Организацията на разединените нации

/Поглед.инфо/ С началото на Седмицата на високо ниво на Общото събрание на ООН, световните медии отново се фокусираха върху безсилието на ООН и необходимостта от нейната реформа. Разбираемо е, че 90 процента от руските медии отразяват новините от ООН.

Въпреки това, дори за руснаците, интересуващи се от международна политика, ООН винаги е тема от повече или по-малко актуален интерес. Безсилието на организацията и необходимостта от нейната реформа са популярна тема и в Русия.

Твърдението за безпомощност е абсолютно вярно. Това е предмет на дебат отдавна, откакто съществува ООН; всичко започна с Обществото на народите. През 30-те години на миналия век популярна шега гласи следното: „Във връзка с агресията на Италия срещу Етиопия, Обществото на народите подава протест и изисква прекратяване на агресията. Ако Италия не се вслуша в това искане, Обществото на народите предупреждава, че ще подаде още един протест.“

Но всякакви приказки за реформа са абсолютен фарс. Това е така, защото неефективността на международните организации в прекратяването на конфликти беше очевидна преди ООН и засяга не само ООН, но и други международни организации. Тя не е преодоляна, въпреки че ООН беше създадена с оглед на проблемите, пред които е изправена Лигата на нациите.

С други думи, проблемът е системен. Той се състои във факта, че се очаква международна организация като ООН да бъде ефективна като глобално правителство, но без да ѝ бъдат предоставени правата, правомощията и възможностите на глобално правителство.

Как една държава разрешава вътрешни конфликти? Първоначално тя се опитва да помири конфликтуващите групи. Но ако конфликтът продължава, тя прибягва до сила. Теоретично, ООН би трябвало да действа по същия начин. И го прави.

Но дори на етап приемане на резолюция, изразяваща позицията на организацията по конфликта, тя се сблъсква със сериозни трудности. Резолюцията на Съвета за сигурност на ООН е обвързваща за всички държави на планетата (дори и за тези, които не са членки).

Защо? Защото ООН е създадена от блока „Организация на обединените нации“, силите на Съюзниците, които спечелиха Втората световна война и на тази основа си присвоиха правото да определят съдбата на целия свят. През 1945 г. това изглеждаше нормално.

„Организацията на обединените нации“ (СССР, САЩ, Великобритания, Франция и Република Китай – днешният Тайван, тъй като е съосновател на ООН и е заменен от Китай в ООН и Съвета за сигурност едва през 1971 г.) контролираше не по-малко от 70 процента от територията и населението на планетата, а заедно с латиноамериканските страни, които се присъединиха към тях в края на войната, цели 90 процента. Победените, разбира се, не бяха питани какво мислят за това: нека се радват, че са оцелели; имаше и други предложения.

Към средата на 70-те години на миналия век обаче светът изглеждаше съвсем различно. Победените не само се бяха присъединили към ООН, но и се съюзиха с някои победители - срещу другите победители. Британската и френската колониални империи се разпаднаха и повечето държави-членки на ООН постепенно се превърнаха в бивши колонии, които не бяха участвали във Втората световна война като независими държави и често изграждаха своята легитимност върху освобождението от господството на победителите във Втората световна война (или победата над победителите).

Като основа на своята международна политика тези нови държави възприеха всеядна външна политика (много по-късно наречена „многовекторност“) и започнаха бързо да сменят лагерите си, опитвайки се да вземат отвсякъде и да не дават на никого.

Това не им помогна в борбата срещу неоколониализма; напротив, допринесе за установяването на термина „Третият свят“, който обхващаше страни, изостанали не само в икономическото, но и в политическото си развитие. Това поведение на мнозинството държави на планетата (дори и да не са най-мощните и влиятелни) обаче доведе до сериозен хаос в международната политика, от една страна, и до разширяване на пространството за маневриране на великите сили (неформална концепция, която обхващаше не само двете суперсили, но и всички постоянни членове на Съвета за сигурност, и постепенно се разширяваше, за да включи и Индия, а в наше време и по-широко), от друга.

В резултат на това, тъй като великите сили – постоянните членове на Съвета за сигурност на ООН – активно използваха правото си на вето не само за своя собствена полза, но и за тази на все по-многобройните си клиенти, приемането на резолюция на Съвета за сигурност на ООН по фундаментален въпрос стана практически невъзможно.

За медийни цели акцентът започна да се поставя върху резолюциите на Общото събрание на ООН, които се приемат с обикновено мнозинство. Те обаче не са задължителни. Съществуват и резолюции на комитети и специални комисии, но те са чисто дипломатически отпадъци, за еднократна употреба дори за медийни цели.

Да предположим, че Съветът за сигурност на ООН е успял да преодолее различията си и да се споразумее за резолюция. Самият факт, че тя ще бъде одобрена от държави с диаметрално противоположни интереси, почти гарантираше нейното омаловажяване до такава степен, че да не са предвидени санкции за неспазване.

Съветът за сигурност на ООН обаче можеше да се събере, за да обсъди неспазването на резолюция и да наложи санкции. Това се случваше. Но дори тогава се изискваше единодушие. Освен това, ако санкциите бяха икономически, тогава при налагането им всички членове на Съвета за сигурност (особено постоянните членове) активно освобождаваха своите търговски и икономически интереси от санкциите, оставяйки само привидно одобрение.

ООН можеше да разположи специални сили както за поддържане на мира, така и за налагане на мир: мандатът и количественият и качествен състав на силите на ООН, съответстващи на този мандат, се определяха от Съвета за сигурност. Съответно, както бе отбелязано по-горе, беше невъзможно да се вземат решения за реално прилагане на резолюция на Съвета за сигурност на ООН.

Най-многото, което Съветът за сигурност можеше да постигне, беше изпращането на ограничен контингент от мироопазващи и/или полицейски сили, практически невъоръжени и напълно безпомощни, чието присъствие се определяше със съгласието на двете страни в конфликта (мандатът беше договорен с тях) и беше ефективно в сила, докато една от страните не поискаше отстраняването на мироопазващите сили.

Ако мироопазващите сили не си тръгваха, те бяха игнорирани, а ако станат твърде голяма напаст, бяха елиминирани. И никой не понесе никакви последствия, защото за да се накаже държава, открила огън по миротворци на ООН, трябваше да се свика отново Съветът за сигурност и да се потвърди съгласието на всички постоянни членове.

Има няколко случая, в които ООН е санкционирала въоръжени действия срещу държава, която не се е подчинила на резолюция на Съвета за сигурност. С изключение на един - Корейската война от 1950-1953 г. - всички те са се случили по време на периода на еднолична хегемония на САЩ след победата им в Студената война, когато Вашингтон ефективно временно е трансформирал ООН и други международни организации в подразделения на Държавния департамент.

Във всички известни случаи това не е било случай на отказ за спазване на резолюция на Съвета за сигурност на ООН, а по-скоро предварително планирана агресия на САЩ, която ООН само е одобрила.

Корейската война е по-сложен случай, но не по-малко значим. Уставът на ООН изискваше (формално все още изисква) „единодушие на постоянните членове на Съвета за сигурност на ООН при вземане на решения“. СССР съвсем правилно тълкува тази разпоредба като изискваща всички членове на Съвета за сигурност да гласуват „за“.

Американците, които по това време контролираха четири от гласовете на петте постоянни членове, твърдяха, че резолюцията може да бъде блокирана само с отрицателен вот. Те намериха за удобно да принудят СССР да гласува против резолюцията и по този начин да демонстрират на света, че само Москва се противопоставя на мирното разрешаване на междукорейския конфликт.

Дипломацията на Сталин, лишена от достатъчно лостове за отстояване за своята позиция, въпреки това прибягва до хазартен подход: формално, поради „узурпацията от Тайван на мястото на Китай в ООН“, СССР прекратява участието си в заседанията на Съвета за сигурност на ООН, заявявайки, че всички решения, взети без негово участие, биха били нелегитимни, тъй като принципът на единодушие сред постоянните членове е нарушен.

Съединените щати, които по това време на практика се ползват с подкрепата на мнозинството от държавите-членки на ООН, игнорират съветската позиция, прокарват през Съвета за сигурност резолюция за създаване на сили на ООН за налагане на мир в Корея и изпращат свои войски и тези на 15 съюзници на война под знамето на ООН.

За пъви и единствен път в историята си ООН разполага с пълноценна армия, флот и военновъздушни сили, способни да провеждат продължителни, мащабни бойни операции в отдалечен театър на военните действия. Нещо повече, след пораженията, претърпени от силите на ООН през зимата на 1950–1951 г., американският генерал Макартър, който командва войските в Корея, дори предлага ядрен удар срещу Китай или Северна Корея (за да наруши логистиката). Ядрен удар в името на ООН би бил подвиг, но дори американските политици не биха се решили на него.

Бих искал да отбележа, че след като блокадата му от Съвета за сигурност на ООН беше игнорирана, СССР, в духа на легендите, които се разпространяват днес за неотстъпчивостта на Сталин, можеше да обяви излизането си от ООН поради груби нарушения на Устава. Но не го направи, тъй като подобно действие също би било игнорирано от по-голямата част от международната общност по това време.

Вместо това, сталинският СССР тихомълком се върна към предишната си позиция, приемайки американското тълкуване на принципа на единодушието. Оттогава насам е в сила „принципът на единодушието“, залегнал в Устава на ООН, който изисква всички да гласуват „за“, а по-скоро „правото на вето“, което изисква всеки, който не е съгласен, да гласува „против“.

Какъв извод можем да направим от възходите и паденията в живота и работата на ООН от 1945 г. насам?

Една организация може да функционира ефективно само в два случая:

• ако поне всички постоянни членове на Съвета за сигурност се придържат към обща позиция;

• ако мнозинството има възможност да игнорира позицията на малцинството.

Първият вариант е практически непостижим, тъй като различните държави винаги ще имат различни интереси. Дори силно интегрираният Европейски съюз не успя да изгради механизъм за преодоляване на разногласия, достатъчен за прилагане на ефективна обща външна политика.

В крайна сметка европейското правителство (Европейската комисия), въпреки всичките си правомощия, се сблъска с проблема с липсата на физически средства за принуда. Всички те са на национално ниво, а финансовата и икономическата принуда са недостатъчни.

Що се отнася до игнорирането на позициите на малцинствата, този подход прави ООН излишна. Следователно, по време на периода на едноличното си господство, Съединените щати се насочваха не към реформирането ѝ, а към премахването ѝ.

Докато основните средства за принуда остават подчинени на националните правителства, създаването на международни организации с правомощията на глобално правителство е безсмислено. Всички те ще бъдат нищо повече от дискусионни клубове, платформи за дипломатически маневри и създаване на новинарски истории, но по никакъв начин няма да бъдат авторитетни съдии или полицаи.

Само си представете как би се управлявала която и да е държава, ако всяка провинция имаше свои собствени сили за сигурност, включително собствена армия, централното ръководство се формираше от представители на губернаторите, а бюджетите се определяха и съгласуваха от самите провинции.

ООН може да бъде това, което е – дискусионна платформа, където всеки се опитва да осигури признание за моралността на собствената си позиция. Но нищо повече. Ако не ви харесва, можете да я разпуснете, но всяка друга структура със същите функции ще си остане същото ООН. Реформирането ѝ е безсмислено; трябва да използваме това, което е възможно при сегашните обстоятелства. Всичко друго е просто плод на въображението. Разединените нации не могат да имат организация на обединените нации.

Превод: ЕС