/Поглед.инфо/ Попаднах наскоро на репортаж от срещата на Петър Хаане, известния телевизионен модератор и популярен коментатор с швейцарската общественост. Искате ли, каза той на аудиторията, да ви покажа какво представлява съвременната ни свобода в Европейския съюз. Посегна надолу и извади, явно предварително подготвена, една бутилка с минерална вода. Ето, рече, това е свободата по европейски. Хвана бутилката с другата си ръка, завъртя капачката й, отвори я и отпи от нея.
Схванахте ли за какво говоря? Аудиторията недоумяваше. Ей, сега ще ви обясня, продължи той. Имаме свободата да пием от същите бутилки минерална вода, от каквито сме пили досега, но с разпореждане на европейската ни комисия капачките вече не можем да хвърлим. Те са закачени неподвижно към бутилката. Ето това е евросвободата - пак си свободен, само че са ти закачили оттук оттам по някое и друго ограничение. Като те убеждават при това, че е за твое добро. А всъщност си е на практика ограничение и то точно на твоята свобода. Ръкопляскаха му дълго. Не защото той ги учуди с твърденията си - всички бяха на ясно. По-скоро ги впечатли с оригиналния начин демонстрацията.
Вчера бяха гласувани два отрицателни вота срещу най-активната ни радетелка за защита на нашите свободи, Урсула фон дер Лайен. Поводите за отрицателните вотове са, меко казано, неоригинални - за емиграцията, за зелената сделка, за отношението й към събитията в Газа. Удар под кръста за Урсула беше не вотът за Палестина сам по себе си, а това, че обсъждането му се провеждаше на фона на отпразнуването на успеха на тръмповия план. Е, не на целия, но поне на частица от него, което си е все пак повод за празник. Дори и тези обаче, които гласуваха против отрицателните вотове, се усети, че й бяха насъбрали доста най-вече заради нейните фриволни договорки с Тръмп за бизнеса между Европа и САЩ. На много от тях вече не им са по вкуса напъните й по отношение на украинския конфликт, защото и в единия и в другия случая се ощетяват не само редовите граждани, но и едрия капитал на Европа. Крупни фирми вече търсят нови пътища за своя бизнес и то не на територията на Европа. Работниците им, които няма къде да отидат, остават без пари и без препитание на улицата. Те всъщност са постоянно на улицата – отначало в събота и неделя, а от скоро всеки ден.
В държавите считани за втора класа започнаха да мислят за своето близко бъдеще, защото последиците и за тях, както и за обикновените граждани на страните от първата класа, са също толкова непоносими. Това ги кара своевременно да преразглеждат отношението си към европейската свобода и към европейския начин за правене на бизнес и водене на политика. Няма нужда да изброявам техния постепенно нарастващ брой. Важното е, че след индивидуалните им инициативи, започва да се забелязва процес на търсене на съюзници за да се постигне ново преформатиране на Съюза и възстановяване на първоначалния му образ. А там място за военни игри няма.
Като нормални българи бихме казали, че жените са виновни за всичко. В случая обаче май ще се окажем прави. Не може да се отрече, че този въртоп от некомпетентни и неграмотни политически ходове, които ни докараха до това дереже, го дължим преди всичко на брюкселските дами начело с нашата велика президентка. Това че и сега прескочи вотовете на недоверие, а преди това и съдебните си ядове, а още преди това и лошотиите свързани с ковидкризата, за нормален би трябвало да означава, че камбанката бие за да напомни, че трябва да помисли човек оттук нататък какво ще прави. Защото недоволните не са само от ляво и отдясно, но и от центъра, макар все още да не го показват открито. Едно време много се смяхме на един виц, защо жените нямат мозък. Отговорът се крие в това, че господ ги е направил от реброто адамово, а то, както знаем, е единствената кост без грам костен мозък. Моля да ми простите грубостта. Веднага ще уточня обаче, че нашите лидерки далеч не са прости и малоумни политици. Напротив, бедите ни са свързани именно с това, че такива като Лайен, Калас, Цимерман и другите успяват хитроумно да плетат своите мрежи, в които омотават своите съмишленици, главите на най- големите страни в Европа.
Време е дошло да се зададе един въпрос на широко в страните европейските, а именно докога трябва да се търпи всичко това. Толкова ли зле да станем, че чак да започнем да мислим за оцеляването и за живота си, за да направим нещо. А трябва просто да стъпим крачка напред и да кажем стига. Да спрем нашата война, а ако някой реши да я продължава, да не сме ние, да не носим отговорността затова, че тя въпреки всичко продължава. Няма как да обвиняваш някого, че воюва срещу теб, когато и ти постоянно воюваш, нека кажем виртуално за сега, срещу него. Това е политически нонсенс, а като тактика е пагубна, защото в съвременната война победители не може да има. Това не са ония 7 племенни войни, които Тръмп прекъсна или огромният според него успех, за който той си мисли, че е постигнат с частичното примирие между Хамас и Израел.
Стана очевадно защо е това бързане с полупримирията, без да се знае, как ще приключи всичко. Всичко върви по план. Днес Тръмп ще бъде на мястото и от трибуната ще обяви победата си в осмата война, без да обръща внимание на съпътстващите „дреболии“ около нея. Важното е, че преди петъка той отново е на първо място в класацията. Остава ни да му пожелаем успех и скоро да го видим окичен с Нобеловата премия за мир. С надеждата поне това окончателно да го отрезви и да му подскаже, че трябва да седне и да реши точно какво и как ще прави, а не от сутрин до вечер да се чуди какво да измисля.
А свободата без да я делим на европейска, американска, руска или каквато и да е, е нещо, което не ни е предоставено едва ли не с висше благоволение или подарено от споменатите по-горе видни за момента личности, които след време вятърът на историята ще отвее от паметта на човечеството. Никога не трябва да се забравя, че свободата не е континентална или национална привилегия, а изконно човешко достояние. Всеки така трябва да я носи, сдиплена в душата си.