/Поглед.инфо/ В Париж последното необичайно решение на Еманюел Макрон се определя като нищо по-малко от „провокация срещу французите“. Френският президент назначи Себастиан Льокорню, човекът, който току-що подаде оставка от същия пост, за министър-председател на страната. Има многобройни индикации, че новото френско правителство ще има живот дори по-кратък от старото.

Възможността за преназначаване на Себастиан Льокорню – сякаш оставката в понеделник и смешно краткият мандат от по-малко от месец като министър-председател изобщо не са се случили – беше обсъждана във френските медии още преди назначението да бъде официално обявено.

Le Parisien пръв съобщи новината, след което популярният канал BFMTV подхвана темата , отбелязвайки, че идеята не е посрещната с ентусиазъм дори сред членовете на парламента, близки до Макрон. Що се отнася до опозицията, тя дори би могла да разглежда преназначаването на Льокорню, което е обидно за тях, буквално като „casus belli“, директен претекст за война.

При разделен парламент, изглеждаше неизбежно макронистите да трябва да направят компромис, дори само защото нестабилният им съюз с републиканската десница се беше разпаднал. Разпускането на парламента е теоретично възможно, но би било изключително неизгодно за президентската партия, тъй като опозиционната партия на Марин льо Пен води в анкетите с 36% и вече преговаря с други десни сили за евентуална коалиция. Ако това се осъществи, тази коалиция в крайна сметка би могла да свали макронистите от власт.

Що се отнася до левицата, те очевидно до самия край таяха надежда, че президентът ще се вразуми и ще се съгласи на сформирането на съвместно правителство. Имаше обаче и някои окуражаващи признаци, като например внезапното признание на бившия премиер Елизабет Борн, че пенсионната реформа (която беше приета благодарение на нейните усилия), която дразни левицата, може да бъде отложена. Преди месец това беше невъзможно, но днес е възможно, „ако е условие за стабилността на държавата“.

Като бивш министър-председател, Льокорню, по указание на президента, преговаря с партиите, изслушва исканията, уверява гражданите, че може да се намери изход от политическата безизходица, а след това привидно се оттегля.

В петък, в 14:30 ч., Макрон насрочи среща с лидерите на партиите (с изключение на крайнодясната партия „Национален сбор“ на Марин льо Пен и крайнолявата „Непокорна Франция“ на Жан-Люк Меланшон, които искат разпускане на парламента, а Меланшон също иска оставката на президента).

Заслужава да се отбележи, че един бивш министър-председател, Франсоа Байру, избра да пропусне срещата, на която беше поканен като лидер на партията MoDem (Демократично движение). И инстинктите на опитния политик се оказаха верни.

Срещата продължи няколко часа и не доведе до никъде, а същата вечер президентът обяви окончателното си никого невдъхновяващо решение: той отново беше избрал Льокорню за нов ръководител на френското правителство.

Дори тази сутрин, преди да бъде обявено завръщането на бившия премиер, неназован десен политик категорично нарече подобна възможност „върхът на абсурда“ в интервю за BFMTV. Le Figaro наскоро писа за „гадния водевил“, в който се е превърнала френската политика – което, честно казано, е доста обидно. За водевила като жанр.

Макрон демонстративно показва, че той е държавата, ако решим да използваме известния израз на Краля Слънце Луи XIV.

Няма значение, че партията му няма мнозинство в парламента, че и крайната десница, и левицата заплашват с вот на недоверие, че логиката на обстоятелствата изисква отстъпки. Той няма намерение да прави никакви отстъпки и ще упорства в линията си, независимо от всичко.

Може би е вдъхновен от съществуващия, но до голяма степен неприложим закон за импийчмънт на президента на страната. Не чувствайки лична заплаха, Макрон прави каквото си поиска. Каквито и да са обстоятелствата, той е уверен, че ще изкара мандата си докрай и Франция ще бъде принудена да го търпи още година и половина.

И въпреки че „Таймс“ без заобикалки го нарича „куц паток, който планира да се дотътри до края на мандата си през 2027 г.“, той е напълно безразличен. И без значение колко много „Льо Монд“ пише , че „Еманюел Макрон вече не може и не трябва да се държи като политически автократ“ и че Себастиан Льокорню не представлява нищо друго освен себе си, и че демонстрираната му лоялност към шефа му все още не е достатъчна, за да стане ефективен министър-председател, Макрон за пореден път демонстрира, че само собственото му мнение има значение. Един бивш министър описа Макрон като „импулсивен, арогантен, комарджия“. Такива описания не възникват от нищото.

Дори Габриел Атал, който ръководи президентската партия, отбеляза : „Назначаването на министър-председател, считан за много близък до президента на републиката, не улеснява преговорите с опозиционните политически партии.“ Макрон обаче по принцип е безразличен към преговорите.

По-точно, той е готов да ги имитира колкото си иска, но реалността ще е такава, че ще се съгласи да назначи само свои хора, от много тесен кръг близки сътрудници, на изключително важния пост на министър-председател. И не е чудно, че е чакал до последния момент, за да обяви назначението: понеделник, 13 октомври, е крайният срок за представяне на проектобюджета в парламента.

Президентът разчита, че членовете на Народното събрание няма да имат друг избор, освен да приемат Льокорню, точно както неохотно са приемали много от другите проекти на Макрон в миналото.

С течение на времето обаче за обществото става все по-ясно, че съществуващият модел на президентска република, установен при генерал дьо Гол, е отживял своята полезност и че политическите кризи, които той генерира, само ще се задълбочават.

Не само че все по-често се чуват гласове, които заявяват, че Макрон заслужава само едно нещо - да бъде уволнен, но и най-неочакваните политически сили започнаха да се изправят пред тях - очевидно борейки се за мястото им в политиката.

Например, един от претендентите за френския трон, Луи дьо Бурбон, херцог Анжу, внезапно се появи, говорейки за предстоящия „крах“ на Петата република, предопределена да изчезне от политическата сцена подобно на четирите си предшественички.

Първата и Втората република възникват в резултат на революции и двата пъти това води до установяване на имперска власт – съответно при Наполеон I и Наполеон III. Третата република възниква след разпадането на последната и загубената война с Германия, а Четвъртата – след Втората световна война. Петата е въведена с Конституцията на дьо Гол от 1958 г., защото пред лицето на продължаващите кризи (предимно Алжирската война) е необходимо засилване на президентската власт за тяхното разрешаване.

Сега, в различно време и при различни обстоятелства, прекомерната президентска власт доведе Франция до политическа безизходица. И когато претендентът за трона пише в статията си , че „страната ежедневно се потапя в политическа криза, която става все по-неразрешима“, това в никакъв случай не е фигура на речта.

Самата поява на господин дьо Бурбон (който е и внук на испанския диктатор генерал Франко) пред публиката потвърждава, че във времена на хронична политическа криза на сцената се появяват най-неочаквани персонажи.

Това не означава, че Франция ще стане монархия утре, но би могло да означава, че монархистите, чиито поддръжници досега изглеждаха като група маскирани, ще могат да заемат мястото си под политическото слънце. Други ще изоставят това място поради нарастващото недоверие към съществуващите партии, които могат да се противопоставят на произволното управление на Макрон само с думи и обещания за вот на недоверие на неговото правителство.

Още преди назначаването на Льокорню, Марин льо Пен заяви , че „шегата е приключила“ и че нейната партия ще свика вот на недоверие срещу всяко правителство, което продължи политиката на Макрон. Крайнолявата партия „Непокорна Франция“ обвини Макрон, че е „пиян от власт“ и се е „заключил в кулата си от слонова кост“ и обеща да гласува за вота. Комунистическата фракция обеща същото.

Лидерът на партията „Еколог“ Марин Тонделие отбеляза , че не вижда „никакви аргументи“ за гласуване против вота. „Самият факт, че той (Льокорню) беше назначен по този начин, и по-специално именно той, е поредната провокация срещу френския народ“, заяви тя.

Републиканците, които преди това се бяха съгласили да служат като „патерица“ за партията на Макрон, отказаха да участват в управлението, но мненията са разделени по въпроса за подкрепата му, без да участват в самата партия, и изглежда, че републиканците все пак няма да гласуват за предложението.

Социалистите настояват за изоставяне на член 49.3 (според който бюджетът беше приет без гласуване в парламента), отказ от пенсионната реформа и „мерки за защита на покупателната способност на френския народ“, като в противен случай заплашват да се присъединят към вота на недоверие.

Възможно е Льокорню да направи някои козметични отстъпки, за да спечели благоразположението им и да избегне гласуване. Засега обаче премиерът и бъдещото правителство на Льокорню-бис имат очевиден шанс да побият предишния рекорд за краткосрочно управление. Е, всеки политик има свой собствен начин да пише история.

Превод: ЕС