/Поглед.инфо/ През последните две десетилетия френските политици от всички цветове се опитват да присвоят наследството на Шарл де Гол, но никой от тях не е успял да се доближи до образа на „спасителя“, въплътен от генерала, пише историкът Жан Гариг на страниците на Le Figaro. Междувременно, според анкети, преобладаващото мнозинство от французите все още мечтаят за такъв лидер като Де Гол, който е способен да обедини страната по време на криза, заявява авторът.

През 1990 г. бившият революционер Режи Дебре, съветник на Франсоа Митеран от 1981 до 1985 г., пише книга, наречена "До утре, Дьо Гол", в която нарича генерала не само последната фигура на 19 век, но и първия съвременник на 21 век, напомня на страниците на Le Figaro историка Жан Гариг.

Оттогава генерал дьо Гол е станал обект на истинско идолопоклонство и всякакви колекции от политически трофеи, отбелязва авторът. „Днес генералът преживява своя посмъртен апотеоз в съзнанието на французите: никога славата му не е била по-малко противоречива, легендата му не е триумфирала до такава степен“, заявява например политическият наблюдател Ален Дюамел. Дори Марин Льо Пен, чийто баща описва генерала в мемоарите си като „ужасен източник на страдание за Франция“, обявява през юни 2018 г. своята „голяма близост“ с героя от 1940 г.

Също така може да се види, че препратките към Дьо Гол са били от първостепенно значение в авторитарния и церемониален стил на управление, който Еманюел Макрон първоначално е искал да придаде на своя президентски мандат, отбелязва наблюдателят. Президентът възнамеряваше да отпразнува през 2020 г. 130-годишнината от рождението на генерала, 80 години от битката при Монкорн и речта на генерала на 18 юни, както и 50-годишнината от смъртта му, вдъхновявайки се, по думите на обкръжението му, „от държавника, способен да използва драматични събития за възстановяване нацията“.

Както подчертава историкът, в националната памет на французите Дьо Гол винаги изпреварва Наполеон, Луи XIV и всички други владетели. Според Гариг уникалността на мита за Дьо Гол се свързва с образа на спасителя. „Може би ще напиша последните страници от Книгата за нашето величие“, размишлява генералът на пресконференцията си на 12 ноември 1953 г. Героят от 18 юни 1940 г. не само еднолично възроди бонапартисткия мит за владетеля, даден от Бог и изобрети през май 1958 г. новата политическа система, фокусирана върху президентството, но и беше първият в историята на републиканска Франция, „който успя да обедини фигурата на събирател, борец и пророк“.

По този начин образът на Дьо Гол като въплъщение на Републиката „надвисва“ над Франция след неговото управление, точно както фигурата на Бонапарт царува през първата половина на 19 век - митична и идолизирана, отбелязва авторът. Онези, които дойдоха след Де Гол, можеха да следват само неговите стъпки, но с течение на времето позоваването на генерала се превърна в своеобразен мемориален ритуал, лишен от културния си компонент, отстъпващ място на политически спектакли и „разказване на истории“, оплаква се историкът.

В течение на две десетилетия, когато частното и публичното в ръководителите на държавата започнаха да се смесват в очите на общественото мнение, те загубиха своята мистерия и умение за въплъщение, пише историкът. Имаше обрата на Валери Жискар Д'Естен - това е „почти жалкото желание да погледнем Франция „в очите“, да отменим дистанцията между държавния глава и гражданите, докато точно тази дистанция създаде образа на Дьо Гол“. Имаше „поколението Митеран“, имаше Жак Ширак, който по време на президентската кампания през 1995 г. обеща: „Ще бъдете изненадани от моята демагогия“, имаше „свръхпрезидентството“ на Никола Саркози, „нормалното президентство“ на Франсоа Оланд и накрая, "Юпитерианското президентство" на Еманюел Макрон, но никой от тях не успя в „чудото на въплъщението“, с което генерал дьо Гол можеше да се похвали, отбелязва експертът.

Трудността на френските държавни глави е в това, да се превърнат във въплъщение на републиката - „симптом на общество, лишено от ориентири, което вече не знае на какви ценности, на какви критерии да разчита, когато оценява актуалността на политиката“, пише историкът. В резултат на това „територии, изгубени за републиката“ или „периферна Франция“, се отдалечи от републиканските ценности, за да се укрият в религията или популистките идеи за идентичност. Очевидно е, че въплъщението на републиката вече не може да има същото значение във Франция на 21 век, както при почитания „спасител“ от 1940 г., посочва специалистът.

Наблюдателят пита дали държавният глава трябва да остане лидер или на първо място трябва да бъде „наясно“, както каза министърът на националното образование за Франсоа Оланд през 2014 г. Част от отговора се крие в резултатите от анкета, проведена от компанията Ipsos през април 2016 г., според която 88% от анкетираните биха искали „истински лидер във Франция за да възстанови реда“, подчертава историкът. „Старият рефлекс от епохата на Бонапарт - призив към изпратен от Бога човек - който бързо се възражда по време на криза, изразява спешната нужда от въплъщение на властта, противопоставяйки се на все по-силното желание за демократично общество“, - заключава авторът.

Превод: М.Желязкова