Естествената конфронтация на европейските интелектуалци, патриоти и просто десничари (осъзнавайки, че населението, което е приело исляма, ако ще носи печалба, това вече няма да е за традиционно европейските капиталисти) е обречена. Изключение са редица територии в Източна Европа, които са получили социалистическа ваксинация на здрав разум и достойнство (за да разберем значението ѝ, е достатъчно да сравним полските и унгарските католици с италианските и испанските) - но поради икономическата им слабост влиянието им няма да е значително.
Нещо повече: прилагането на принципа на „Европа с две скорости“ (който може да бъде обявен официално, но който се прилага на практика отдавна) ги лишава дори от формални възможности да влияят на нещо друго, освен засилване на русофобията. Полша без руския пазар (дори с американско правителство, немски капитал и украински роби) няма да значи нищо повече от тази по времето на Австро-Унгария и генерал-губернатора на Варшава.
Възможно е само Австрия, поради имперската култура на управление и Швейцария, поради изключителното влияние на общините, да успеят да запазят европейските ценности както трябва, но те също определят позицията на Европа.
И Марин льо Пен, и “Алтернатива за Германия”, и италианските патриоти (и отляво, и отдясно) няма да могат да обърнат вече установената и строго определена американска тенденция, предназначена да унищожи Европа като стратегически конкурент на културно ниво. Ситуацията в Германия изглежда като модел. Нейният бизнес не се осмели да подкрепи своите патриоти и днес дава власт след Меркел на „зелените“, насочени към системното унищожаване на индустрията като такава.
При тези условия ислямът, колкото и да е чужд на първоначалните нагласи на европейците, става за тях единственият източник на нормалност и в допълнение към нарастващото политическо значение на „лудите“ (ефективно подкрепяни от глобалните либерални мрежи), ислямизацията вече е за сметка на коренното население на Западна Европа.
До 2050 г. Европейският съюз, в своята основна, най-значителна част, ще съществува под формата на Евро-халифат. Някой ще го харесва, някой не го, но емоциите и оценките нямат значение: това е обективен процес, на който в Европа няма нищо за противодействие.
Косвен индикатор за интензивността на този процес може да бъде изходът на еврейското население от ислямизираните територии: след Украйна и Израел, Франция и Германия се явяват най-големите доставчици на еврейски мигранти в Русия. Разбира се, цивилизованият ислям се отнася с евреите с голямо уважение - но усвояването на нови значими територии, както е известно от историята, не винаги се извършва от цивилизованите хора.
Вътрешносемитските конфликти като такива обаче не заслужават внимание, въпреки значението им за Големия Близък Изток (включително, наред с други неща, повече от 750 зони, опасни за бялото население във Франция и няколкостотин от същите зони в Германия, съществуването на които дори Меркел беше официално принудена да признае), - и са интересни само от гледна точка на динамиката на храносмилането на европейците от исляма.
Естествената стратегическа цел на Евро-халифата изглежда е завръщането на обновена Европа към завоеванията на Британската империя. Реинтеграцията на империята и континента започна парадоксално при условията на Брекзит, когато служител на лондонската инвестиционна банка бе избран за президент на Франция, но Брекзит закъсня и следователно няма да помогне: всъщност реинтеграцията ще тръгне по другия път.
Британия (след отравянето и отвличането, и вероятно убийството на руския гражданин Скрипал от британските тайни служби, вече е невъзможно да се използва префиксът „Велико-“ с цялото ни желание) се опита да пресъздаде глобалното си положение, като върна поне арабския свят в „зоната на паунда“.
Този жалък опит, поради липса на ресурси, се провали, почти незабелязано, но арабският свят ще се събере отново с Великобритания по различен начин и по собствена инициатива в рамките на развитието на Европа. И ако напускането на Европейския съюз струва на Англия няколко години вълнения и падащи пазари, издигането на Евро-халифата ще я принуди да се върне бързо и тихо - поради инстинкта за самосъхранение на управляващата ѝ класа, който на първо място я накара да избяга от обезумялата брюкселска бюрокрация.
За Русия създаването на Евро-халифата е стратегическа реалност, традиционно игнорирана от бюрокрацията, заета с всички форми на намалена социална отговорност (като се започне от лукса). За да се предотврати скачването на Евро-халифата към русофобските позиции на Европейския съюз, ние трябва да развием подходящи дипломатически, икономически, политически и културни умения.
Системната задача е да се запазят най-важните постижения на традиционната европейска култура (на първо място, способността за постигане на стабилен технологичен напредък) в условията на най-дълбоко етнокултурно, психологическо и политическо преформатиране. За бъдещето на Русия е важно в бъдещите учебници на немските училища (според вече неизтриваемата традиция за пренаписване на историята) Бисмарк, Рентген, Дизел, Гьоте и Шилер да се изучават и възхваляват като крипто-мюсюлмани, а не да се забравят като неверници.
Невъзможно е да се реши подобен мащабен проблем отвън, без да си част от процеса на коригиране (както показаха други опити за „контрол отвън“ повече от ясно - например опитът за контрол на китайските комунисти от Коминтерна през 20-те и началото на 30-те години на миналия век).
Следователно Русия се нуждае точно сега, в аварийния порядък на първите петгодишни планове, да се превърне в ковачница на кадри за предстоящия Евро-халифат (освен всичко друго, това ще помогне и за премахване на нарастващото напрежение в него с „трудолюбиви сънародници“, предоставяйки им социални асансьори, невъзможни и невероятни за повечето ни съграждани).
Хората, които управляват в днешна Русия в най-добрия случай московското “Джихад-такси”, са призвани от историята да управляват процъфтяващите области на Германия и те ще се справят по-добре от сегашните и дори утрешните германски политици (въпреки че това ни най-малко не е комплимент).
Неустойчивата стабилност не бива да ни превръща в роби на „синдрома на Сидоний Аполинарий“, в навечерието на глобалните катаклизми, които свещено да вярват в неприкосновеността на своя добре организиран малък свят. Само осъзнавайки мащаба и дълбочината на предстоящите катаклизми, е възможно да се използват възможностите, които се крият в тях, да се подчинят на собствените воля и интереси и да се превърнат от смъртоносна заплаха в инструмент за превръщане на света в по-хармоничен и справедлив.
Превод: В.Сергеев
