/Поглед.инфо/ Финансовият капитал вече не е икономически фактор, а върховен политически суверен, който диктува на държави, общества и човешки съдби. Този анализ поставя въпроса без заобикалки: или Левицата ще се осмели да удари по командния пункт на властта – кредита, банките, спекулата и дълга – или ще се превърне в исторически декор на собственото поражение. Компромис няма. Отлагане няма. Времето за действие е сега.

Ако приемем формулата като исторически лакмус – или обществото ще подчини финансовия капитал, или финансовият капитал ще довърши обществото – тогава въпросът „как“ не е технически. Той е въпрос за власт, за механизъм, за форма на организация, за морален авторитет, за нов тип държавност, която да отнеме лоста от ръцете на онези, които не произвеждат, а командват производството.

И тук Маркс и Ленин ни дават не „рецепта“, а компас.

Източникът на основната нишка е ясен и тежък: Маркс показва как кредитът и финансовата система концентрират власт, ускоряват централизацията и превръщат капитала в обществена сила, която се отчуждава от обществото; Ленин доразвива това като финансов капитал – срастването на банковия с индустриалния капитал – и го описва като върховна форма на господство, която подчинява държави и народи. (Маркс – „Капиталът“, т. III; Ленин – „Империализмът като най-висша фаза на капитализма“.)

Само че Ленин е имал „планета“, където врагът е бил видим като фабрична порта и полицейска палка. Днес врагът е невидим, разпределен, юридически измит, защитаван от медите, превърнат в “нормалност”: лихви, рейтинги, деривати, регулатори, „независими“ централни банки, „пазарни очаквания“, „фискална дисциплина“. Днес господството не идва с ботуш – идва с таблица, със спред, с клауза, с договор, със страх. И най-опасното: идва като „разум“.

Затова и „средството“ днес не може да бъде копие на вчерашното. Но може да бъде също толкова решително, ако е вярно ленинско в едно: удар по командния пункт.

Само че командният пункт вече не е Зимният дворец. Командният пункт е финансовият суверенитет.

Какво е „революционното средство“ днес

Нека го кажем без милост: ако Левицата говори за справедливост, а оставя финансовите лостове непокътнати, тя не е Левица, а социална украса на чужда власт.

Днес „революционното средство“ е пакет от действия, които правят едно-единствено нещо: прекъсват автоматизма, с който финансовият капитал изнудва обществото.

Автоматизмът работи така:

  • на държавата ѝ казват: „няма пари“;

  • на хората ѝм казват: „трябва да се стегнем“;

  • на труда му казват: „конкурентоспособност“;

  • на бъдещето му казват: „инвеститорите се притесняват“;

  • на суверенитета му казват: „пазарите наказват“.

И обществото се превръща в заложник на онези, които държат механизма на кредита и дълга.

Решението е да превърнеш кредита от инструмент за подчинение в инструмент за развитие. Това е ядрото. Всичко останало е форма.

Тоест: не „повече данъци“ тук и „по-висока минимална заплата“ там като милостиня, а превземане на машинното помещение: банковата система, публичния кредит, монетарната архитектура, капиталовите потоци, стратегическите инвестиции.

И тук идва първата голяма истина, която много леви се страхуват да изрекат:

Без държава, която да се осмели да бъде субект, Левица няма.
Не като чиновническа държава, а като народно-суверенна държава, която има смелостта да каже: „финансовият сектор е инфраструктура, не господар“.

Първият удар: банките – от феодали към комунални услуги

Всяка сериозна Левица трябва да постави на масата прост въпрос:

Защо частни структури, които създават кредит, тоест влияят върху живота на всички, действат като частна власт без обществен мандат?

И ако някой ти каже „защото така е по-ефективно“, ти му кажи: ефективно за кого? За обществото, което плаща кризите, или за финансовия слой, който приватизира печалбите и социализира загубите?

Механизмът тук не е лозунгът „национализация“ като фетиш. Механизмът е двойна структура:

  • силен публичен банков стълб (държавна/общинска банка за развитие, кредитираща индустрия, жилища, инфраструктура, иновации, земеделие) – с прозрачни критерии и обществен контрол;

  • разделяне на спекулативното от депозитното банкиране (депозитите на хората не са казино-чипове);

  • обществена цена на кредита: лихвата като функция на социалната цел, а не на алчността.

Това е модерният вариант на „удар по командния пункт“. Защото отнемаш оръжието на финансовия капитал: монопола върху бъдещето.

Когато банките ти казват „няма кредит“, те не ти казват икономически факт. Те ти казват политическа присъда. Левицата трябва да спре това.

Вторият удар: данъкът не е достатъчен – нужен е контрол върху движението на капитала

Днес капиталът е станал като дим: прехвърля се за секунди, избягва данъци, купува медии, пише закони, превръща регулатора в секретарка.

И тук идва най-непопулярната, но най-необходимата дума: контрол.

Не полицейски контрол над хората – това го прави либералният ред.
А демократичен контрол над капитала.

Как изглежда това в конкретика?

  • данък върху спекулативните транзакции и късите цикли (да плаща този, който превръща икономиката в рулетка);

  • прозрачност на собствеността: кой стои зад фонда, зад медията, зад „експерта“, зад НПО-то, зад „анализа“;

  • ограничения върху изтичането на капитали в моменти на криза, защото обществото не е длъжно да умира, за да „успокои пазарите“.

Това е моментът, в който либералната догма започва да крещи „авторитаризъм“. Но истината е друга:

Авторитаризмът днес е властта на финансовия капитал над демокрацията.
А контролът над капитала е освобождение на демокрацията.

Третият удар: държавният бюджет – от счетоводство към стратегия

Финансовият капитал превръща държавата в счетоводител на бедността. „Бюджетната дисциплина“ става религия, а „инвестицията“ – грях.

Левицата трябва да върне в политиката думата план. Не като командно-административен кошмар, а като национален инвестиционен договор:

  • индустрия и енергетика с дълъг хоризонт;

  • технологична автономия там, където зависимостта убива;

  • продоволствена сигурност;

  • жилищна политика (жилището не е актив за спекула, а условие за живот);

  • здраве и образование като национална сигурност, не като разход.

И тук ключовото е: обществена възвращаемост, не частна.

Най-циничният трик на финансовия капитал е да нарича „разход“ всичко човешко и „инвестиция“ всичко, което носи дивидент на малцина.

Левицата трябва да обърне речника. Защото речникът е власт.

Четвъртият удар: съюзът – кой е естественият съюзник на Новата левица

Тук става опасно, защото много „леви“ предпочитат уютната поза на моралното възмущение. Но ние искаме механизъм, значи трябва да назовем съюзника без сантимент.

Естественият съюзник срещу финансовия капитал е реалната икономика и реалният труд – всички, които произвеждат стойност, а не стойностни книжа.

Това значи:

  • работници и служители;

  • малки и средни производители;

  • инженери, техници, лекари, учители;

  • фермери и кооперации;

  • местни общности, които страдат от източване;

  • дори част от националния производствен капитал, който сам е подчинен на финансовия.

Това не е романтика. Това е фронт. Народен фронт срещу финансовото господство – но обновен: не срещу „буржоазията“ като карикатура, а срещу финансовия паразитизъм, който смазва всички под себе си.

И тук се ражда политическият ключ:

Новата левица трябва да стане партия на възстановяването на суверенитета: социален, икономически, институционален.
И да каже: „Ние не сме сектор. Ние сме държава. Ние сме общество.“

Петият удар: организацията – революция без организация е литературен жанр

Тук Ленин остава актуален, без никаква носталгия: политиката е организация на силата.

Финансовият капитал е организиран. Има банки, фондове, регулатори, медии, „експерти“, университетски мрежи, международни институции, рейтингови агенции, адвокатски армии.

А какво има Левицата? Често: разпилени хора, морал, лозунги, носталгия, вътрешни спорове.

Затова механизъм означава:

  • постоянни местни структури (не предизборни щабове);

  • икономически екипи, които могат да пишат реални политики, не пожелания;

  • медиен капацитет (иначе ще те убият с карикатура);

  • синдикален гръбнак и граждански мрежи;

  • кадрова школа (иначе ще те купят или ще те подменят).

Властта не се моли. Властта се строи.

Как изглежда „вярното решение“ като една фраза

Ако трябва да го съберем в едно изречение – онова изречение, което може да стане вектор:

Да превърнем финансовата система от частен господар в обществен инструмент, като изградим публичен кредит, ограничим спекулата, подчиняваме капитала на труда и превърнем държавата от счетоводител на бедността в стратег на развитието.

Това е „средството“ днес. Това е модерният ленинизъм без музей: удар по командния пункт, но командният пункт е финансов.

И сега идва последното, най-важното: как Левицата оглавява процеса.

Тя го оглавява, когато престане да говори като просител и започне да говори като носител на историческа необходимост.

Когато не обещава „социални мерки“, а предлага нова архитектура на властта.

Когато не се страхува да каже на обществото истината:

Няма да стане без конфликт.
Не непременно с барикади. Но с конфликт на интереси, с конфликт на модели, с конфликт на класи, дори когато думата „класа“ е забранена от телевизионните олтари.

Защото финансовият капитал няма да се „убеди“. Той ще се съпротивлява. С паника. С пропаганда. С изнудване. С „криза“. С „инвеститорите си тръгват“. С „няма пари“. С „международната общност“.

И тук Новата левица трябва да бъде това, което моята фраза, която писах преди, вече изисква:

Или обществото ще подчини финансовия капитал.
Или финансовият капитал ще довърши обществото.

Това не е реторика. Това е диагноза.

А диагнозата има една жестока особеност: ако не я последва лечение, тя се превръща в присъда.

И затова финалът не може да бъде мек.

Днес Левицата няма право на удобни думи. Няма право да бъде „разумна“, когато разумът е маска на капитулацията. Няма право да бъде „умерена“, когато умереността е форма на самоубийство.

Да подчиниш финансовия капитал означава да върнеш на обществото правото да планира бъдещето си.
Да върнеш на труда достойнството му.
Да върнеш на държавата смисъла ѝ.
Да върнеш на политиката истинското ѝ име: власт в името на мнозинството.

И ако някой те попита „ама това възможно ли е“, отговорът е прост:

Възможно е само ако се опита.
Невъзможно е, ако се отлага.
Невъзможно е, ако се „договаря“ с паразита.
Невъзможно е, ако Левицата се страхува да бъде Левица.

Защото финансовият капитал не пита дали може. Той просто взима.

Време е обществото да си спомни, че и то може.