„Това е грубо неспазване на основните стандарти на управление.“ „Премиерът иска да избегне отговорност от парламента.“ „Решението му е незаконно и следователно нищожно“…
Такива фрази се съдържат в решението на най-висшия граждански съд в Шотландия - Сесийния съд. Но Шотландия не е цяла Великобритания, така че правителството на Борис Джонсън ще оспори това решение във Върховния съд.
Припомняме следното. В края на лятото, с подкрепата на кралицата, Джонсън изпрати парламента в непланирана ваканция. Мотивите му са прозрачни - премахва пречката пред намерението му да изтегли Великобритания от Европейския съюз с едно рязко движение. Настоящият премиер е привърженик на така наречения твърд Брекзит, при който Обединеното кралство напуска ЕС без никакви сделки и веднага, а не постепенно. И парламентът категорично е против.
Парламентът обаче не е доволен от сделката, сключена с Брюксел, която европейските служители вече отказаха да променят. Нито един от вариантите не получава мнозинството от гласовете, ситуацията изглеждаше безизходна - и Джонсън предприе необичайна стъпка, като елиминира непоклатимите депутати да вземат решения до средата на октомври. След като се върнат в залата, те ще имат само две седмици, за да предотвратят „твърдия Брекзит”, насрочен за 31-ви. Има шанс просто да не им достигне време.
Съдът прегледа мотивите на Джонсън, като ги прецени като „възмутителни“. И неслучайно става дума за шотландски съд. В северната част на Великобритания съпротивата срещу Брекзит постепенно се превръща в мания - шотландците категорично са против излизането от Европейския съюз и се вкопчват в него, доколкото могат.
За разлика от британците, които в по-голямата си част гласуваха за излизане от ЕС, двама от тримата шотландци се изказаха шумно за членство в „единното европейско семейство“. Техният национализъм е доста особен, в сравнение с идеологическите практики на континентална Европа.
Шотландците нямат нищо против мултикултурализма и зачитат правата на малцинствата. Те не са особено загрижени за наплива на мюсюлмани, но се притесняват от екологичните проблеми и социалната справедливост. Тоест шотландският националист, който гласува за управляващата Шотландска национална партия (ШНП), по нашите стандарти, е ляв.
Той е такъв пацифист, че подкрепя едностранното ядрено разоръжение, по-просто казано, за отказа на Великобритания от атомна бомба без всякакви условия. Затова неговите идеологически съюзници не трябва да се търсят сред партиите „Алтернатива за Германия“, не сред „Националния фронт“ на Марин льо Пен и не сред действащото правителство на Унгария, а някъде сред „зелените“, които в Западна Европа са повече или по-малко еднакви.
В резултат на това шотландските националисти нямат нищо против Берлин, който поддържа портите отворени за мигрантите, нито срещу Брюксел, който въвежда все повече и повече екологични стандарти. В същото време, разчитайки не на индустрията, от която се притесняват привържениците на Брекзит, а на финансовия сектор и сектора на услугите, те осъзнават, че членството в Европейския съюз е изключително полезно за родината им икономически.
Последствията от присъединяването към ЕС за всяка страна са различни: някои само се възползват от него, за някого той, напротив, подрязва крилата. За някои той дава баланс, за някои значи орязване. Но и в рамките на една държава, ефектът може да се усети различно. На Джонсън му изглежда, че Европейският съюз ограбва неговата власт и го лишава от свобода на маневриране, докато в Единбург се смятат за едни от очевидните бенефициенти на подобен модел.
Смята се, че желанието да остане в Европейския съюз стана фактор, поради който сепаратистите загубиха референдума за независимост на Шотландия през 2014 г. ШНП обеща, че ще се споразумее с Брюксел и ще изтеглят Шотландия от Великобритания, без да се оттеглят от ЕС, но се оказа, че е невъзможно да се постигне съгласие с Брюксел по този въпрос - това ще противоречи на основните документи на ЕС.
Желанието за независимост от Лондон е единственото нещо, което кара ШНП да се възприема като националистическа партия. Всъщност в допълнение към социалната справедливост има и историческа справедливост: Шотландия поддържа държавна независимост в продължение на 850 години, като става част от Обединеното кралство по исторически стандарти сравнително наскоро и не толкова „доброволно“.
През 70-те години нежеланието за споделяне на печалбите се добавя към националното чувство - тогава петрол е намерен край бреговете на Шотландия, след което ШНП от партия джудже се превръща в една от водещите политически сили в региона.
На Лондон му се стори, че успешно потушава проблема със сепаратизма, осигурявайки на шотландците все по-голямо ниво на автономия. Когато Шотландия върна свой отделен парламент с правото да определя степента на своята икономическа независимост, изглеждаше, че въпросът най-накрая беше решен - е, какво повече могат да искат? Но шотландците започнаха масово да избират представители на ШНП в този парламент, които в крайна сметка дойдоха на власт и обявиха курс към независимост, защото това беше принципът, около който първоначално беше изградена партията.
Сега тя е втората по големина партия във Великобритания. А нейният лидер и първият министър на Шотландия Никола Стърджън вече заяви, че Единбург ще се върне към въпроса за независимостта веднага след Брекзит. Най-вероятно тя ще подготви нов референдум.
Лондон вярваше, че крахът на държавата е потушен и изрази готовността си да допуска подобни референдуми не повече от веднъж на всеки четвърт век. Но както разумно отбелязва Единбург, само за пет години историческите обстоятелства са се променили драстично: ако преди шотландците гласуват против независимостта, желаейки включително да останат в ЕС, то сега, ако искат да останат част от Съюза, трябва да се отделят от Великобритания. Общо взето има повод за повторно допитване.
И най-вероятно ще поискат отново. Борис Джонсън е изложен на голям риск да не стане премиерът, който ще върне на Великобритания предишното ѝ величие (да иска подобно е колониализъм, а той е дори по-лош от фашизма в съвременния европейски речник), но се бори да ѝ върне миналия суверенитет. Но той рискува да стане премиерът, който ще доведе Великобритания до крах - след „твърдия Брекзит” много сепаратистки процеси ще започнат да набират сила просто по инерция.
Излизането от Европейския съюз „с един удар“ може да бъде такова изпитание, което ще унищожи всякакви илюзии. Дори правителството на Джонсън неохотно признава, че Брекзит без сделка заплашва страната с недостиг на храна и лекарства, както и с масови протести. И това е само краткосрочният ефект, а ще има и дългосрочен, изразен в преструктурирането на търговските отношения и пазара на труда. Някой със сигурност ще се възползва от това, но мнозина ще загубят.
Както показва историята, в такива моменти държавите се разпадат особено лесно. Може да се предположи, че шотландците ще избягат от бързо променящата се, не задължително за по-добро, Великобритания обратно към ЕС, разчитайки на възможността за независима външна политика.
Дали този пример става заразен за Северна Ирландия е труден въпрос. Но имайте предвид, че в очите на местните „дремещи сепаратисти“ Брекзит (особено „твърд“) ще се превърне в пречка между тях и република Ирландия, която не планира да напуска ЕС. Това ще навреди на националното чувство и предвид прекъсването на икономическите вериги, ще се отрази и на портфейла.
От всичко това, разбира се, не следва, че Великобритания неизбежно ще се разпадне в близко бъдеще. Но тя ще навлезе в труден икономически и не по-малко труден политически период, а Джонсън не прилича на такъв човек, който е в състояние да поведе страната през подобни „рифове“ без големи загуби.
Множество сигнали от Единбург трябваше да го вразумят, да го принудят да изостави резките стъпки. От самия Единбург, където позициите не само на „европейските интегратори“, но и на профсъюзите, включително на скритите, са силни: „сбогом на Великобритания“ може да бъде приятна мечта, която мнозина от шотландския елит се страхуват да приложат на практика поради възможни разходи.
Но Джонсън продължава да действа така, сякаш не може да се вразуми. Той се втурва напред и ясно се чувства близо до влизането в националната история като фигура от мащаба на своя идол Тачър. По определен начин той е прав - той сякаш влиза в историята. Единственият въпрос е как точно. Като премиер, при който започва ерата на националното прераждане във възстановилата своя суверенитет Великобритания. Или като премиер, при който Великобритания започва да се разпада, неспособна да издържи на неговите „резки, но ефективни“ стъпки.
Кралицата може и да няма претенции - в по-голямата си част шотландците желаят да останат под короната си, сбогувайки се само с британското правителство. Но интелигенцията заплашва да не му прости. В този случай учебникът по национална история, в който така мечтае да влезе, изобщо няма да бъде такъв, какъвто да поиска да разлиства на старини.
Превод: В.Сергеев
