глобалисти не трябва да се крият. Техните програми са напълно приети от САЩ и колективния Запад. С укрепването на "тайната сила" тя постепенно престава да бъде тайна. Това, което преди това трябваше да бъде защитено от дисциплината на масонската тайна, се превръща в открит глобален дневен ред. Масоните не презираха физическото унищожаване на враговете си, но, разбира се, не говореха директно за това. Сега говорят. Единствената разлика е тази.

Превод: В. Сергеев