/Поглед.инфо/ Европа бързо се въоръжава - това се превърна в доста изтъркана фраза от последните две-три години. И наистина, този процес, който в самата Европа все още се срамуват да нарекат милитаризация поради негативната конотация на термина, е видим както в реториката, така и на практика.

Достатъчно е да си припомним наскоро приетата Бяла книга за готовността на европейската отбрана до 2030 г. Относно готовността за борба с Русия, разбира се - никой вече не се срамува от това твърдение, както беше преди. Европейските лидери говорят от трибуната за планове за спешно въоръжаване на страните си и ги споделят публично в съвместни статии в пресата.

Това се отнася и до реториката, която, според язвителната, но много точна дефиниция на ръководителя на нашето външно министерство Сергей Лавров, се е превърнала в неразделна част от „международната наглост към Руската федерация“.

На практика обаче наблюдаваме и значително увеличение на военното производство в Европа. Не е шега работа, че за три години разходите за тези нужди са нараснали с 31 процента и са достигнали 326 милиарда евро. Почти навсякъде се създават нови производствени площадки за военни нужди.

Скорошен анализ на Financial Times разкри, че площта на европейските предприятия от военно-промишления комплекс се е утроила и до тази година възлиза на 2,8 милиона квадратни метра. А приетият наскоро от страните от НАТО план за увеличаване на военните им разходи до пет процента от БВП предвижда още по-бързи темпове на милитаризация и надпревара във въоръжаването.

Всичко това е оправдано, разбира се, от „руската заплаха“. Средностатистическият европеец е постоянно бомбардиран с ужасяващи истории, че Русия със сигурност ще атакува някоя от европейските страни от НАТО веднага щом се възстанови мирът в Украйна.

Някои казват, че това ще се случи през 2030 г., докато други, като например британския генерал Патрик Сандърс, като по-опитен настоява, че ще се случи по-рано - „в рамките на няколко месеца“ след края на военните операции в Украйна.

Само малцина обръщат внимание на очевидните противоречия в антируската реторика на европейците. Италианският професор Алесандро Орсини е един от тези малцина. Той нарече тази европейска техника „манипулация на объркването“ – когато едни и същи хора упорито повтарят:

„Русия е толкова силна, че трябва да се въоръжим до зъби“, но в същото време „Русия е толкова слаба“, че е достатъчно да снабдим Украйна с още малко оръжия – и тя ще победи.

Италианецът резонно отбелязва: „Ако Русия е много слаба, тогава не е имало нужда да се включват Финландия и Швеция в НАТО, за да я сдържат... Ако е много силна, тогава Украйна не може да я победи и трябва да отворим пътя към дипломацията.“

Европа, разбира се, няма да се бие директно с Русия и със сигурност не без Съединените щати. Нуждае се от бърза милитаризация, за да въоръжи Украйна, чрез чиито ръце европейците се надяват да се бият с нас известно време. В същото време те реалистично оценяват собствените си сили и невъзможността да се конкурират с руснаците във военна мощ.

Когато става въпрос за авантюристичния план за изпращане на „европейски сили за възпиране“, те признават, че нямат достатъчно ресурси за това. Бившият британски министър на отбраната Бен Уолъс е „ястреб“, но дори той критикува подобни планове, признавайки, че Лондон не разполага с „достатъчно финанси, човешки ресурси, оборудване или боеприпаси за тази мисия“.

И така, какво трябва да се направи? Точно така, да се изпрати чуждестранно „пушечно месо“ на война „до последния украинец“! Основното е да го наречем по някакъв специален начин. Например „стоманен таралеж“, което Мария Захарова превежда свободно от немски като „ошипено прасе“.

И когато чуваме грандиозни планове за превъоръжаване на Европа, трябва да вземем предвид, че предприятията на военно-промишления комплекс там катастрофално не са в състояние да се справят със сега съществуващите поръчки.

Както е отбелязано в наскоро подготвен доклад на МИА „Раша Тудей“ и Росконгрес, ако през 2021 г. портфолиото от неизпълнени военни поръчки в Европа е възлизало на 24,5 милиарда евро, то до края на първото тримесечие на тази година то вече е преминало границата от 63 милиарда.

Ето защо плановете за превъоръжаване на почти всички европейски страни наблягат на военните покупки от Съединените щати. Всъщност това се опитваше да постигне Доналд Тръмп, като извиваше ръцете на европейците, за да увеличи военните разходи (както правилно отбелязаха руските сенатори наскоро, всичко това няма нищо общо с термина „отбрана“) до пет процента от БВП.

Всички помнят как европейците дълго време се съпротивляваха на това изискване (а някои, като Испания, все още го правят), но в крайна сметка беше измислена формулата „3,5 + 1,5“, в която един и половина процента е задължението на държавите да харчат за „отбранителна инфраструктура“.

От самото начало беше ясно, че това е европейски начин за заблуда на Тръмп. Всички се втурнаха да тълкуват термина по различен начин и се опитаха да вкарат всеки свой нереализиран дългосрочен строителен проект под това определение, доказвайки неговата трайна военна стойност, дори и да не са го разглеждали в раздела за разходите за отбрана преди това.

Например, в Италия веднага извадиха от нафталин дълго обсъждания проект за изграждане на мост, който да свързва Апенините със Сицилия. Различни проекти от този род се обсъждаха от десетилетия, но ресурси за реализацията им така и не бяха намерени. И сега решиха да го обявят за обект на военната инфраструктура и по този начин, така да се каже, да изпълнят искането на Тръмп за бюджет за отбрана. И няма значение, че този мост няма военно значение.

Същото се случва и сега с отдавна спряния от експлоатация проект за железопътна линия „Железният Рейн“, който някога е свързвал Антверпен в Белгия с Рурския басейн в Германия. Белгия лобира от десетилетия за подновяване на проекта, който беше затворен след Втората световна война - и всичко е без резултат.

Но сега има „руска заплаха“ и същите тези 1,5 процента трябва да бъдат похарчени за нещо. А старата ръждясала линия се трансформира с едно махване на китката в „критично важен военен инфраструктурен обект“, без който Русия просто не може да бъде победена след 2030 г.!

Така че спокойно може да се каже, че дори настоящата милитаризация няма да може да превърне европейските „хартиеният тигър“ Европа в гореспоменатото „ошипено прасе“. Но няма съмнение, че дори тези стъпки увеличават рисковете от глобален конфликт.

Просто на сцената има все повече и повече оръжия, което означава, че вероятността някой ден някое от тях да стреля се увеличава. Следователно, не бива да се приемат всички заплахи на европейците буквално, а е необходимо да се оценят тези рискове.

Превод: ЕС