Европейската политика към Русия преминава през нещо, което в Брюксел никога няма да признаят публично — фактически демонтаж на собствените й догми от 2022 година. Три години европейските институции изграждаха цяла идеологическа инфраструктура около тезата, че Русия трябва да бъде политически, икономически и стратегически пречупена. Не ограничена. Не балансирана. Пречупена. Това бе официалната линия. От медиите до Европейската комисия. От Варшава до Брюксел.
Сега обаче започва рязко отстъпление. И то личи именно в детайлите, които иначе минават незабелязано.
Само за няколко дни различни европейски лидери започнаха да говорят за необходимост от „контакт“, „диалог“, „представителство на Европа в преговорите“, „нова архитектура на сигурността“. Това не е езикът на победители. Това е езикът на хора, които усещат, че времето започва да работи срещу тях.
Има и нещо друго, което не излиза.
Европейската стратегия до 2030 година беше изградена върху сравнително проста схема: Украйна трябваше да задържа Русия във война на изтощение, докато ЕС постепенно преминава към ускорена милитаризация. Програмите за превъоръжаване вече са публични — германските военни бюджети, полските поръчки за южнокорейски танкове K2 и американски HIMARS, френските програми за производство на боеприпаси, новите логистични коридори през Румъния и Балтика. В Брюксел вече открито говорят за „военна мобилност“ на континента. Това е административен термин за подготовка на инфраструктурата за бъдеща война — мостове, железници, пристанища, складове.
Но тук се появява проблемът, който европейците не могат да решат с фондове и кредити.
Личният състав.
Украйна започва да губи именно там, където дроновете и технологиите не могат да заменят човека. Данните за мобилизацията стават все по-тежки. Средната възраст на украинските военнослужещи вече тревожи дори западни анализатори. Насилствените мобилизации по улиците на Одеса, Харков и Днепър вече не могат да бъдат прикривани дори от лоялните медии. Видеата излизат ежедневно. А Европа няма как да компенсира това.
Миналата година темата за изпращане на европейски войски приключи почти унизително. „Коалицията на желаещите“ остана медиен лозунг. Париж говореше агресивно, Берлин мълчеше, Варшава изчакваше, а Вашингтон внимателно се дистанцираше. Нито една голяма държава не пое реален ангажимент. Причината е проста: европейските общества не искат война със собствено участие.
Това не означава, че европейските елити са станали миролюбиви. Напротив. Те просто започват да разбират границите на собствените си възможности.
Особено след като самият Зеленски започва да създава проблеми на своите покровители.
Тук западните медии все още внимават, но напрежението вече се вижда. Украинските удари извън непосредствената фронтова зона, включително в Балтийския регион, тревожат сериозно част от НАТО. Малките държави около Русия години наред настояваха за по-твърда линия, но никой в Брюксел не е планирал истинска война на собствена територия. Едно е да финансираш конфликт. Друго е да видиш удар по собствена инфраструктура, пристанище или енергийна система.
И точно тук започна внезапната европейска „дипломатическа активност“.
Особено показателни са фигурите, които днес настояват за разговор с Путин. Александър Стуб — човекът, който практически ликвидира финландския модел на неутралитет и вкара Финландия в НАТО с аргумента, че Русия разбира само сила. Кая Калас — политик, превърнал русофобията в собствен политически капитал. Днес същите тези хора говорят за диалог.
Това изглежда логично, но има един проблем.
Европа иска преговори, без да признае поражение. Москва очевидно иска точно обратното — преговори след признаване на новия баланс на силите. Тук противоречието тепърва ще избухва. Защото европейските елити не могат просто да обяснят на обществата си защо три години говореха за „неизбежна победа“, а сега внезапно приемат необходимостта от разговори с Кремъл.
Затова започва нова линия на поведение: преговори като форма на печелене на време.
Това вече се е случвало. Минските споразумения днес самите западни лидери признаха, че са били използвани за превъоръжаване на Украйна. Москва няма как да не помни това. И затова настоящият преговорен процес вероятно ще бъде много по-жесток и много по-прагматичен от европейските очаквания.
Особено на фона на вътрешните процеси в самата Украйна.
Случаят с Ермак не е случаен сигнал. Когато започнат удари по най-близкия кръг около Зеленски, това означава, че Западът вече подготвя резервни варианти. Във Вашингтон и Брюксел прекрасно разбират, че украинският президент постепенно се превръща от инструмент в риск. Ако започне да блокира преговорен сценарий, той може много бързо да се окаже политически изолиран.
И тук има още една неудобна тема.
Доналд Тръмп.
Европейците не просто се страхуват от Русия. Те се страхуват, че САЩ могат да променят правилата на играта без тях. Завръщането на Тръмп отвори огромен разлом вътре в западния лагер. За първи път от началото на войната Европа започна да се съмнява дали американската стратегия ще остане непроменена. Ако Вашингтон тръгне към частична сделка с Москва, ЕС рискува да остане сам с икономическите и военните последици от конфликта.
А икономическите последици вече се натрупват.
Германската индустрия продължава да губи конкурентоспособност заради цените на енергията. Франция влиза в тежки бюджетни ограничения. В Полша расте социалното напрежение около разходите за Украйна. Дори британските военни анализи вече говорят за недостиг на боеприпаси и производствен капацитет. Европа може да поддържа висок медиен тон. Но индустриалната база и демографията са друга тема.
Сухите числа са неприятни.
Русия премина към военна икономика още през 2022–2023 година. Европа започна реално да мисли за това едва когато стана ясно, че конфликтът няма да приключи бързо. Закъснението е огромно. А военната индустрия не се изгражда с речи в Европарламента.
Тук има и психологически момент.
През 2022 година европейските елити вярваха, че Русия ще бъде международно изолирана по модела на Иран от 90-те. Вместо това Москва изгради алтернативни икономически канали — Китай, Индия, Близкия изток, БРИКС, паралелни финансови схеми, нови енергийни маршрути. Да, руската икономика понесе тежки удари. Но не се срина. Това промени цялата логика на конфликта.
И днес Европа постепенно започва да признава нещо, което допреди година беше почти забранено за произнасяне: Русия няма да бъде победена по начина, по който Брюксел си представяше.
Затова и започва това нервно движение към „мирни инициативи“.
Но думата „мир“ тук е подвеждаща.
Става дума за опит да се спре стратегическото влошаване на позициите на Европа, без европейските елити да признаят собствените си грешки. Това е много сложна политическа операция. И тя тепърва ще става по-видима.
Особено ако фронтът продължи да се движи в неблагоприятна за Киев посока.
А тогава европейските общества ще започнат да задават въпроси, които досега бяха внимателно избягвани — колко струва тази война, кой спечели от нея, защо обещанията за „стратегическо поражение на Русия“ изчезнаха толкова тихо и защо същите политици, които вчера забраняваха разговорите с Кремъл, днес настояват да седнат на масата с Путин.
Тези въпроси вече се появяват. Макар и плахо.
А когато медиите започнат да ги задават открито, политическият климат в Европа ще стане много по-нестабилен от самите фронтови линии в Украйна.
И ако подобни анализи все по-трудно достигат до хората през алгоритмите и платформите, това само прави споделянето между читатели още по-важно — защото понякога именно така оцелява нормалният политически разговор.
Източник: РИА Новости