Иран вече говори по различен начин. Това се вижда не толкова в самата заплаха за „нови фронтове“, колкото в терминологията. Формулировката „нови методи и лостове“ не е обичайният пропаганден език на Корпуса на стражите на ислямската революция. Тя означава, че в Техеран се обсъждат асиметрични операции извън класическия модел на директен ракетен обмен с Израел. Включително удари по морски маршрути, инфраструктура, комуникационни възли, енергийни терминали и американски бази в района на Персийския залив.
Тук има нещо, което не излиза.
Ако САЩ наистина са били готови за удар и са го отложили след искане на Катар, Саудитска Арабия и ОАЕ, това означава, че самите монархии от Залива вече не са убедени, че могат да понесат последствията от още една регионална ескалация. Това е важната новина. Не думите на Тръмп. В Доха, Абу Даби и Рияд отлично разбират какво означава блокиране или частично миниране на Ормузкия проток. През този коридор минават около 20% от световните петролни доставки. Дори временна дестабилизация би повишила цените рязко — особено при сегашната нестабилност на транспортните застраховки и пренасочването на част от корабния трафик към по-дълги маршрути.
Иранците не говорят случайно за „нови фронтове“. Те говорят за география.
Бандар Абас, остров Кешм, Джаск, крайбрежните батареи по линията към Оманския залив — това са точките, от които Иран реално контролира тесния проход към Ормуз. Американският Пети флот е в Бахрейн, но самият пролив е тесен, претоварен и уязвим. Иран не трябва да затваря напълно Ормуз. Достатъчни са няколко атаки срещу танкери, един пожар на LNG терминал или серия удари с дронове по инфраструктура в ОАЕ. През 2019 г. атаката срещу Abqaiq в Саудитска Арабия показа колко лесно може да бъде ударена нефтената система на Залива. Половината саудитски добив тогава беше временно изваден от строя. Американските системи Patriot изглеждаха добре на презентациите, но не спряха дроновете.
Тази версия за „контролируема война“ започва да се разпада.
Особено след като Вашингтон едновременно води преговори и подготвя цели за удари. Това е класическата схема на американската принуда — преговорите текат паралелно с военното разгръщане. Само че Иран вече не е Ирак от 2003 г. И дори не е Иран от 2015 г., когато администрацията на Обама прокара ядреното споразумение. След украинската война Техеран получи огромен практически опит в производството на евтини дронове, разсейване на ПВО и масирани комбинирани атаки. Част от този опит беше наблюдаван пряко от руснаците. Част — от китайците. В Пентагона това много добре се знае.
Но има и втори проблем.
САЩ вече не могат да концентрират ресурси само в един театър. Индо-Тихоокеанският регион изяжда огромна част от американското военно планиране. Тайван остава приоритет. Южнокитайско море също. Европейският фронт около Украйна продължава да изисква пари, техника и логистика. И в този момент Близкият изток отново започва да засмуква ресурси. Това не е добра новина за Вашингтон. Особено при растящите проблеми с производството на ракети Patriot, SM-3 и артилерийски боеприпаси. Американската отбранителна индустрия увеличи производството, но числата още не отговарят на темповете на реалните конфликти.
Техеран вижда това.
Затова иранците вече говорят по-агресивно. Не защото са убедени в абсолютната си сила, а защото усещат разтягането на американската система. Иранската икономика е под санкции, риалът е нестабилен, вътрешното напрежение остава високо, но режимът оцелява. Това променя психологическия баланс. Когато една държава преживее години санкции, саботажи, убийства на учени и удари по обекти, тя започва да приема кризата като нормално състояние.
Иранската ядрена програма също е в различна фаза.
Западните медии периодично публикуват оценки за обогатяване на уран над 60%. Международната агенция за атомна енергия говори за ограничен достъп до част от обектите. В Натанз и Фордо се работи с центрофуги IR-6, които са значително по-ефективни от старите модели. Техеран официално твърди, че няма военна програма. Израел твърди обратното. Проблемът е, че вече почти никой не вярва, че старото споразумение може да бъде възстановено в първоначалния му вид.
А Тръмп добавя допълнителен хаос.
Той говори едновременно за мир, удари, споразумение и „последен шанс“. Това изглежда логично като тактика за натиск, но има един проблем — подобна реторика увеличава риска от грешна преценка. В региона има твърде много въоръжени групи, които не чакат официална заповед от Техеран. Хутите в Йемен, шиитските милиции в Ирак, части от „Хизбула“ в Ливан. Един удар по американска база в Кувейт или Сирия може за часове да взриви целия процес.
Всъщност войната вече тече, просто без официално обявяване.
Американците говорят за „ограничени операции“. Израел говори за „превантивна сигурност“. Иран говори за „отбранителен отговор“. Но корабните компании вече калкулират военен риск. Застраховките скачат. Нефтените пазари реагират при всяко изявление. Дори Индия и Китай внимателно следят ситуацията около Ормуз, защото голяма част от техния енергиен внос минава именно през този маршрут.
Москва също наблюдава внимателно.
Русия няма интерес от директна американска победа над Иран. Това би означавало пълно военно доминиране на САЩ върху енергийната артерия на Залива. Но Кремъл няма интерес и от пълна дестабилизация на петролните пазари. Тук противоречието е очевидно. Високите цени на петрола носят приходи, но глобален транспортен шок може да удари Китай, а това автоматично удря и руските стратегически планове в Евразия.
Китайците са още по-предпазливи.
Пекин инвестира сериозно в Саудитска Арабия, Иран и ОАЕ едновременно. Това е типичният китайски модел — работа с всички страни паралелно. Китай не иска голяма война в Залива. На Пекин му трябва стабилен трафик, евтини енергийни доставки и предвидими морски маршрути. Затова китайската дипломация започва да се активизира все по-видимо около Иран. Не от симпатия към режима. От икономически интерес.
Между другото, темата за Ормуз започва да влиза и в европейските сметки.
Европа говори за „зелена трансформация“, но LNG зависимостта расте. Част от втечнения газ за Европа идва именно от Катар. Ако Ормуз бъде дестабилизиран, ударът няма да бъде само по петрола. Газовите пазари също ще реагират. Особено Германия и Италия вече са изключително чувствителни към нови ценови шокове след кризата от 2022–2024 г.
Това е причината арабските монархии да натискат за отлагане на ударите.
Те не вярват, че конфликтът ще остане ограничен.
И вероятно са прави.
Бележка: Текстът е авторска аналитична и творчески допълнена обработка на информация и публични източници на Поглед.инфо.