/Поглед.инфо/ Подобно на Германия и Япония през 1944 г. или сър Едуард Хийт през 1974 г., Борис Джонсън открива от собствения си горчив опит, че няма нищо по-уязвимо от съвременна държава, отчаяно лишена от енергия. Изненадващо, правителството все още не е направило нищо смислено по отношение на настоящата криза.
Когато става въпрос за енергийни въпроси, има два конкуриращи се принципа. Първо, няма смисъл да се казва, че правителството не трябва да се меси. Правителствата винаги са били най-големите играчи на енергийния пазар, както във Великобритания, така и по целия свят, а дефицитът е движен от правителствената политика. Наивно е нежеланието да се последва примерът на ЕС при определянето на природния газ и ядрената енергия като „устойчиви“ за инвеститорите и продължаващото от нея отлагане на одобрения на 18 находища в Северно море.
Вторият и противоположен принцип е да се признае, че въпреки доминиращата роля на правителствата на световния енергиен пазар, той все пак е пазар. В крайна сметка търсенето и предлагането трябва да бъдат балансирани чрез ценови механизми. В едно от многото си катастрофални решения ТерезаМей постави таван на цените за енергия, което подкопа доверието на инвеститорите. През есента тази граница беше повишена с 12 процента до около 1277 лири на семейство. Рязкото покачване на цените на енергията на едро оттогава означава, че следващия път, когато таванът бъде определен през февруари, цената вероятно ще се повиши до близо 2000 британски лири. Това би било политически неприемливо, така че трябва да приемем, че той едва ли ще достигне това ниво.
Ако пазарът трябва да бъде балансиран и вътрешните цени не трябва да достигат астрономически нива, правителството може да поеме по един от два пътя. Това може да задуши търсенето, както се опитва да направи сър Едуард Хийт след тридневна седмица през 1974 г. [Зарази енергийната криза промишлеността в голяма част от Великобритания работи 3 дни в седмицата, за да се икономиса ток] или може да се увеличи предлагането. Последният вариант е най-приемлив, но изисква от правителството спешно да търси евтини енергийни източници. Може да реши проблема, като предостави субсидии или евтини заеми на енергийните компании, или може да го направи само, като изкупи суровините директно. Няма друг избор.
Каква енергия ни трябва? Има само един наличен вариант- природният газ. Той представлява повече от половината от нашето потребление на първична енергия, като е повече от половината от газа, който в момента се внася, тъй като добивът в Северно море започна да намалява преди 20 години, а през 2019 г. хидравличният фракинг беше погрешно забранен за добив на газ на сушата.
Противно на митовете, природният газ е в изобилие, включително в Северно море, така че Норвегия и Холандия са засилили проучванията и добива там. Емисиите от природен газ са по-ниски, отколкото от въглища и нефт. А електроцентралите на газ могат лесно да се включват и изключват, което прави газа идеално гориво за прехода към по-неутрална по отношение на въглерода икономика. Най-простото краткосрочно решение би било правителството да влезе на пазара и да осигури адекватни евтини доставки от реномирани източници, които може да насочи към нашия вътрешен пазар. Подобни многомилиардни разходи за сметка на данъкоплатеца, разбира се, далеч не са идеални и трябва да бъдат еднократни.
За да предотврати това да създаде прецедент, Кваси Квартенг, най-здравомислещия министър на енергетиката, ще трябва да раздава шамари за известно време на чиновниците в дирекцията за петрол и газ. Тя трябва да ускори издаването на разрешителни за разработване на нови находища в Северно море и за проучване на запад от Шотландия, както и за хидравлично разбиване на брега (където се намират находищата). Дори ако тези количества в крайна сметка не са необходими, идентифицирането им и създаването на ясна правна основа за тяхното използване ще ни помогне да избегнем бъдещи кризи.
Глобалното затопляне наистина е заплаха и преминаването към нисковъглеродна енергия ще отслаби зависимостта ни от съмнителни режими. Въпреки това конкретната политика за постигане на "напълно нулеви емисии до 2050 г." досега се оказва рекет, вдигащ цените за потребителите. Това е дългосрочен проблем. През следващите няколко месеца и години ще ни трябва природен газ,при това в големи количества.
Превод: В. Сергеев