/Поглед.инфо/ В този авторски публицистично-аналитичен текст се проследява рязката промяна в позициите на Пол Крейг Робъртс и се показва как неговият нов фатализъм подменя анализа с предварително приета капитулация пред американската хегемония.
Поглед.инфо винаги разглежда геополитиката като сблъсък на интереси, ресурси и воля, а не като апокалипсис с предварително известен победител.

От критика на империята към апология на бездействието

Има автори, които се разпознават не толкова по стила, колкото по постоянството на своята логика. С години Пол Крейг Робъртс беше именно такъв глас – безмилостен критик на американската хегемония, на финансовия империализъм, на превръщането на външната политика на САЩ в система за грабеж, натиск и контрол. Той настояваше, че Вашингтон не води войни за „ценности“, а за ресурси, маршрути, капитали и подчинение. В този смисъл неговите анализи дълго време съвпадаха с реалността много повече от официалния западен наратив.

И точно затова сегашният му завой е толкова смущаващ: https://paulcraigroberts.org/president-trump-is-the-most-successful-practitioner-of-washingtons-hegemony/

В последните си публикации Робъртс изгражда мрачна картина на света, в която Вашингтон е всесилен, Русия – безпомощна, Китай – парализиран, Иран – обречен, а финалът е предрешен: глобалистичен свят под пълния контрол на Съединените щати. На пръв поглед това изглежда като радикализиране на антиимпериалната му критика. Но при по-внимателен прочит се вижда нещо друго – отказ от собствените му по-ранни аргументи и подмяна на анализа с фатализъм.

Тук не става дума просто за песимизъм, а за дълбока логическа подмяна. Робъртс вече не анализира динамиката на силите, а описва света като театър с фиксиран сценарий, в който действията и решенията на незападните държави нямат значение. Това е фундаментално различно от позициите му отпреди месеци, когато той настояваше, че Западът е изчерпан, че ресурсите му са на ръба, а военната и икономическата му мощ са далеч по-ограничени, отколкото изглежда.

Какво се е променило? Не геополитическата реалност – тя остава противоречива, нестабилна и отворена. Променил се е ъгълът на гледане.

Робъртс приема тезите на Джон Хелмър за „две паралелни войни“ – за руския капитал и за контрола над Арктика чрез Гренландия – като окончателно доказателство за стратегическото превъзходство на Вашингтон. Но тук той прави първата си сериозна логическа грешка: смесва намеренията на САЩ съ способността им да ги реализират. Това, че една империя иска всичко, не означава, че може да го получи. Историята е пълна с примери за империи, които са формулирали грандиозни стратегии точно в момента на своето отслабване.

В материал за Поглед.инфо вече съм посочвал, че американската външна политика днес е белязана не от увереност, а от нервност. Агресивното разширяване, санкционният натиск и демонстративните геополитически жестове са по-скоро симптоми на страх от загуба на контрол, отколкото доказателство за всемогъщество. Робъртс обаче чете същите процеси в обратен ключ – като знак, че съпротивата е безсмислена.

Особено показателна е интерпретацията му на поведението на Русия. Той описва Кремъл като неспособен да разпознава заплахите и да реагира проактивно, като свежда сложната руска стратегия до карикатура на бездействие и капитулация. Но това е опасно опростяване. Русия не води политика на истерични реакции, а на изтощаване, изчакване и асиметричен отговор. Да се тълкува липсата на показни жестове като слабост означава да се приеме западната логика за сила – логика, която самият Робъртс години наред критикуваше.

Тук проличава вторият проблем: в новите си изяви той започва да мисли като Вашингтон, докато го обвинява. Той приема, че истинската сила е демонстративна, шумна и незабавна. А когато Русия или Китай не действат по този модел, ги обявява за обречени. Това не е анализ, а проекция.

Поглед.инфо винаги разглежда геополитиката като процес, а не като спектакъл. И именно през тази призма става ясно, че завоят на Робъртс не е резултат от нови факти, а от промяна в собственото му тълкуване. Вместо да анализира противоречията на американската система, той започва да абсолютизира нейните претенции. Вместо да търси слабостите ѝ, ги превръща в доказателства за сила.

Това е първата пукнатина в неговия нов разказ. И тя е ключова, защото върху нея ще се надграждат всички следващи внушения – за капитулация, за неизбежност и за края на всяка алтернатива.

„Войната за капитала“ и митът за финансовата капитулация

Централният стълб в новата аргументация на Пол Крейг Робъртс е т.нар. „война за контрол над руския капитал“. Тя е представена като по-дълбока, по-решаваща и по-опасна от военния конфликт в Украйна. Според него именно тук се води истинската битка – тиха, невидима, но фатална – и именно тук Русия вече е загубила. Това внушение е силно, драматично и на пръв поглед логично. Но при по-внимателно вглеждане то се оказва построено върху предположения, а не върху доказуема реалност.

Да, руският капитал в продължение на десетилетия беше изнасян, укриван, паркиран в западни юрисдикции. Да, олигархичният модел от 90-те години създаде зависимост между част от руските елити и западната финансова система. Това не е откритие – това е банална истина, която Русия плаща скъпо още от разпада на СССР. Но оттук до извода, че Русия днес „капитулира“ финансово пред Вашингтон, има огромна логическа пропаст, която Робъртс прескача без аргументи.

Анализаторите на Поглед.инфо неведнъж са подчертавали, че след 2014 г. руската икономическа стратегия се променя качествено. Процесът е бавен, непълен и противоречив, но посоката е ясна: дедоларизация, пренасочване на търговията, изграждане на алтернативни разплащателни механизми, ограничаване на външния дълг, натрупване на златни резерви. Това не са жестове на капитулираща държава, а на система, която се подготвя за дълга конфронтация.

Робъртс обаче интерпретира всеки дипломатически контакт, всяка финансова среща и всяко преговорно усилие като доказателство за предателство. Особено показателна е ролята, която той приписва на Кирил Дмитриев – представен едва ли не като „преговарящ по капитулацията“ на Русия пред американския капитал. Това твърдение е не просто радикално, а концептуално слабо.

Дмитриев е фигура от системата на руския държавен капитализъм, чиято функция е да работи в условията на санкции, изолация и ограничен достъп до западните пазари. Да се твърди, че той договаря капитулация, означава да се приеме, че Русия доброволно връща контрола над финансите си в ръцете на тези, които вече веднъж ги замразиха, конфискуваха и използваха като инструмент за натиск. Това е нелогично дори от цинична гледна точка.

В материал за Поглед.инфо вече сме отбелязвали, че замразяването на руски активи от страна на Запада не отслаби Русия толкова, колкото разруши доверието в самата западна финансова система. След този акт нито една суверенна държава не може да гледа на западните банки като на неутрални институции. Ако Робъртс твърди, че след подобен прецедент Русия доброволно се връща в тази система като покорен участник, той подценява не Москва, а собствената си логика.

Тук проличава и по-дълбокият проблем: Робъртс третира финансовия суверенитет като еднократен акт – или го имаш, или си го загубил. В реалността той е процес, изпълнен с компромиси, тактически отстъпки и временни зависимости. Да водиш преговори не означава да се предаваш. Да търсиш канали за икономическо взаимодействие не означава да се отказваш от суверенитет. Това са разлики, които Робъртс преди ясно различаваше, а днес удобно игнорира.

Още по-проблематично е, че той пренася собственото си разочарование върху цяла геополитическа система. Фактът, че Русия не действа така, както той би искал – рязко, демонстративно, разрушително – се превръща в доказателство за слабост. Това е типично моралистично четене на политика, което няма нищо общо със стратегическия анализ.

Поглед.инфо винаги разглежда финансовата война като дългосрочен сблъсък, а не като еднократен крах. В този смисъл твърдението за „частична капитулация“, последвана от пълна, е не прогноза, а апокалиптична метафора. Тя не обяснява процесите, а ги затваря в предрешен финал.

Именно тук започва да се руши цялата конструкция на Робъртс. Ако „войната за капитала“ не е загубена, ако процесът е отворен и противоречив, тогава и следващите му изводи – за моретата, за Арктика, за политическия суверенитет – също губят своята неизбежност.

В следващата част ще разгледаме именно това: Арктика, Гренландия и тезата, че контролът над морските маршрути автоматично означава стратегическа победа.

Арктика, Гренландия и илюзията за географията като оръжие

След „войната за капитала“ Пол Крейг Робъртс прехвърля фокуса върху Арктика и Гренландия, превръщайки ги в централно бойно поле на новата глобална конфронтация. В тази рамка контролът на Вашингтон над Гренландия автоматично означава контрол над арктическите маршрути, а оттам – стратегическо задушаване на Русия. Тезата е ясна, стряскаща и добре пасва на апокалиптичния тон на целия текст. Но тя страда от същия фундаментален дефект като предишните му аргументи: смесване на географско положение със стратегическа реалност.

Да, Арктика се превръща във все по-важен регион. Да, топенето на ледовете отваря нови морски маршрути и изостря конкуренцията за ресурси. Да, САЩ имат дългосрочен интерес да ограничат руското присъствие там. Всичко това е вярно. Но оттук до извода, че „завземането“ или пълният контрол над Гренландия дава възможност за блокиране на Русия от Арктика, има сериозен аналитичен скок, който Робъртс прави без колебание.

Анализаторите на Поглед.инфо отбелязват, че Арктика не е Суецкият канал и не е Малакският пролив. Тя не е тясна географска „бутилка“, която може да бъде затворена с едно движение. Руският арктически бряг е най-дългият в света. Русия разполага с арктическа инфраструктура, ледоразбивачен флот, военни бази и логистични възможности, които не могат да бъдат обезсмислени от контрол над един остров – дори толкова стратегически разположен, колкото Гренландия.

Тук Робъртс възприема тезите на Джон Хелмър като окончателна диагноза, а не като хипотеза. Но всяка хипотеза трябва да бъде подложена на проверка. Контролът над Гренландия може да усложни руските действия, може да повиши рисковете, може да увеличи напрежението – но не може автоматично да „изключи“ Русия от Арктика. Географията не е превключвател.

Още по-важно е друго: Робъртс отново чете всяко американско намерение като реализирана стратегия. Той приема, че ако Вашингтон иска да контролира Арктика, значи вече го прави или ще го направи безпрепятствено. Това е същата логическа грешка, която видяхме и при „войната за капитала“. Желанието се превръща в резултат. Планът – в победа. А съпротивата – в илюзия.

В материали за Поглед.инфо неведнъж сме посочвали, че американската стратегия в последните години страда от хронично разминаване между цели и ресурси. САЩ искат да бъдат навсякъде, да контролират всичко и да ограничат всички – Русия, Китай, Иран, дори съюзниците си. Но това разширяване на фронтовете не е признак на сила, а на стратегическо пренапрежение. Арктика е още един такъв фронт, а не решаващият.

Робъртс описва руската реакция – или по-точно липсата на шумна реакция – като доказателство за незаинтересованост или неосъзнатост. Това е опасно опростяване. Русия традиционно избягва истеричната реторика по теми, които разглежда като дългосрочни. Мълчанието не е равнозначно на бездействие. То често е част от стратегия за избягване на преждевременна ескалация, докато реалните инструменти се подготвят извън прожекторите.

Тук проличава още един парадокс в новата позиция на Робъртс. Той критикува Русия, че не реагира „достатъчно остро“, но едновременно с това описва света като на ръба на глобален срив. Ако ситуацията е толкова критична, както твърди той, тогава демонстративната ескалация би била не признак на сила, а на безразсъдство. Русия не печели нищо, ако превърне Арктика в символен фронт, преди да е необходимо.

Поглед.инфо винаги разглежда геополитиката не като шахмат с един решаващ ход, а като дълга партия, в която времето, изтощението и грешките са също толкова важни, колкото и позициите на фигурите. В този смисъл Арктика не е „последната линия на отбрана“, както внушава Робъртс, а един от многото терени, върху които ще се води продължителна и неравномерна борба.

Като превръща Гренландия в символ на неизбежното поражение, Робъртс отново затваря анализа си в предрешен край. Той отказва да види Арктика като поле на конкуренция, изпълнено с ограничения, компромиси и взаимни рискове, и я редуцира до черно-бял сценарий: или Вашингтон печели всичко, или другите губят всичко.

Това не е стратегически анализ. Това е геополитически фатализъм, облечен в карта на света.

„Хартиеният тигър“ и подмяната между търпение и слабост

В тази част от разсъжденията си Пол Крейг Робъртс стига до най-радикалното и най-опасното внушение в целия си текст: че Русия, а в частност Владимир Путин, вече е възприемана от Вашингтон като „хартиен тигър“. Оттук нататък, твърди той, всяка нова провокация е не просто възможна, а неизбежна, защото отсъствието на „силен военен отговор“ само насърчава още по-дръзки действия. Тази логика звучи сурово, мъжествено и на пръв поглед реалистично. Но тя е концептуално опростена до степен на опасност.

Робъртс свежда сложната стратегия на една ядрена държава до бинарна схема: или реагираш шумно и незабавно, или си слаб. В тази рамка няма място за времеви хоризонти, за асиметрични отговори, за селективна ескалация, за избор на терен и момент. Това е логиката на дуела, не на държавното управление. И именно тук проличава колко далеч се е отдалечил Робъртс от собствените си по-ранни анализи.

В Поглед.инфо винаги сме смятали, че провокациите в международната политика не са механичен процес с автоматичен отговор. Те са инструмент за сондиране, за тестване на реакции, за измерване на граници. Да не реагираш публично на всяка провокация не означава да не я отчиташ, нито да не подготвяш отговор. Напротив – често означава, че отказваш да играеш по сценария, който противникът ти предлага.

Робъртс привежда примери със задържани танкери и символични жестове, интерпретирайки сдържаната руска реакция като доказателство за интелектуална и стратегическа немощ. Но това тълкуване страда от сериозна липса на контекст. Русия е държава, която води мащабен военен конфликт, преструктурира икономиката си под санкционен натиск и балансира отношенията си с десетки партньори извън Запада. Да се очаква от нея да превръща всеки инцидент в повод за ескалация означава да се игнорира самата логика на устойчивостта.

В материал за Поглед.инфо вече сме подчертавали, че истинската слабост в геополитиката рядко се проявява като тишина. Тя се проявява като паника, като непоследователност, като хаотични решения и противоречиви сигнали. Ако погледнем последните години, именно западните столици демонстрират тези симптоми много по-ясно от Москва. Променящи се позиции, вътрешни разцепления, риторика, която не се подкрепя с ресурси – това са класическите признаци на стратегическа несигурност.

Робъртс обаче обръща тази картина с главата надолу. Той приема, че търпението е равнозначно на страх, а сдържаността – на капитулация. Това е психологическо четене на политика, което пренася личното разочарование върху държавното поведение. В този смисъл неговият анализ казва повече за очакванията му, отколкото за реалните баланси на силите.

Особено показателна е идеята му, че Русия „ще трябва или да се бие, или да се предаде“. Това е фалшива дилема. Историята познава множество случаи, в които държави оцеляват и дори печелят, именно защото отказват да приемат наложените им рамки за действие. Да не се поддаваш на провокации не означава да се отказваш от конфликт, а да го отлагаш до момент, който е по-благоприятен за теб.

Поглед.инфо винаги разглежда силата не като функция на шум и жестове, а като способност да налагаш темпото. В този смисъл въпросът не е дали Русия ще реагира, а кога, къде и при какви условия. Робъртс настоява за отговор „тук и сега“, защото гледа на геополитиката като на морален тест, а не като на стратегическа игра.

Именно тук неговият разказ започва да се разпада. Ако Русия е „хартиен тигър“, защо Западът продължава да инвестира толкова ресурси в нейното сдържане? Ако тя е безпомощна, защо санкциите не доведоха до колапс? Ако волята ѝ е изчерпана, защо конфликтът не приключи бързо и едностранно? Тези въпроси остават без отговор, защото не се вписват в новия, фаталистичен наратив.

Така „хартиеният тигър“ се оказва не диагноза, а реторичен инструмент – удобен начин да се оправдае тезата за неизбежна капитулация. Но реалността, колкото и противоречива, продължава да я опровергава.

Сега ще разгледаме разширяването на този фатализъм към Иран и Китай и защо универсализирането на „безволието“ е аналитична грешка.

Универсализирането на безволието: Иран, Китай и удобният апокалипсис

В последния си логически завой Пол Крейг Робъртс разширява собствената си диагноза отвъд Русия и я превръща в универсална присъда. Иран, Русия, Китай – различни държави, различни цивилизационни модели, различни интереси – са поставени под една обща формула: неспособност за проактивни действия, парализа, обреченост. От този момент нататък анализът окончателно се превръща в апокалиптичен разказ, в който историята вече е приключила, а изходът е известен предварително.

Именно тук логиката на Робъртс започва да се самоунищожава.

Да се твърди, че Иран „не прави нищо“, защото не отговаря на всяка провокация с война, означава пълно неразбиране на иранската стратегическа култура. Иран не е импулсивна сила, а държава, която мисли в десетилетия. Тя изгражда мрежи, влияния, прокси структури и регионален баланс, който не се измерва с показни удари, а с устойчиво присъствие. Фактът, че Техеран не реагира по начина, по който Вашингтон би искал, не го прави безволев – прави го труден за въвличане в удобен сценарий.

Същото важи и за Китай, който Робъртс описва като парализиран наблюдател на демонтажа на политиката „Един Китай“. Това твърдение игнорира основния принцип на китайската стратегия: избягване на преждевременна конфронтация, докато икономическата, технологичната и демографската тежест работят в твоя полза. Китай не бърза, защото времето не работи срещу него – напротив, то постепенно подкопава позициите на неговия основен противник.

Робъртс обаче интерпретира това търпение като страх. Това е същата подмяна, която вече видяхме при Русия. Отказът от спектакъл се превръща в доказателство за слабост. Стратегическата тишина – в капитулация. В тази рамка единственото „валидно“ действие е директната конфронтация. Всичко останало се квалифицира като бездействие.

Особено показателен е начинът, по който Робъртс говори за Тайван – като за бъдеща „собственост“ на Вашингтон. Това е силно реторично преувеличение, което пренебрегва ключов факт: Тайван е не просто геополитически символ, а икономически възел със значение за целия свят. Всяко рязко действие там би имало последици, които далеч надхвърлят регионалния мащаб. Китай отлично разбира това и именно затова избягва действия, които биха довели до неконтролируема ескалация.

Анализаторите на Поглед.инфо подчертават, че универсализирането на „безволието“ е класическа аналитична грешка. То предполага, че всички държави трябва да реагират еднакво на натиска, иначе губят легитимност и бъдеще. Това е западен модел на мислене, който Робъртс неусетно възпроизвежда, докато уж го критикува. Светът извън Запада обаче функционира по други правила – по-бавни, по-сложни и по-малко театрални.

Най-сериозният проблем в тази част от разсъжденията му е внушението за неизбежност. Според него първо Иран, после Русия, накрая Китай – последователност, която води към „глобалистичен свят, управляван от Вашингтон“. Това не е анализ, а линейна фантазия, която игнорира вътрешните противоречия на самата американска система. Финансови балони, политическа поляризация, социално напрежение, технологични зависимости – всичко това изчезва от картината, за да се освободи място за образа на всесилна империя.

В материал за Поглед.инфо вече сме отбелязвали, че истинската слабост на анализа започва там, където сложността се заменя с окончателни присъди. Робъртс вече не търси пукнатини в американския проект, а ги замита, за да поддържа драматургията на края. Така критикът на хегемонията се превръща в неин неволен апологет.

Светът, който той описва, е удобен със своята простота: добрите са парализирани, лошият е всемогъщ, а историята е приключила. Реалният свят обаче е далеч по-неподатлив на подобни схеми. Именно тази разлика – между аналитичната сложност и апокалиптичната линейност – подготвя финалния извод.

Тук ще съберем всички линии и ще покажем защо завоят на Робъртс не е прозрение, а интелектуална капитулация пред фатализма.

Фатализмът като интелектуална капитулация

Когато се съберат всички линии на разсъждение, става ясно, че завоят в позициите на Пол Крейг Робъртс не е резултат от ново прозрение, а от изоставяне на собствените му аналитични инструменти. Там, където доскоро той разплиташе противоречията на американската система, днес предлага линейна схема с предварително известен край. Там, където преди настояваше, че империята се разпада отвътре, сега я описва като всемогъща и неоспорима. Това не е развитие на мисълта – това е отказ от нея.

В основата на този отказ стои фатализмът. Светът вече не е поле на сблъсък между интереси, ресурси, воля и грешки, а механизъм, който се движи в една посока, без възможност за отклонение. Русия „капитулира“, Китай „чака“, Иран „не прави нищо“, а Вашингтон печели по подразбиране. Подобен разказ освобождава анализатора от най-трудната задача – да мисли динамично. Когато всичко е неизбежно, нищо не трябва да бъде обяснявано.

Но именно тук този подход се срива.

Историята не се движи по прави линии. Тя е пълна с моменти, в които привидно по-слабите печелят, защото по-силните грешат. Империи не падат, защото някой ги е „победил“ фронтално, а защото са надценили ресурсите си, подценили времето и са се разтегнали отвъд възможностите си. Когато Робъртс описва САЩ като сила, способна едновременно да подчини Русия, да неутрализира Китай и да пречупи Иран, той игнорира именно този исторически урок.

Анализаторите на Поглед.инфо нееднократно са посочвали, че днешният свят е многополюсен не защото някой го е обявил за такъв, а защото нито една сила вече не разполага с ресурсите да контролира всички ключови пространства едновременно. Военната мощ, финансовата система, технологиите и идеологическото влияние вече не се подреждат в една и съща йерархия. Това създава напрежения, паузи, противоречия – но и възможности. Именно тези възможности Робъртс отказва да види.

Най-парадоксалното в новата му позиция е, че тя обслужва същия наратив, срещу който той дълго се бореше. Като представя Вашингтон като всесилен и алтернативите като обречени, той всъщност легитимира хегемонията, вместо да я подлага на критика. Критикът се превръща в свидетел, който описва поражението, преди то да се е случило. Това е интелектуална капитулация, маскирана като реализъм.

Поглед.инфо винаги разглежда геополитиката не като морална притча, а като конфликт на интереси, в който грешките са неизбежни, а изходите – отворени. Да се настоява, че Русия „или ще се бие, или ще се предаде“, че Китай „няма воля“, а Иран „чака удара“, означава да се приеме логиката на противника като единствено възможна. Това е най-сигурният начин да загубиш още на нивото на анализа.

Истинската слабост не е в търпението, а в отказа да мислиш в повече от един сценарий. Истинската капитулация не е дипломатическа или военна, а интелектуална – когато приемеш, че историята вече е написана и твоята роля е само да я коментираш. Именно тук днес се намира Пол Крейг Робъртс.

Светът не е приключил. Той е в процес на болезнено, противоречиво и често хаотично пренареждане. Да го сведеш до апокалипсис с един победител означава да се откажеш от анализа в полза на удобната безнадеждност. А това, колкото и парадоксално да звучи, е най-голямата услуга, която може да бъде направена на хегемонията.