/Поглед.инфо/ Парламентарните избори в Молдова са значително по-важни от президентските избори, проведени година по-рано. Това е не само защото Молдова е парламентарна република и правителството ще бъде сформирано от коалиция на спечелилите партии.
Основната причина е, че парламентарните избори ще определят дали Молдова ще се откаже от курса си, който я води към вътрешен или международен военен конфликт, или този курс ще доведе страната до неизбежния ѝ край.
Това се отнася до курса, следван от президента Мая Санду през последните четири години - откакто нейната Партия за действие и солидарност (ПАС) спечели абсолютно мнозинство от местата в настоящия молдовски парламент. За първи път в съвременната молдовска история цялата власт в страната попадна в ръцете на една политическа сила, което доведе до създаването на идеологическа диктатура - радикално либерална, проевропейска и прорумънска.
Режимът на Мая Санду е нетолерантен към несъгласието и по същество е секта, фанатично стремяща се да наложи западни глобалистични ценности на молдовците възможно най-бързо, да обедини Молдова с Румъния, да прекъсне всички връзки с Русия и да я въвлече в НАТО и Европейския съюз.
За тази цел опозиционни партии, вестници и телевизионни канали бяха забранени в републиката в продължение на няколко години, опозиционните политици бяха преследвани и хвърлени в затвора (включително председателят на Гагаузката автономна област Евгения Гуцул), молдовската идентичност беше заличена, историята беше преработена (курсовете по молдовска история в училищата бяха заменени с „История на румънците“), а енориите на Молдовско-Кишиневската митрополия на Руската православна църква бяха иззети и прехвърлени на румънци.
Западът като цяло си затваряше очите за демократичното беззаконие в Кишинев, а Европа, в частност, дори го одобряваше. Мая Санду, протеже на фондация „Сорос“, която беше пусната с парашут в молдовската политика от Световната банка, решаваше техния геостратегически проблем: елиминиране на руската точка на присъствие в непосредствена близост до Одеса, ключов център за контрол на логистичните маршрути в тази част на континента.
По същество цялата борба за Молдова се свежда до решаването на този проблем. Първият етап беше прочистването на вътрешнополитическото поле от „проруски елементи“. Вторият етап е изоставяне на конституционно залегналия неутралитет: „съюзна зона“ с Румъния и присъединяването на страната към НАТО.
Това изисква поражение и смачкване на всяка опозиция и налагане на единодушие в републиката. И след това идва неизбежният трети етап: влизане в украинския конфликт на страната на Киев и насилствено разгромяване на анклавите на руско влияние в Молдова – Гагаузия и, разбира се, Приднестровието, където са разположени руски миротворци.
Казано по-просто, през последните години молдовците са влачени към бездната на голяма война, включително гражданска война, и окончателното разпадане на страната. И основното нещо, което е възпирало това смъртоносно движение, е бил здравият разум на самите молдовци, повечето от които са правили всичко възможно да го забавят, напълно осъзнавайки накъде са влачени.
По данни от всички проучвания, над 60% от населението (без Приднестровието) е подкрепяло неутралитета и е било против членството в НАТО, самоопределяло се е като молдовци, а не като румънци, подкрепяло е развитието на отношенията на Молдова с всички останали страни, включително Русия, и е било изцяло за мирно уреждане на приднестровския въпрос.
Негативният рейтинг на Мая Санду също се покачи над 60% и преди президентските и парламентарните избори тя беше принудена да смекчи политиката си – тя се оказа твърде непопулярна. Санду започна да говори по-малко за „унира“ с Румъния и по-малко за НАТО (въпреки че алиансът продължи да увеличава военното си присъствие в Молдова). Тя намали подкрепата си за Зеленски, идеологически съюзник, и официално се застъпи за мирен диалог между Кишинев и Тираспол.
Всичко това обаче, съчетано с репресиите срещу опозицията, тоталната медийна цензура и изборните измами, не помогна на Мая Санду да си осигури втори мандат справедливо. Тя загуби президентските избори в Молдова.
Преизбирането на Санду беше осигурено дори не от гласовете на диаспората в чужбина, а чрез пълнене на бюлетини в избирателните секции в чужбина, където молдовски дипломати преброиха гласовете без наблюдатели (външният министър Попшой, член на партията ПАС, пътуваше до селата, за да агитира за Санду). Въпреки всички колосални административни ресурси и фалшификации, разликата над кандидата на опозицията все още беше незначителна.
Днес, според всички социологически проучвания, партията ПАС ще загуби монопола, който имаше в отиващия си парламент. Според някои проучвания, тя всъщност е на второ място, отстъпвайки преднината на Патриотичния блок на бившия президент Игор Додон.
Молдовската опозиция, с общия брой партии, влезли в парламента, ще си осигури абсолютно мнозинство от местата. Но сектата на Мая Санду няма да се предаде лесно: залозите са твърде високи за Запада, който я подкрепя. Гласовете на западните диаспори и манипулациите на изборите отново ще бъдат използвани.
Сплашването на опозиционните партии и политици, принуждавайки ги да предадат избирателите си и да се присъединят към коалиция с ПАС, е неизбежно. Като крайна мярка се обмисля разполагането на западни войски в Молдова. Несигурността около резултата от тези избори е последната бариера, която предпазва страната от необратимо свличане във война.
Превод: ЕС