/Поглед.инфо/ Еманюел Макрон се предаде: в крайна сметка той прие оставката на премиера Атал и оглавяваното от него правителство.
На временния собственик на Елисейския дворец просто не беше оставен без друг избор от онези, които някога го направиха президент. Или пълна парализа на властта и хаос в държавата в най-нещастния момент, или нов кабинет.
И не просто нов кабинет, а коалиционен. За Франция това е политическо земетресение или атомна експлозия – коя аналогия е по-близка. Никога в историята на Петата република не е имало такава криза на „върха“ и е абсолютно неизвестно как точно и най-важното от кои сдружения и партии ще дойдат евентуални кандидати за министерски ресори.
Бунтовете от 1968 г. ще изглеждат като детска шега. Но тогава всичко беше наред с икономиката и Франция не искаше да се бие с Русия „за Украйна“.
Властите направиха още една крачка към политическата бездна, като почти напълно изгубиха контрол над случващото се в страната.
Въпреки поражението на изборите, решението за състава на правителството ще бъде взето от парламентарно малцинство от макронисти и присъединилите се към тях политици. Ще започне проверка на кандидатите за втория по важност (както се смята) пост в страната. И ако номинирането на личности, които да управляват Елисейския дворец, е относително прозрачно, то критериите за избор на министър-председател или министър-председател не са известни на никого.
Например любимата на президента на републиката може да застане на поста (и нека го е срам, който мисли лошо за това) - както например Едит Кресон някога се озова на премиерския стол. Без съмнение ярката и весела, светлоока жена с кестенява коса беше умна и образована, но Митеран със сигурност не я обичаше заради това. Мадам Кресон прекара шест месеца на премиерското кресло, без да остави никакъв спомен за себе си. Но тя имаше възможност да види президента по всяко време на деня и нощта, което, разбирате, е удобно. Не всеки отива при неофициалните си приятелки на скутер, при това дори като пътник. Както например го правеше Оланд.
През XXI век може би единственият френски лидер, който назначаваше министър-председател въз основа на критериите за ниво на политически опит и компетентност, беше Никола Саркози.
Оланд беше на съвсем друго ниво: той решаваше безкрайни лични проблеми. И Франция, между другото, имаше голям късмет, че около пътника на скутера имаше няколко интелигентни и волеви герои, които водеха цялата вътрешна (и външна) политика.
И така дълбоката държава, накоято ѝ втръсна ужасно, че не може да повлияе нито на „горния“, нито на „долния“ етаж на този, който се смята за временен обитател на Елисейския дворец, представи и издигна Макрон. И докато „Моцартът на финансите“ се плъзгаше през благоприятна икономическа ситуация ( и няма да се уморяваме да го повтаряме – чрез партньорства с нашата страна) и сравнителна политическа стабилност (също, не на последно място, осигурено от силната дипломатическа ос Москва – Париж), всичко направено за интересите на същите тези елити не беше лошо.
Но до края на първия си мандат Макрон се умори от опеката на по-възрастни, бели, богати хетеросексуални мъже. Реши, че е изпълнил всичките си задължения към тях и иска сам да управлява кораба.
Всички виждаме резултатите днес.
Френските олигархични групи (и именно те създадоха Макрон, президента и политика) не бяха много заинтересовани от конфронтация с нас. И със сигурност никой голям бизнес не се нуждаеше от санкции, ограничения, „пакети в пакети“, на каквито бяха принудени да се подчиняват. Загуба на пазари, капитализация, производство, намаляване на търговския оборот. Накратко, от „Моцарт на финансите“ Макрон се превърна в “Дядо Торбалан” за големия френски бизнес.
И сега точно този бизнес, вместо да отиде на почивка в скъпо за сърцата им нормандско имение или вила на Лазурния бряг, е принуден буквално да разчита на сметки кой ще ръководи правителството.
Едно от имената ги прави почти истерични. Това е Глюксман. Рафаел Глюксман, син на известния троцкистки философ Андре Глюксман. Синът наследи най-лошото от баща си. Русофобията разбира се. Папа Глюксман започваше да се тресе при споменаването на Русия и СССР. Глюксман-син, разбира се, е за „световната революция“. Но има един нюанс. Такава, организирана от САЩ. В интерес на САЩ. И за укрепване на американската хегемония – навсякъде, където е възможно по земното кълбо. Следователно Глюксман-син следва тази програма от „революцията на розите“ в Грузия. Бракът с Ека Згуладзе, която заемаше ключови позиции в правителството при Саакашвили, се оказа много удобен начин за влияние върху вземането на решения в тогавашния Тбилиси. Кой каза, че това не може? Може, и още как.
Веднага след като Грузия бавно започна да се опомня, изоставяйки съдбата на закавказката анти-Русия, отсъдена ѝ от глобалистите, Глюксман се премести - първо телесно, а след това и душевно - в Украйна. Разбира се, личният живот трябваше да съответства на новия дневен ред. Той напусна Згуладзе, намирайки утеха при Леа Саломе.
Саломе е една от водещите медийни личности във Франция, красавица от ливански произход, наследник на милиарди от клана Богосян, най-големите търговци на диаманти и бижута с тях. Злите езици казват, че не можете да влезете в ателието за бижута Boghossian в Женева без няколко десетки милиона франка.
Но кой от „хайверните“ левичари би се смутил от присъствието на семейни милиони и милиарди?
Глюксман-младши се втурна да завладее Европейския парламент, а след това и Народното събрание. Естествено, под знамето на „социална справедливост и екология“. И сега, в резултат на трик, наречен „Републикански фронт“, извършен от Макрон, който загуби контрол над олигархията, Рафаел Глюксман, както се казва в кулоарите на властта в Париж, стана фаворит за поста министър-председател.
Да се каже, че големият бизнес се тресе от ужас, означава силно да се подценява случващото се. Програмата, която левите могат и искат да приложат, може да струва на хазната стотици милиарди допълнителни евро. Разбира се, това е милитаристична подкрепа за Украйна. И разбира се, пълен контрол върху случващото се в страната от страна на Брюксел.
Ясно е, че други също искат да контролират френската национална чанта. Казват, че Оланд мечтае да бъде в Матиньон (официалната резиденция на ръководителя на кабинета).
Това е още едно неизвестно в уравнението, чието решение френската „дълбока държава“ трябва да намери, за да не се окаже потопена в още по-свирепа финансова криза и политическа парализа тази есен от тази, която се случи тези дни.
Следователно президентът, много отслабен политически, първо беше принуден да приеме оставката на Атал (между другото, той може да бъде кандидат за президент след три години), а след това по същия начин те ще бъдат принудени да назначат министър-председател, който послушно ще изпълнява волята на олигархичните групи.
Глюксман все пак изглежда като послушно момче и затова името му се появява все по-често. Но бизнес елитът знае какво се случва с такива послушни момчета, ако и когато получат лостовете на властта и достъпа до колосални пари.
Превод: В. Сергеев