“Седморката” се върна във Франция, където впрочем се и заражда.. През есента на 1975 г. Валери Жискар д'Естен приема шестима гости в замъка Рамбуе. И оттогава срещата на върха се връща редовно в историческата си родина, така че тази среща ще бъде седмата на френска земя (и 45-та поред). В навечерието на срещата Макрон и Тръмп повдигнаха темата за връщането към формата на Г-8 - участието на Русия в клуба (въпреки че страната ни няма намерения да влиза никъде), но това няма да бъде обсъждано в Биариц.
Русия и Путин, разбира се, ще бъдат споменавани по-често от другите, които отсъстват (с изключение на Си Цзинпин), но Макрон иска да говори за самата същност на работата на Г-7 и да се съсредоточи върху стратегическите въпроси. Той дори отказа да подготви съвместно комюнике, като правилно отбеляза, че така или иначе никой не го чете:
„Искам да превърна тази среща на високо равнище на Г-7 в полезна среща за колективното осъзнаване на трудното предизвикателство пред нас ... Живеем в исторически период, когато международната правова държава, към която се придържаме, е белязана от много дълбока криза на демокрациите, едновременно на равнище представители и ефективност на работата ... Западната хегемония, която съществува от XVII век, сега се превърна в голям въпрос. Г-7 е просто момент в тази историческа ревизия на световния ред”.
Според “Льо Фигаро”, в Биариц „се разиграва възможността за успешно преосмисляне на европейския цивилизационен проект“. Фактът, че Макрон се опитва повече от две години да вдъхне нов живот на проекта за обединена Европа и отчасти дори да го преформулира, не е новина. Въпреки че, разбира се, е странно да изберете среща за обсъждане на европейското бъдеще, на която трима от шестте му гости идват от други континенти, а още един сега се опитва да напусне същата тази обединена Европа. Макрон обаче, очевидно, все пак ще говори за преосмисляне на ролята на Запада като такъв, както за неговата роля в света, така и за отношенията на двете му части - Атлантическата, англосаксонската и Континенталната - европейска. Само че с кого ще говори за това?
Тази среща на високо равнище е като събиране на хора, които няма какво да говорят помежду си и не само заради огромните разногласия в рамките на Седемте. Тръмп единствено разкри съществуващите проблеми, но към днешна дата Европа и Съединените щати имат противоречия по всички ключови въпроси, като се започне с политиките на търговския протекционизъм, които Тръмп насърчава и се приключи с Иран, от климатичните споразумения до отношенията с НАТО. Дискусиите за разцепването на Запада станаха обичайни на фона на откровеното предложение на Тръмп за укрепване на САЩ като национална държава и общото падение на влиянието върху световните събития както на Запада като цяло, така и на двете му отделни части.
Европа замръзна в неразбиране какво да прави. Тя не може да поеме функцията на лидер на свободния свят (макар и само поради липсата на пълен суверенитет, включително и военен). Но и просто да ръмжи в отговор на непрекъснато нарастващия американски натиск също е невъзможно. Нужни са големи общоевропейски дела по пътя към независимостта, но такива няма. В тази ситуация Макрон се опитва да поеме ролята на лидер на западния свят, поне идеологически. Но времето е избрано много лошо - не само поради разногласия в рамките на Запада, но и заради изключително слабите позиции на почти всички лидери на страните от Г-7.
Разбира се, “Седморката” също се ражда в много труден момент за своите участници - в навечерието на първата среща през 1974 г. такива емблематични фигури като президента на САЩ Ричард Никсън и германския канцлер Вили Бранд бяха принудени да подадат оставка. И двамата бяха много активни на световната сцена (включително в руската посока - установиха близки отношения с Леонид Брежнев) и са много популярни в своите страни. Но те бяха погълнати, защото станаха твърде независими и се считаха за истински лидери на своите държави. Заради изхвърлянето на Никсън от Белия дом, щатите дори разиграха аферата “Уотъргейт”, която засегна сериозно цялата политическа система на страната.
През 1975 г. Западът все още не се е възстановил от последиците от петролния шок - многократно повишаване на цените след арабско-израелската война от 1973 г. През 1975 г. Америка окончателно загуби Южен Виетнам, а СССР засили влиянието си в Африка за сметка на Ангола и Мозамбик, а лявата вълна се издигна в Европа: първо в Гърция и Португалия и се очакваше да обхване Испания. Разведряването вече беше оценено открито от атлантическите “ястреби” като загуба за Запада от СССР.
При тези условия домакинът на първата "седморка" Валери Жискар д'Естен (той също дойде на власт само година по-рано, след смъртта на Жорж Помпиду), не излъчваше много доверие. Но все пак първоначалната среща не беше посветена на глобалните геополитически въпроси, а на търговските войни. По-точно, необходимостта да бъдат изоставени в рамките на самия Запад.
Сега Западът формално е изправен пред същия проблем, но същевременно конкуриращата се икономическа система, тоест социалистическите страни, ръководени от СССР, изглежда липсва. Положението обаче не стана по-лесно. Делът на страните от Г-7 в световната икономика е намалял с един и половина пъти и ще продължи да намалява. Но основният проблем на Запада сега е слабостта на неговите лидери.
От седемте политици, които се събират в Биариц, повечето приличат на куци патици. Най-добрите шансове за политическо дълголетие има най-старият - Доналд Тръмп почти сигурно ще бъде преизбран за президент догодина. Но неговата представа за световния ред и ролята на Запада в него (той като цяло поставя под въпрос единството на Запада като такъв) няма нищо общо с това, което имат Макрон или Меркел.
Но един от най-младите, канадският премиер Джъстин Трюдо (баща му, между другото, е участник в първата среща на върха на Г-7), може да загуби предстоящите парламентарни избори през октомври. Японският премиер Шиндзо Абе слиза през есента на 2021 година. И макар да има много амбициозни планове за вътрешна и външна политика за оставащите две години, Япония все повече играе своята игра на световната сцена и няма да играе общи игри с останалите от “Седморката”.
Но най-важна е позицията на четиримата представители на Европа в Г-7. Борис Джонсън мисли само за Брекзит - и плановете му за бъдещето не се простират отвъд това как да спечели почти неизбежните предсрочни избори. Италия, представлявана от Джузепе Конте, се върна към обичайното си държавно кризисно състояние. Така Конте дори пристигна като служебен премиер.
Ангела Меркел трябва да подаде оставка като канцлер след две години. Но сривът на нейното коалиционно правителство може да се случи всеки момент, дори тази есен. И дори Еманюел Макрон, все още пълен с ентусиазъм, скоро ще измине половината от президентския си мандат - и не е ясно как ще се опита да бъде преизбран през 2022 година.
Тоест, хоризонтът на планиране дори на най-дълго играещите участници в срещата в Биариц е ограничен до две години. Седналата (поради здравословни проблеми) Ангела Меркел е най-изразителният образ на съвременна Европа. На фона на атаките срещу Тръмп и слабостта на Меркел, Макрон мисли да скочи напред и нагоре - без да забележи, че скокът му ще се случи от ръба на стола, на чието крайче седи уморената Меркел.
Превод: В.Сергеев
