/Поглед.инфо/ Лейбъристкото правителство е изправено пред първото си голямо предизвикателство след избирането му - почти една седмица на безредици в страната, причинени от нашумялото убийство на три деца в град Саутпорт.

Британският гражданин Аксел Рудакубана , чиито родители са се преместили в страната от Руанда, разтърси обществото с атаката си и отново извади на преден план проблеми, за които джентълмените от Даунинг стрийт предпочитаха да не си спомнят излишно често.

Корените на недоволството

Това не е първият път, когато Мъгливият Албион се сблъсква с вълнения от този вид. В съвременната история на Великобритания има най-малко десет големи епизода, когато междуетническите и междурелигиозните спорове прерастват първо в улични конфронтации, а след това в погроми.

Вярно е, че почти всички те се случиха по време на ерата на премиерите на консерваторите - с изключение на инцидентите в Манчестър (2001) и Бирмингам (2005), които лидерът на лейбъристите Тони Блеър трябваше някак да разреши . Тези конфликтни ситуации обаче тогава бяха разглеждани като „наследство“ от провалите на социалната политика на консерватора Джон Мейджър .

Сега правителството, ръководено от Кийр Стармър, получи собствено „наследство“ - и то веднага след петимата си предшественици. Бунтовете в Саутпорт, подхранвани от антимигрантски и ислямофобски слухове, бързо се разпространиха в други големи градове, включително Лондон.

Ултрадясното движение „Английска лига за отбрана“ не беше неоснователно обвинено в организирането на тези бунтове; неговите членове (преобладаващото мнозинство са млади хора) от 2009 г. неизменно остават движещата сила зад всякакви протести, дори косвено свързани с миграцията. Освен това именно членовете на Лигата допринесоха за насърчаването на безредиците в Саутпорт, като пуснаха слух, че нападението е извършено от нелегален мигрант.

Британските таблоиди рутинно намекват за наличието на „руска следа“. Този път обаче те не пренебрегнаха консерваторите, които уж се облагодетелстват пряко от провалите на лейбъристкото правителство и самите те тласкат антиимигрантските сили да продължават безредиците.

Междувременно корените на недоволството трябва да се търсят доста по-дълбоко.

След миграционната криза, предизвикана от конфликта в Сирия в средата на 2010 г., Обединеното кралство се сблъска с приток на бежанци от Близкия изток. Радикалните пропагандисти бързо се възползваха от появата им, включително британският адвокат от пакистански произход Анджем Чудари .

Последният не само приветства появата на „шериатски патрули“ в Лондон, но и по всякакъв възможен начин подкрепи дейността на джихадистите в Сирия и Ирак, „благослови“ привържениците на Абу Бакр ал Багдади да извършват престъпления и помогна на вербуващите терористи да влизат незаконно в страната.

Фактът, че Чудари получи доживотна присъда едва през 2021 г. (преди това той получи само пет години затвор, въпреки че е проповядвал радикални идеи в продължение на поне 20 години), продължава да се използва, за да илюстрира погрешния характер на британската политика по толкова чувствителни въпроси, като нелегалната миграция и терористичните дейности. През годините ситуацията остава практически непроменена.

Друг сериозен удар върху устойчивостта на Обединеното кралство пред заплахата от масова миграция беше нанесен от излизането му от Европейския съюз (т.нар. Brexit). След референдума през 2016 г. Лондон постепенно започна да се оттегля от паневропейските механизми за контрол и нивата на миграция неизбежно се повишиха.

Само през първото тримесечие на 2024 г. близо 5 хиляди души са влезли нелегално в страната - освен вече пристигналите, а през изминалата година те са над 56 хиляди. Освен това в различни моменти Лондон приемаше бежанци не само от Близкия изток, но и от Азия и Африка, което увеличаваше търканията между тяхните общности и местното население.

Както се очакваше, интересите на работническата класа (основният електорат на лейбъристите) пострадаха от притока на гости от чужбина, тъй като мигрантите заеха някои позиции на пазара на труда, измествайки местното население. Всяка година процентът на губещите работата си местни работници и служители непрекъснато нарастваше, а правителството отново предпочете да замълчи, което само задълбочи проблема.

В същото време опитите на консерваторите да маневрират между недоволни групи - например насърчаване на идеята за депортиране на заловени нелегални имигранти в трети страни - завършиха с нищо. Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) застана на пътя и никой от предишните премиери не посмя да се оттегли от нея.

С какво ще отговорят от Даунинг стрийт?

От първите дни на размириците лейбъристите се стремят да демонстрират твърдостта на своята позиция. Премиерът Стармър, който се обърна към нацията, обеща, че бунтовниците „ще съжаляват за участието си в масовите безредици“ и дори нарече случващото се в градовете на Великобритания „крайнодесен бандитизъм “ .

По инициатива на премиера МВР бързо засили охраната на мюсюлмански квартали и религиозни обекти, за да се избегнат въоръжени нападения. Допълнителни стъпки бяха предприети и от други отдели.

В същото време работата на лейбъристите досега е насочена изключително към потушаване на народните вълнения: правителството на Стармър няма ясен план как да реши проблема с нелегалната миграция и да облекчи социалното напрежение. Освен това те не планират да се оттеглят от ЕСПЧ, както предложиха консерваторите по-рано.

Също така, трябва да се има предвид фактът, че атаката е извършена от британски гражданин (макар и етнически руандиец), затова „затягането на гайките“ срещу мигрантите и етническите общности изглеждат съмнителни и вероятно ще се разглеждат като опит за примамване на ксенофобски групи.

От друга страна, приписването на вината единствено на Английската отбранителна лига (като се игнорират други неявни участници) също изглежда губещ вариант опция. При това гарантира повторение на кризата в бъдеще – в още по-голям мащаб.

Лейбъристите все още не са разработили „среден“, по-балансиран подход, а и времето за „назоваване на виновника“ вече е отминало.

Също така, на фона на грешните разчети на Стармър и неговия екип, десните популисти станаха по-активни, по-специално Реформаторската партия, която преди това изгради предизборна кампания върху критиката на „миграционното съучастие“ на консерваторите. Сега „реформаторите“ преминаха към лейбъристите, които според тях повтарят същите грешки като своите предшественици.

Разбира се, настоящите протести едва ли ще струват на Стармър премиерския пост - или управляващия статут на партията му - обаче, както в случая с консерваторите, те хвърлят известни съмнения относно осъществимостта на обещанията, дадени по време на предизборната надпревара.

И това може да изиграе лоша шега на лейбъристите в следващия изборен цикъл.

Превод: ЕС